— Здравата го зачукват на демокрацията! — каза доволен Жоро Евтимов. — Добре! Добре! Получило се е.
Но подир малко, когато секретарката донесе кафетата, вече преосмислил видяното, той даваше заден ход.
— Получило се е сатира, мила! Трябва да го огледаме от всички страни… Нямаме интерес да ни смятат ретрогради, неприятели на новото изкуство.
— Какво му е новото? — Стела повиши тон. — Това са ментърджии. Да не говорим, че половината бяха дрогирани…
— Искаш да кажеш, че зад пърформанса въртят наркотърговия?
— Както зад много днешни фасади, шефе! Не се прави на застрелян!
— И все пак трябва да сме предпазливи, да не повтаряме грешките на тоталитарната партия… Партията гонеше модернизма, гореше го с нажежено желязо, защото глупавите старци се плашеха, че изкуството ще им вземе властта! Пълна илюзия: изкуство власт не сваля!… Бай Тошо, ако беше малко интелигентен, можеше още да ни управлява… Изкуството е най-добрият начин за отклоняване на вниманието на масите по-далеч от властта. Ама това само американецът го разбира: тия пърформанси са негово изобретение!
— В такъв случай всичко е окей? — погледна го Стела.
— Не, мила, не без премонтиране. Всякакви елементи на сатира, на гавра, изобщо на отношение — вън! Ние сме обективна телевизия, независима и надпартийна.
— Без мен! — Стела стана и взе чантата си.
— Това е твой проблем. — Той не се опитваше да я задържи. В погледа на възпалените му очи се четеше подтекст: „Няма къде да идеш! Ще кацнеш пак на рамото ми… Изварата е тук!“
Напоследък нещо ставаше с вродения оптимизъм на Беса Марковска: започна да се съмнява, че е придобит. Населението взе да проявява апатия към екстрасенсите, обръгна или просто нямаше финансови възможности да подкрепя паранормалните импулси на обществото. С две думи, нейните приходи силно спаднаха, а на всичко отгоре правителството въведе налог за екстрасенски услуги и на всички екстрасенси се наложи да се пререгистрират като природолечители или програмисти по опазване на околната среда. Затова тя се зарадва искрено, като видя Росица.
— Заповядай, Роси! Тъкмо чаках някой, че да сваря кафе, сама не обичам да го пия!
— Свари от турското! — каза Роси с измъчена усмивка. — Събраха се много неща за гледане…
— Знам, мила, чух! — Веса имаше предвид взрива в пицарията. — Съчувствам ти! Каква жестокост, какви нрави!
Росица заплака.
— Все на мен ли, Господи! Все на мен ли? Нямам сили вече, не издържам.
За да отклони вълнението й в друга посока, Веса попита дали е била застрахована. Всичко било още по-усложнено: ипотекирана е, теглили са заем срещу нея, нали събират средствата за търга. Сега трябва да направят ипотека и на вилата в Кенар или просто да я продадат, безизходицата става неизбежна.
— Така сме всички, душа! — Веса следеше кафеничето да не кипне, раздвояваше вниманието си ту към гостенката, ту към котлона, но забеляза, че емоционалният градус на Роси се прибира в нормата. — Всичко е от нашата бедност, от нисък стандарт. На сиромаха кравата му умира, тъй е открай време!… А нямаме изгледи да забогатеем, това и на децата е ясно… Да имахме някой петролен кладенец като в Либия… В Либия аз съм ходила, знаеш — там нафтата тече като чешмата. Само пълни барелите!… Те им викат барели… И гущерите ще ги затрупат!… Ние какво имаме — по същество нищо!… Една плоча под нас, която ни тегли с магнита си, не ни дава да се измъкнем от гравитацията!…
— Нали беше казан, дето сами се дърпаме надолу… Сега пък плоча!
— Онова е виц, мила, майтап!… Учените установяват по научен път наличието на магнитна плоча под целия Балкански полуостров… Тя ни дърпа… Сега обясняваш ли си защо регионалните конфликти са все на Балканите? Защо няма регионални конфликти в една Канада, в Лос Анжелес… Австралия примерно… Следиш ли сериала от Австралия с кенгурите, дето скачат по сто-двеста метра, като перца!… Че тук ако дойде едно кенгуру, стига е скочило сто метра! Две плочки на тротоара — плочата не дава повече!…
— Говорим си с Джими, прехвърляме варианти… Да обърне всичко във валута, рисковано е, но и с долара нещо става, мина трийсет и пет лева… Един приятел от банката му казал, че можело да стане като в Русия, там рублата станала три хиляди за долар. Да сме обръщали в долари. Да не ги държим… да не кажа в какво…
— Знам. И да не ми казваш, знам — в буркани! На село — между вареното пуешко и маринованата капия! Обаче на кого да се довериш?
— Това казва и Джими: на кого да се довериш? Варненският фараон — Майкъл какъв беше? — обра милионите на народеца и изчезна… Имаме паспорт, миналия април ходихме до Солун… Да вземем да емигрираме; нашите кумци откога ни обработват: те чакат „зелена карта“, с нея ти поемат пътя; ставало с малко пари…
— Бе и това е вариант! — Веса се присегна, обърна чашата й, направи кръст на дъното. — Малко ли народ замина? Сигурно има милион!… И аз да бях по-млада и да имах мъж до себе си — нямаше да му мисля!… Какво ме задържа тук?… Само плочата!… Имах някакви аспирации към земята… Баща ми остави към стотина декара в Тележене; ако ги върнат, можеха да ми подсигурят известна осигуровка за старини… Колко години се мотат тия поземлени комисии! Явно имат друга интифа: задържайте, докато изпукат всички собственици, тогава държавата автоматически става единствен земевладелец!… Как му се вика на това? Вика му се държавен капитализъм!… Я да видим сега какво ще каже чашата!
— Да бръкна с палеца? — попита Роси и докато получи разрешение, избърза и завъртя палец в утайката на дъното.
— Оле, какво направи?! — извика Веса Марковска. — Накрая се бърка, миличка! Ами ти си затри късмета!?
Росица ревна отново.
— Все на мен ли, Господи! Все на мен ли?… Домакинята изчака да мине първият пристъп и каза, че не е станало кой знае какво: ще сложи кафеника още веднъж. Чудо голямо! Такива да са ни винаги несполуките, благодарни ще сме на нашия дядо Господ; и него ще го черпим едно двойно кафе!
Джими докара от Кенар фрезата, разглобена на няколко блока, мислеха да я монтират отново в едно задно помещение на Профилакториума и Ники да продължи работата си по „спецпроизводството“ — каналът за пласиране на готовата продукция временно бе блокиран от провал при молдованците, но имаше сигнали, че ще бъде скоро възстановен. Имаше проблем и с изнасянето на метала от ЗАР — Станоев бе уволнил няколко души от старата охрана и бе сложил свои хора на погребите и секретните складове. Временно, докато разчистваха бурена от проблеми, Ники направи преса за капачки на буркани, тип „Омния“, от италианско бяло тенеке. Тенекето им достави един швейцарец от италиански произход, Дино дел Монти, който идваше по Балкана да купува кашкавал, сливи и сливова ракия; той се познаваше с Данмарк.
Капачките вървяха на пазара до края на октомври, докато се прибираха плодовете и зеленчукът; сетне търговците почнаха да ги вземат на консигнация, което означаваше, че можеха да влачат задълженията си до другото лято.
Минаваме на веро! — заяви една заран Джими, докато закусваха в трапезарията на партера; той даде на Луко някакъв адрес. — Отивате в Тръмбеш на адреса и купувате оборудване за веро. Цял цех! С автоклавите, разливните машини и колкото налични опаковки има — вземате всичко. Аз съм ги капарирал и ще мина някой ден да си оправим сметките!
— Без тебе не тръгвам! — каза Луко нацупено. Може да не дадат нищо, щом не плащаме на момента!
Той подозираше, че Джими напоследък нарочно не му даваше пари на ръка, заради едно-две напивания — при едното бе загубил документите си, включително и шофьорската книжка, та отново отидоха сума марки за вадене на дубликати.
— Капарирано е, казах, всичко е уговорено! — повтори Джими. — Мислех да дойда с вас, но трябва да прескоча до Градуил; старият бил зле; на брадъра му изтровили кокошките… Абе — невървеж по всички линии… Ще взема да ви натоваря всички на ифата и да се бухаме в тихия бял Дунав, както отдавна
