Джими и отецът допиваха шампанското, загледани във фреската на стената, нарисувана на най- достъпното за окото място. Това бе изображение на ада, с двата казана, в които бяха потопени до кръста жени с разпуснати коси и с надпис над главите им: блудници. „Там ми е мястото! — помисли си Росица. — И аз съм една блудница, една ненаситна кучка, готова да завърти опашка пред всеки помияр. Рано или късно, ако има Бог, ще ме накаже, няма да ме търпи…“
— Някакви проблеми? — Джими бе доловил напрежението в очите й.
— Никакви! — каза тя. — Трябва само да дадем бутилките на отчето.
Носеха още две бутилки шампанско и кутия „Троен лешник“; отец Йоан ги прие с благодарност и каза, че ги минава като дарение на манастира лично от достолепната госпожа Диамандиева; в книгата на дарителите ще бъде записано и нейното име.
— С диамантен писец! — обади се отстрани Евстати и всички се засмяха…
Към обяд слязоха с аудито до „Бавария“. Ръмеше дъждовен прашец, който надвечер щеше да стане на сняг. Когато слязоха на плочника, погледите им неволно се насочиха към черните поли на игумена: дали не бе тръгнал в кишата с джапанките? Не. Беше ги заменил с яки кубинки с дълбок грайфер; значи имаше някакви резерви, светиня му, демонстративното показване на нищета е било повече за пред милосърдните спонсори!…
Дунавската мряна лежеше в стоманена тепсия и излъчваше оранжево сияние. Глухият съдържател на заведението, вложил цялото си умение при приготвянето й, ги канеше с жестове да заемат местата си около дъбовата маса.
— Страхотна е! — похвали го Джими, като го потупваше по гърба. — Изпял си я като „Одата на радостта“… Абе ти си един Бетовен на кулинарното изкуство! Позволи ми да употребя това сравнение!
— Сравнението е изключително точно! — каза Евстати, когато Бетовен се отдалечи за нещо в кухнята. — И нашият човек си е малко глухичък, но в замяна на това другите му сетива са по-изострени…
За аперитив глухарът поднесе греяна сливова с мед, в баварски чашки с резбовани подложки, имитиращи жълъдови шапчици. Отец Йоан вдигна първия тост в чест на семейство Диамандиеви. Бе се сетил по някое време, че при венчавката бе изпуснал накрая най-важната благословия, с която обикновено завършваше ритуала, преди да каже „амин“.
— И нека Господ-Бог даде мир и любов на християнското семейство, спокойствие и сговор… И само смъртта да ви раздели! Амин!
— Амин, дай Боже! — отвърна задружно масата.
— Блага е ракията — каза Джими, след като отпи от чашата си. — Като на другата заран след сватбата… И твоите думи, отче, са благи и мъдри, карат те да се замислиш… Само не съм съгласен, дето споменаваш смъртта. Рано е да мрем. Рано е.
— Така е по канона, синко. Казано е: „Мементо мори“, сиреч „Помни, че си смъртен“.
— Не знам за другите, аз лично нямам намерение да мра. Нямам време за умирачка. Предстоят ми велики дела — и то в най-близкото бъдеще! На една ръка разстояние!
— Знаем, знаем! — възкликна Евстати. — Говориш за идния понеделник, девети, струва ми се?… Денят на търга?
— Всичко знаеш, кръстник! Добре си информиран.
— Знам и че няма да ти бъде лесно с тоя опонент насреща — другаря Станоев. Не го подценявай! Не го подценявай!
— Не го подценявам — напротив! Знам връзките му с „Позитано“ 20 и кой стои плътно зад него, но процесите са вече необратими. Не-о-бра-тими!
— „Времето е наше“, нали? Хубав лозунг, но без покритие, сър! Защото времето е пари, а парите са — къде? Във всеки случай не в теб, а в Станоев енд къмпани. Сори, ако съм казал нещо не на място!
— Така е! Прав си, Евстати! — обади се Росица. — И аз съм му казвала на Джими да не се натяга толкова. Няма да стане лесно, както ни се иска. Баща ми, лека му пръст, умря през Лукановата зима и до края не вярваше, че е станал преврат.
— Защото не му се искаше да стане! — подхвърли Джими.
Той затърси цигарите си, приготви и запалката и излезе на въздух, изпратен от мълчаливите погледи на тримата.
— Баща ти беше един красив мъж! — каза Евстати, след като помълчаха. — Познавах го добре, а и той, струва ми се, ме ценеше.
— Остави булката, мискинино! — намеси се отец Йоан. — Знам истинските ти козни и помисли. Не му обръщайте внимание, госпожа Диамандиева, нашият Евстати е невестар, Боже, прости му!
Всъщност Евстати не обърна внимание на думите на отеца; той сложи ръка върху ръката на Роси, загледан отблизо в очите й с оня лазерен поглед, с който питонът сваля от клона изпадналата в смут птичка.
— Боже, аз се напих! — въздъхна Росица.
— Всички сме пияни, мила! — Гласът на послушника се лееше приспиващо. — Самият аз съм пиян от щастието, че си до мен — жива и истинска. Сори, че ти го казвам — може би в неподходящ момент и на неподходящо място…
Отец Йоан се размърда неспокойно на пейката; спомни си, че днес бе ден Никулден, и реши да отправи молитва към свети Николай, именника.
— Отче свещеноначалниче Николае, моли Христа Бога да спаси душите ни.
И се прекръсти три пъти.
Ачо събираше покрай Дунава клони от върби и тополи, дъски от амбалаж, стари траверси, режеше ги с флекса и палеше варела, да затопля общото помещение. Къпеха бебето денем, в корито от лека пластична материя, като застинала пяна, от опаковка на хладилник „Бош“. Касандра цапаше щастлива в малкия басейн, подкрепяна от чевръстите пръсти на Ачо. Макар че още нямаше двайсет години и още не беше се задомявал, циганинът показваше удивителни умения в отглеждането на бебето. Павлина му се доверяваше напълно; даваше му да го храни и приспива, да пере пеленките, да става нощем и да го наглежда, да не се е отвило. Не му позволяваше — както и на останалите обитатели на Профилакториума — да го целува заради върлуващия напоследък грипен вирус „Хонконг А1“.
Този съботен следобед Ачо се зае да изпере бебешките дрешки в сапунената вода след къпането, а Павлина се настани в къта зад печката да накърми Касандра.
Луко и Ники играеха наблизо табла; по телевизията излъчваха за енти път нашенската сага за мустакатия капитан Петко, финансиран с чужди рубли, за да брани българските национални интереси. Не му обръщаха внимание, само когато станеше някаква патаклама и почнеха да хвърчат чалми и калпаци, Луко подвикваше ентусиазирано: „Бой! Бой по канчето!“, и с още по-голям замах удряше пуловете на таблата.
На печката — варел къкреше чайниче с гореща ракия, миришеше още на пържен лук и шаран от тавата на масата с остатъците от вчерашния рибник, направен от Стела в чест на Никулден, именния ден на Никсън.
— Трети дюшеш! Бой! Бой! — На Луко му вървеше зар, както винаги, пуловете му се подреждаха на саръци с анимационна скорост. Внезапно: Ах! Това зарче, тази луда пуканка!… Подскочи и изчезна от полезрението му.
— Зарът!… Къде изчезна зарът?!
Той се оглеждаше трескаво около масата, по леглото, прокара пръсти по шареното одеяло — нямаше го! Дяволска орисия: точно когато почне да ти върви, внезапно се изпречва някаква идиотска дреболия, която обръща нещата наопаки и ти къса нервите. При това някой се оригва до теб подигравателно, надсмива се на собствения ти невървеж!
Той вдигна глава: беше бебето, изправено от Павлина след кърменето да се оригне, устата му — кръгла и зинала, точно да побере един зар.
— Павлино, детето глътна зара!
— Стига бе!
— Виж го как зее… Зарът изчезна! Само то го е глътнало! Дай да го стръскам!