Кони Мейсън
Жената на разбойника
Пролог
Колорадо, 1872
Изпънат като стрела, висок и широкоплещест, Вървящият в сянката бе здраво стъпил с мускулестите си крака върху земята, където любимата му съпруга Утринна мъгла бе загубила живота си. Над него се издигаха величествени планини, покрити със сняг. В сравнение с тях дори внушителната му фигура изглеждаше незначителна. В годините, прекарани със сиуксите, Вървящият в сянката бе споделял тяхната болка и тъга, но дълбоко в себе си знаеше, че бъдещето му е другаде. Тялото му бе заякнало и възмъжало, приспособявайки се към суровия климат и капризите на природата. Но за съжаление, дошло бе време да напусне племето.
Бягащият лос отвеждаше своите хора в резервата и Вървящият в сянката разбра, че трябва да поеме по нов път. Мястото на племето не беше в резервата, също както и неговото, но той поне имаше избор.
Обърна се към слънцето, наслаждавайки се на топлите му лъчи, които падаха по широките му загорели гърди. Орлово перо се вееше в махагоновата му коса, потъмняла с времето; някога яркочервена, сега бе добила богатия, тъмен цвят на кестена. Запита се дали и косата на близначката му също е потъмняла или все така грее като жив пламък. Време е да разбере, реши той. Отдавна трябваше да посети Орегон Сити.
— Изглеждаш смутен, Вървящ в сянката.
Той се обърна към шурея си, Бягащия лос.
— Не мога повече да отлагам неизбежното. Трябва да напусна племето.
Бягащият лос кимна разбиращо.
— Време е. Къде ще отидеш?
— Копнея да видя семейството си в Орегон. Първо ще ида да посетя Ашли и Танър, после ще си потърся работа.
Спомени нахлуха в мисълта на индианския вожд, докато поглаждаше кичура яркочервена коса, вплетен в тъмните му плитки.
— Още оплаквам загубата на жената на име Пламък. Но великият дух я даде другиму. Кажи на Пламък, че силната й магия още ме закриля след всичките тези години.
— Ще й кажа. Годините, преживени с племето, са ми много скъпи — отвърна Вървящият в сянката. — Научих много неща от сиуксите. Неща, които ще ми послужат в света на белите.
— Научи ли се как да живееш без жена? Много пъти си отказвал да си избереш съпруга сред нашите девойки и вдовици. Бяла съпруга ли предпочиташ?
Смръщеното лице на Вървящия в сянката стана още по-сурово.
— Предпочитам да нямам съпруга. Никога вече няма да обичам жена така, както обичах Утринна мъгла. Никоя жена не може да се сравни с нея. Вземам удоволствието си там, където го намеря, и си заминавам с недокоснато сърце.
Думите на Вървящия в сянката натъжиха Бягащия лос.
— Утринна мъгла тръгна по пътеката на духовете преди четири зими. Време е да продължиш напред. Мъжете трябва да създават силни синове и дъщери, които да ги гледат на стари години. Пилееш семето си, Вървящ в сянката. Намери си добра жена да ти топли постелята и да носи децата ти.
Вървящият в сянката обърна смарагдовозеления си поглед към високите планини, покрити със сняг.
— Утринна мъгла беше бременна с моето дете, когато я убиха. Заклех се, че никоя друга жена няма да носи дете от мене. Ще излея семето си върху Майката земя, но няма да го дам на друга жена.
Бягащият лос поклати тъжно глава.
— Достатъчно дълго вече носиш мъката си, братко. Сестра ми липсва и на мене, но колкото и да тъжим, няма да я върнем. Говорих с Тъкача на сънища за тебе. Той е видял благоприятни признаци, че ще намериш жена, която да заеме мястото на Утринна мъгла.
— Не! — Отсече младият воин. — Няма да взема друга жена.
— Смеещият се ручей ще бъде отчаяна. Тази вдовица много пъти споделяше постелята ти през изминалите четири години.
— Нищо не съм обещавал на Смеещия се ручей.
Индианецът кимна. Не осъждаше зет си. Почти бе забравил, че кожата на Вървящия в сянката е доста по-светла от неговата и че има име на бял човек.
— Тогава тръгвай, Вървящ в сянката. Но запомни думите ми — един ден ще се върнеш и ще видим дали си се клел искрено. Всеки мъж има нужда от жена да облекчава тялото му и да носи децата му.
След два дни цялото племе на Бягащия лос се бе събрало, за да се сбогува с Вървящия в сянката. Смеещият се ручей му бе махнала за сбогом с очи, замъглени от сълзи. Вървящия в сянката бе свалил обичайната си кожена препаска и мокасините и се бе облякъл в панталон от еленова кожа, фланелена риза, кожен жакет и меки ботуши. Бе яхнал верния си дорест жребец, който бе купил преди няколко години, след като напусна армията.
— Сбогом, Вървящ в сянката — каза тържествено Бягащият лос. — Нека Уакантанка бди над тебе, докато се завърнеш.
— Сбогом, братко. Винаги ще бъда благодарен на тебе и на племето. Вашето приятелство ми помогна да се върна в цивилизацията и да започна нов живот, живот без Утринна мъгла, живот без любов. Нека
Слаба усмивка се появи на устните на Бягащия лос. Интуицията му подсказваше, че думите на Вървящия в сянката ще го преследват. Той щеше да намери любов тъкмо тогава, когато най-малко я очаква.
1.
Додж Сити, Канзас — август 1875
Коул Уебстър седеше в храстите, опрял пушката на една скала, а присвитите му зелени очи следяха неотстъпно колибата от неодялани греди на брега на река Арканзас. Кръвта препускаше лудо във вените му. Все същото, помисли си той. Цели три години, откакто работеше като детектив в агенция „Пинкертон“, никога не бе почувствал див възторг от преследването и залавянето на престъпниците.
Нямаше по-добър следотърсач от него. Беше се учил от сиуксите. И тези умения му послужиха доста добре в работата, с която се бе заел, след като посети сестра си и съпруга й през 1872 година. Детективската работа запълваше празнотата, настанила се в душата му след смъртта на Утринна мъгла. Харесваше му да пътува до местата, където трябваше да разследва престъпления или да издирва откраднати неща. Сега работеше за железницата, издирваше парите, откраднати от „Юниън Пасифик“ в дръзкия набег близо до Додж Сити, осъществен от бандата на Коб. Бандата, която действаше в и около града, наскоро бе обрала няколко влака и продължаваше да се изплъзва от ръцете на закона. Коул бързо се бе ориентирал към Били Коб, главатаря на разбойниците. След няколко дни разузнаване бе разбрал къде е скривалището на бандита — усамотена местност на запад от Додж Сити, и сега беше напълно сигурен, че разбойникът е сам в колибата. Коул се загледа в рушащата се постройка, размишлявайки дали да се втурне вътре или да чака копелето да се покаже отвън. Не беше длъжен да закара Коб жив при шерифа, стига да намери това, което онзи бе откраднал миналата седмица. Участниците бяха четирима. Единият кондуктор бе разпознал Коб, понеже го беше виждал на един афиш с надпис „Търси се“. След обира бандата се бе разделила. Коул бе проследил Коб до скривалището му на брега на река Арканзас.
Той се напрегна, когато дочу задавен писък от колибата. Стисна по-здраво пушката. Писъкът премина в жален вой, но Коул остана на място. Би се обзаложил, че Коб е сам в колибата. Но неочакваният звук го сепна, а това се случваше рядко. Пребиваването му при сиуксите го бе научило да скрива чувствата си и да бъде спокоен, каквото и да става.
Надигна се и се приготви да се промъкне до колибата, когато вратата й изведнъж се отвори и Били Коб изскочи навън. С буреносно изражение на грозната си физиономия той се метна на седлото и отпраши в луд галоп. Коул скочи и се хвърли към собствения си кон, вързан наблизо. Ако Коб носеше парите у себе си, не биваше да го остави да избяга.
