— Не го пипай! — извика тя.
— Но то ще се задави! Ще вземе да…
— Ти пукни, нещастнико! Че ми писна от твоите простотии! Алергия добих от простаци като теб! Непоносимост!… Господи!
Касандра изплака от внезапната врява; дотича Ачо, пое я с мокри ръце; Павлина не спираше с клетвите и призивите към небесните сили за помощ и съдействие; Луко сипеше ругатни. Добре, че Ники изпълзя изпод леглото и показа намерения зар; страстите утихнаха и се възцари предишният домашен мир и уют.
Стела се появи на вътрешната стълба минута по-късно, тръгнала за дневното представление на „Дунав-пийп“; слизаше бавно, стъпало по стъпало, като обличаше в движение зимното си манто, изпод чиито дълги поли се показваха стройните й крака в сребристо — станиолови ботуши. Таблата спря да трака, някой докосна дистанционното и прекрати мъките на капитана; няколко чифта очи следяха ококорени всяко нейно движение.
— Страхотна мадама ставаш от ден на ден! Бих ти разрешил да ми скатаеш парашута!
Според Луковата таблица на ценностите да разрешиш на някого да ти скатае парашута бе израз на възхищение и свръх доверие.
— Не се лигави, а върви при камиона! — каза му тя. — Данмарк е довел италианеца, от половин час го обикаля навън.
Митничарят им беше казал за един търговец на сирене и кашкавал, на когото румънските крадци задигнали тира и той търсел да наеме или да купи ново возило за стоката до Централна Европа. Сега човекът бе дошъл, надничаше под шасито на ифата, взираше се в гумите и джантите, когато се появи Луко, поиска ключовете, влезе в кабината и дълго се заслушва в работата на двигателя.
— Само тоя ще ни хвърли отвъд Дунава! — каза Луко, докато чакаха чужденеца да излезе от кабината. — Ще ни набута зад кашкавала и тенекиите и никакъв Шенген няма да ни спре. Въпросът е да клъвне на ифата.
Той спря поглед на Стела и моментално съобрази, че можеха да предложат и допълнителна стръв.
— Покажи му едно коляно на господин синьора, разкопчай още едно копче на мантото. Жабарите са известни като курварите на Европа — няма начин да не те вземе на мушка.
— Продължавай да се лигавиш, лапацало! — извика му тя и продължи пътя си.
Но като се размисли малко по-късно, усети, че в подхвърлянето на лапацалото имаше известен смисъл: ако чужденецът се навиеше, можеха да минат граничната бариера в запечатания фургон на камиона — двамата с Ники; нататък, през европейските граници, важен е паспортът, а визи се купуват на четири очи, както навсякъде по света, по митници и гранични пунктове. Проблемът бе наистина в италианеца — как да бъде предразположен, купен, съблазнен… Тя се помъчи да си спомни лицето му, но нещо й се губеше, размиваше, защото всъщност го бе видяла зад захабеното стъкло на кабината; тогава той не гледаше към нея, а цялото му внимание бе отправено към бръмченето на двигателя. Трябваше да го накара да погледне към нея, да забрави за малко тенекиите, питите кашкавал и тировете, да си спомни, че е праправнук на Джакомо Казанова, да не говорим за по-възвишените — Петрарка или Бокачо; да усети, че освен бизнес на света съществува и женска плът, в изящни форми и пропорции, пред която трудно би устоял жабарят му с жабар… И тя реши, без много да отлага, да вземе от Данмарк координатите на италианеца.
Най-сетне тежкият воденичен камък се смъкна от плещите на Диаманд Диамандиев: в понеделник, девети декември, мина търгът и той успя да купи петдесет и три процента от дълготрайните материални активи на Завода за армирани разфасовки. Още на другия ден внесе в районната инспекция по приватизация първата вноска от сумата, която бе събирал с години от ипотеки, спестявания, курсови разлики на долари и марки, от бизнеса със скрап и фризери (само преди седмица бе успял да се отърве от тия фризери, като ги препродаде на един собственик на супермаркет в Търговище с минимална печалба).
Не мина без напрежение самият търг; малко преди председателката на съдебния състав да удари чукчето, от Дунав — мост му позвъни Данчо Марков. Съветваше го, ако е възможно, да стопират процедурата, доларът скачал главоломно, левът се обезценява не с дни, а с часове, който изчаква — печели. Но съдебният механизъм вече бе задвижен и не можеше да се спре.
Няколко дни по-късно стана ясно, че Данмарк е бил прав, трябвало е да направи нещо драстично в последната секунда — да се тръшне на пода и да изиграе сърдечен припадък, да речем, — но да бъде отложено съдебното заседание. Сега си обясняваше спокойствието на Станоев и неговите двама адвокати през цялото време на наддаването. Обаждаха се вяло, вдигаха сумата едва ли не със стотинки, бяха се примирили сякаш с поражението си, нещо повече — едва ли не искаха Джими да спечели. Сега си даваше сметка, че всичко е било разчетено до микрон: при галопиращата инфлация всяко изчакване води до обезценяване на материалните активи, което днес струва хиляда, утре ще го купиш за двеста, за сто… Започна да се замисля и върху още една подробност от пейзажа: след като месеци наред не насрочваха датата за търга, магистратите изведнъж се разбързаха, заковаха на девети декември и се стараеха като че всичко да мине ускорено, по някаква кратка процедура, както става винаги когато се изпълнява някакво поръчение отнякъде и от някого. Станоев ли бе им наредил чрез мрежата от свои близки и съпартийци, от по-влиятелните етажи на властта ли имаше някакви внушения или указания — кой да ти каже!
„Минаха ме, мошениците!“, мислеше си Джими и се стараеше Росица да не забележи смута в душата му; външно имитираше веселост, оптимизъм, надуваше децибелите на касетофона с любимите „Ролинг стоунс“ или съпровождаше Фигаро с пълно гърло: „Как съм доволен, как съм щастлив!“… Но останал сам, вземаше елката и пресмяташе след всеки нов фиксинг на долара. „При толкова печеля толкова, загуба — толкова… — Вдигаше юмрук и се заканваше на самия себе си от близкото минало: — Говедо, трябваше да смениш до стотинка всички левове за зелената валута; когато левът беше още шестнайсет, двайсет за долар… Виждаш какво стана: стана двайсет и пет, трийсет лева, мина шейсет… вече гони стотака… Хлябът беше трийсет лева, сега — сто и двайсет… Московската хиперинфлация е на Дунава, скоро ще е тук — къде са ти твърдите валути, къде са ти недвижимите имоти, къде му е сигурността? На кучето в задника!“
Вечер седеше пред телевизора, следеше внимателно какво става в столицата. Миньори стояха пред парламента с плакати срещу закриване на рудници, учители искаха заплатите си, неплатени от пролетта; мелничари питаха защо има дефицит от зърно при такава богата реколта 95… По Би Би Си четяха статия от списание „Икономист“ за бюджетния дефицит на България: премиерът обърнал гръб на Валутния фонд и сега се налагало да продава от златните запаси на Народната банка… В Стари хан вечер се появяваха, незнайно откъде, момчета с черни знамена, пееха възрожденската песен: „Доста робство и тиранство. Всички на оръжие!“ След изобилието на алкохолни ментета се появиха ментета и на светлите борци от Възраждането — хъшовете, войводите; в телевизионно шоу бръсната глава пееше за Охрида син и за Вардаро и призоваваше в прав текст да тръгваме да си ги вземаме, защото са си наши… Задаваше се тежка политическа зима несъмнено. Може би щеше да има нов правителствен кабинет, но за да го има, трябва да се промени парламентарното мнозинство, а тая промяна можеше да стане или с бунт, или с извънредни избори…
Пред дните на Рождество Христово в Стари хан бе тържествено открит нов бизнес център; семейство Диамандиеви бяха сред поканените за водосвета коктейл. Росица облече тюлена рокля с подплата от синьо-зелен атлаз, направи прическата си при най-добрата фризьорка в града — Диди Дамянова. Дълго се колеба да сложи ли и бизона, който Джими бе й донесъл от едно пътуване до Будапеща и който все още не бе обличала. Завъртя се пред огледалото и остана доволна от себе си: имаше вид на тежка матрона, щеше да накара Стари хан да се изправи на нокти от завист! „Госпожата на господин собственика на ЗАР!“ И ще псуват и ще я одумват зад гърба й: не я ли знаем коя е, дъщерята на еди-кого си, дето еди-какво си… Мани, мани! Я не се точи от юфка на кадаиф, Росенце, я не се пъхай сама между шамарите! Ще му дойде времето и на визона! Който бърза по-бавно, стига по-далече…
Бизнес центърът се открояваше в дъното на мраморния площад с модерните си форми от стомана и млечносини огледални стъкла. Външен асансьор, внесен от Швеция, се движеше безшумно в своята прозрачна тръба, от тротоара до високата кула на покрива, където светеше табло с цифри, показващи на импулси часа и температурата; в момента беше нула градуса по Целзий.
— Мама му стара, кмете, не можем да мръднем от тая нула! — каза Джими на кмета Друмчев, с когото се засякоха пред входа. Кметът целуна ръка на Роси, Джими — на кметицата, мъжете се дръпнаха и пуснаха
