дрезгав вик и се дръпна от нея, изливайки семето си на земята.
— Беше… невероятно — прошепна той, като едва си поемаше дъх. Наистина, щеше да бъде още по- невероятно, ако се бе изпразнил в нея. — Не те нараних, нали?
— Не, не си.
Тя се сгуши до него, вече заспиваща.
Събуди се след малко, усещайки нещо някъде вътре в себе си. Кожата й гореше, нервите трептяха от неясно предчувствие. Едни нежни устни леко целунаха нейните.
Вървящият в сянката.
Тя се усмихна, отвърна на целувката му и го прегърна.
— Искам те пак — прошепна той до устните й. — Не мога да ти се наситя.
— Нима Смеещият се ручей не те е задоволила?
— Не съм имал друга жена, откакто те срещнах. Господ знае, че се опитах да пожелая Смеещия се ручей, но тялото ми отказа да ме послуша. Желаеше само една синеока хубавица с прекрасни гърди.
— Не ти вярвам — направи гримаса Дона. — Имаш прекалено гореща кръв, за да отхвърлиш предложенията на Смеещия се ручей.
— Казвам ти истината — изрече той тържествено. — Остави Смеещия се ручей. Ще ми позволиш ли пак да те любя?
— Щях да остана разочарована, ако не беше поискал.
Той й се усмихна шеговито.
— Не искам никога да те разочаровам.
Нескончаемите му целувки, милувките на ръцете и устата му докараха тялото й в състояние на болезнена възбуда.
— Легни настрана с лице към мене и сложи крака си на ханша ми — каза той с излъчващ чувственост глас. — Точно така. — Докосна я между краката. — О, вече си се овлажнила.
Притиснаха се плътно и той полека навлезе в нея. Известно време се движеха бавно. Но после кръвта му кипна, той започна да губи самообладание и движенията му станаха буйни. И изведнъж достигна почти до края.
— Много рано е! — извика той, страхувайки се, че Дона ще изостане от него. Пъхна ръка между двамата и напипа малкото възелче на желанията й. Започна леко да го натиска в кръг с върха на палеца си, довеждайки я постепенно до онзи връх на възбудата, който вече бе достигнал. — Ето! — прошепна, чувствайки, че и тя приближава към кулминацията.
Дона реагира силно на думите му, треперейки от мощта на своята експлозия. След няколко секунди и Вървящият в сянката извика пресипнало и се дръпна, разпилявайки семето си на земята.
— Ти си моя — изрече задъхано той, прегръщайки я покровителствено. — Ще се съединиш с мене, когато стигнем Литъл Биг Хорн.
Дона не го чу. Вече беше заспала.
Планините и долините пъстрееха. Дивите цветя покриваха като килим плодородната почва, планинските склонове бяха целите покрити с млада зеленина. Загубата на детето още натъжаваше Дона. Все се питаше как ли би изглеждало то, ако се беше родило. Щеше непременно да бъде син, с пламенеещата коса и силното тяло на Вървящия в сянката.
В първата седмица на юни пристигнаха в сиукското селище на брега на река Литъл Биг Хорн. Дона никога не беше виждала толкова много индианци събрани на едно място.
— Сигурно са хиляди — каза тя на Пролетен дъжд, докато двете гледаха селото от върха на хълма.
— Бягащият лос каза, че тук са се събрали най-малкото три хиляди бойци от сиуксите и северните шайени. Ние пристигаме последни.
Скоро стигнаха до мястото на брега, което Бягащият лос бе избрал за лагер. В следващите няколко часа там цареше трескаво движение, докато жените издигаха типитата и ги нареждаха. Скоро из целия лагер запламтяха огньове и из въздуха се понесе миризма на печено.
Вървящият в сянката изникна зад Дона. Беше дошъл да я пита дали има нужда от помощ, за да издигне колибата си.
— Довечера се събира съвет — каза той, започвайки да разтоварва носилката. — Вождовете Лудият кон, Жлъчката и Ниското куче ще бъдат там и аз ще се опитам да ги разубедя.
— Мислиш ли, че ще има полза? — запита Дона, гледайки го как намества коловете на типито.
— Поне няма да навреди. Армията непременно ще научи, че тук се събират много воини, готови за битка, и ще се опита да хване в капан тази толкова голяма група враждебно настроени индианци, каквато за пръв път се събира на едно място. Може много да се забавя, не ме чакай довечера.
— Не мисля, че е умно от твоя страна да продължаваш да споделяш колибата ми. Скоро ще си заминеш, а племето ще ме смята за разпусната жена, защото съм живяла с тебе.
— Не ме интересува какво ще мисли племето. Ти няма да си тук, за да се безпокоиш от това. Заминаваш с мене.
— Дяволите да те вземат! Нямаш право да ми казваш какво да правя!
— Така ли мислиш? — Той й се усмихна и отстъпи назад, за да се порадва на свършеното. — Ето, готово. Само трябва да нагласиш постелята ни.
Дона не можа да понесе властната му надменност. Приготви се да му отговори остро, но той се отдалечи.
— Невъзможен човек — каза си тя, загледана в гърба му.
След малко Слънчев лъч й донесе една чисто бяла туника, богато обшита с мъниста и пера. Беше толкова красива, че Дона се почувства недостойна да я докосне.
— За какво е това?
— За съединяването ти с Вървящия в сянката — каза плахо индианката. — Смеещият се ручей е ужасно ядосана.
— Никога не съм казвала, че ще се съединявам с Вървящия в сянката — възрази Дона.
Да не би да не й беше позволено да решава какво да прави с живота си по-нататък?
— Вървящият в сянката каза на Бягащия лос да подготви празненство. Ще се състои утре вечер. Вземи — каза тя и сложи туниката в ръцете на Дона. — Тя е за тебе. Бъди щастлива. Вървящият в сянката заслужава щастие. Той тъжи за Утринна мъгла повече, отколкото е добре за него. Време е да намери жена, която да обича.
Дона загледа меката еленова кожа, чудейки се как са били ушити всичките тези сложни шарки. Потърка буза в нея, мъчително осъзнавайки, че женитбата й с Вървящия в сянката няма да бъде законна в света на белите. Не беше глупава. Когато се върнеха в цивилизацията, той щеше да я остави на ръцете на сестра си и да я забрави.
Вървящият в сянката не искаше да се обвързва — нито със законни връзки, нито с чувства. Вземаше мерки тя да не зачене дете от него, помисли си тя огорчена. Ако имаше намерение да направи брака им законен, нямаше така целенасочено да разпилява семето си на земята.
— Вървящият в сянката не ме обича — настоя Дона. — Той обича спомена. Не мога да се меря с една мъртва жена.
Слънчев лъч се засмя меко.
— Откъде ти хрумна? Един ден ще разбереш истината.
Вървящият в сянката стоеше в средата на големия кръг, обръщайки се към великите вождове на сиуксите и шайените. Гласът му беше нисък, но силен; с мрачно изражение той се опитваше да ги убеди да разпуснат събраните воини и да се върнат в резерватите.
— Говоря от любов към индианския народ — казваше той с искрен глас. — Моята съпруга, Утринна мъгла, беше сиукска. Тя падна убита при едно нападение и аз винаги ще скърбя за нея, затова знаете, че не говоря с раздвоен език. Наистина съм загрижен за съдбата на индианския народ, въпреки че скоро трябва да се върна при своите кръвни роднини. Върнете се по домовете си. Дори да победите, възмездието ще бъде незабавно и жестоко. Много хора ще паднат и много кръв ще се пролее. Ще ви отведат в неплодородни земи, вие и семействата ви ще бъдете принудени да водите жалък живот.
