настоява Стела ви!
Стела слизаше по вътрешната стълба от своя офис по домашен халат, синкаво сребрист, на баклавички. Краищата на халата се разтваряха в долната част, където не бе закопчано едно копче, и хубавите й колене караха тримата мъже да съберат погледи на тях. Носеше празната си чаша за сутрешното кафе и пакет кроасани.
— Цитираш ме неправилно и тенденциозно, сър Джими! — каза тя нарочно разглезено, защото знаеше, че жените тип „умилкваща се котка“ се ползват с предимство пред българските мъже. — Все още не съм казвала за бухане
— Не се глези, кафето ти изстина — извикал съм те преди половин час! — каза нервно Джими. — Нямаме време за твоите граматики!
— Виждам, че сте на друга вълна… Няма да преча. Само ще помоля домовладиката — тя погледна Джими — да намери отнякъде една електрическа печка: нощем става адски студено!… И въобще иде зима, някой мисли ли как ще се зимува в тоя ветрилник?
— Като дойде, тогава ще му мислиме! — каза Джими.
— Класически отговор на български мъж! Не се среща и при ескимосите, предполагам…
Тримата я оставиха да подгрява кафето си и тръгнаха по своите маршрути. Цехът в Тръмбеш се оказа мазе под къща с каратаван вместо бетонна плоча, поради което изпаренията от химикалите за измиващия препарат бяха предизвикали алергични реакции в жената на стопанина и внука, оставен на отглеждане от баба си. По тази причина се налагало ликвидиране на производството, за което се намирал пазар въпреки многобройните ментета веро, които се правят по циганските махали, съдържащи луга и недопустим процент сода каустик — не спираше да обяснява човекът някои тънкости от технологията и мениджмънта на препарата. Беше шейсетгодишен селянин с лилави капиляри на алените бузи и с мечешки лапи, с опадали нокти на пръстите и претъняла кожа от прекалено миене със собственото производство. Изглеждаше добряк; преди да си тръгнат, ги почерпи по една бира. Бирата се пенеше в чашите твърде подозрително, което накара Луко да се пошегува: „Мой човек, да не си й слагал веро за пенливост?“ (Из таблоидите бе тиражиран слухът, че някои бирени заводи правели този номер!) Селянинът се усмихна кратко, словоохотливостта му спадна и когато се разделяха, останаха с чувството, че бе се обидил от шегата.
Наближаваха високия бряг, когато Ники помоли да спрат за малко — бирата имала доказан диуретичен ефект. Луко настояваше да изчака някое кръчме, и без това умирал от глад, накрая отби на мястото, което му посочи инженерът. Това бе мястото, където бутна трабанта.
Ники скочи от кабината и мина зад храстите от шипка и чашкодрян, непораснали от бръснещите крайречни ветрове.
Приближи до ръба, под който бе празното пространство; в най-ниското, долу, глухо плискаше есенната вода, бозава от дъждовете на Средна Европа. Взря се продължително в непрозрачната материя, сякаш се мъчеше да пробие с поглед диплите й. Някъде там, зад тая завеса бе изчезнал краят на една нощ, в която се бе разиграла драмата на живота му. Много пъти бе тръгвал към това място, да надникне за миг, както сега, и винаги бе се връщал от сред път, не бе намирал сили да застане до този ръб. Бяха минали три месеца оттогава, всичко бе така живо в съзнанието му, сякаш бе станало вчера или тази заран. Времето бе безсилно да замъгли, да притъпи картината, да разхлаби натегнатите струни на нервите му. Не помогна отшелничеството в бърлогата на Лома, не помагаше възвръщането му към алкохола. Оставаха последните две възможности — или един последен скок
Когато се прибра в кабината, Луко забеляза промяната на цвета на лицето му.
— Драйфа ли?… Оня пейзанин май беше сложил някаква химия, мамка му!… Мен пък стомахът ми свири от глад, та се къса. Да спрем на Колелото, да му цапнем по една шкембе чорба.
Но не спряха, защото се страхуваха да оставят ифата на пътя, пълна с оборудването; а когато пристигнаха в Профилакториума, ги очакваше приятна изненада: през отвореното крило на прозореца на трапезарията пълзеше и се разстилаше из двора апетитната миризма на варени свински крачета с чесън и дафинов лист.
Чули бръмченето на камиона, на прага се появиха ромът Ачо и Павлина; мъжът оголи зарадвано венци и им помаха с ръка, на която имаше гипсова ръкавица и му придаваше вид на цветнокож американец бейзболист.
— Кво става тука? — попита Луко Луков. — Кой ви пусна вътре, кой ви отключи?
— Кака Стелка, батко! — Ачо се дръпна и му направи път да влезе. — Тя ни плати и пикапа за багажа…
— И багаж са довлекли! Вие какво: нанесохте се, без да питате? Това да не е хотел — мотел или къмпинг; кой отде мине, да… такова… И манджа сте сложили да…
На газовия котлон къкреше тенджера, невидима пара изпълваше помещението, правеше го затоплено, уютно.
— Рошков ни даде ултиматум, батко: напускате за нула време… — Ромът счете за нужно да обясни неочакваното им появяване. — Рошков щеше да ни държи, ама синът му си доведе нова жена, онази я натирил.
— Жена му го натирила! — обади се Павлина.
— А ти как си? — Луко я погледна отблизо и гласът му прозвуча по-меко. — Какво си наготвила? Не сме обядвали с инженера, време не остана. Сипи по една чорба!
— Няма ли да видиш Сандричка? Ще стане скоро на три месеца, а не си я виждал…
— После; целият съм мръсен… Да хапнем, че имаме и разтоварване: няма да държим оборудването в ифата… Мангал, ще вземеш участие в разтоварването!
— Както кажеш, батко!
Луко го погледна и го съжали: с тоя гипс не става за нищо, по-добре да стои тук и да бави бебето…
Жоржет Лющеров обичаше да послъгва от малък. Повечето от интерес, но по-често от напиращ отвътре артистизъм, под напора на живеещия в него хомо луденс2. Това го отведе няколко пъти пред изпитната комисия на театралната академия, докато най-сетне, на ентия път, влезе в класа на професор Островски. Професорът, член на комисията, всъщност бе повече впечатлен от името на кандидата, отколкото от заложбите му.
— Какво е това Жоржет? Каква е етимологията на името ви? Пък и Лющеров на всичко отгоре! Моля, обяснете ни, ако обичате, това ще бъде вашият етюд; от него ще зависи по-нататъшната ви съдба.
Жоржет, кръглолик, с пуйчи яйца по бузите, както викаха в неговия край на ситните лунички, не бе мислил никога по зададените въпроси. В неговия Михайловградски край, някога Кутловишки, сетне Фердинандски, а днес Монтански, никой не се замисляше върху имената на хора, животни, местности, села, градове; регионът, известен с езическата си вяра в таласъми, върколаци, верблюди и прочие магически продукти на едно хитровато — прагматично съзнание; в региона се залагаше на чудноватото име като на подемна сила, която ще позволи на новороденото да се оттласне от дъното на котловината и да полети към широките хоризонти на славата и известността. Кандидат-студентът, който бе зубрил най-вече за обща култура имената на генералните секретари на Японската компартия (Токуда!) или на Куба (не, не е Фидел, а Блас Рока, наскоро свален от брата на Фидел, Раул Кастро!), кандидатът за артист Жоржет Лющеров не можеше да допусне провал по такъв страничен и неясен въпрос. Той излезе с обяснение, изцяло лъжливо.
— Лющер по нашия край казват на златното покритие; нещо като златото по кубетата на „Александър Невски“.
От комисията се чуха тихи възклицания: интересно, интересно, от кой край е младежът?
— От края на Йордан Радичков. А бате Данчо ми е братовчед.
— Това обяснява всичко! — извика комисията и забравила за етимологията на името Жоржет, вписа кандидата в списъка на издържалите.
През следването той навъди още много братовчеди, известни народни артисти, членове на Политбюро, министри. Като роднина на министъра на търговията успя да купи няколко леки коли „Москвич 407“ без ред;
