От името на вождовете отговори Лудият кон.
— Твърде късно е да се оттегляме. Това ще бъде най-голямата битка на всички времена. Никога толкова много воини не са се събирали на едно място. Армията може да дойде, но ще претърпи унизително поражение. Ние трябва да направим това, за да спасим свещените си хълмове. Прекалено много договори бяха нарушени. Тържествени клетви бяха пренебрегнати. Познавам те, Вървящ в сянката. Ти си смел боец и добър приятел на сиуксите. Но това не е твоята борба. Вземи съпругата си и се върни при кръвните си роднини. Не е редно да воюваш срещу своя народ.
Чувство за поражение легна тежко върху раменете на Вървящия в сянката. Лудият кон говореше от името на всички вождове; те бяха единодушни. Битката беше неизбежна. Трябваше да отдалечи Дона от всякаква опасност. Ще я остави да си почива няколко дни, докато приготви всичко необходимо.
След края на съвещанието той се приближи към Бягащия лос.
— Не мога ли да те убедя да заминеш, докато още е време? Не те ли разколебаха поне малко моите думи?
Бягащият лос положи ръка на рамото на приятеля си.
— Вярвам, че всичко, което ти каза, ще се случи, но не мога да се оттегля от тази битка. Това е моят народ. Не искам да ме нарекат страхливец.
— Никой здравомислещ човек няма да те нарече страхливец. Ще остана и ще се бия заедно с тебе.
Индианецът го погледна с тъжна усмивка.
— Не, ти трябва да послушаш Лудия кон. Вземи съпругата си и върви. Мястото на Дона не е тук и твоето място също. Това не е твоята битка.
Вървящият в сянката усети остра болка в сърцето. Знаеше, че Бягащият лос казва истината, но му беше трудно да гледа как един стар и уважаван приятел отива на сигурна смърт. Защото дори и смъртта да не го настигнеше в тази битка, тя все пак щеше да го грабне.
— Ще направя така, както казваш — изрече той. — Ще тръгнем след церемонията на съединяването.
— Жените подготвят голямо празненство. Поканени са всички велики вождове и техните племена. Ще донесат храна и ще участват в церемонията. Не ме разочаровай, Вървящ в сянката.
— Искаш да се съединя с Дона и аз няма да те разочаровам. Аз също го искам.
Дона беше будна, когато Вървящият в сянката се върна в колибата им. Мислейки, че е заспала, той тихо се съблече и се пъхна под одеялата. Притегли я към себе си, внимавайки да не я събуди. Сега му изглеждаше съвсем естествено да заспива, прегръщайки Дона. Питаше се как е живял през всички тези студени, самотни нощи без нея. Изпитваше огромно привличане към нея и възнамеряваше да задоволява страстта си възможно най-често, докато не дойде време да се разделят.
— Какво реши съветът? — запита Дона.
— Мислех, че спиш.
— Не мога да заспя, докато не науча какво е станало.
Вървящият в сянката въздъхна тежко.
— Нищо не стана. Думите ми не можаха да въздействат върху тези хора, които са стигнали твърде далече, за да се връщат назад. Но трябваше да опитам.
— Предполагам, че скоро ще заминеш.
— Ще
— Днес Слънчев лъч ми даде една туника. Много е красива. Не мога да я облека.
— Но трябва. Тя е за нашето съединяване довечера.
— Защо го правиш? Бракът между нас ще бъде лъжа. Няма да е законен в обществото на белите.
— Разсмиваш ме. Аз все още съм Вървящият в сянката. В света на Вървящия в сянката той е не само уместен, но и законен. Взех те, направих ти дете и трябва да се подчиня на законите на племето. Бягащият лос очаква да се съединим и ще направя каквото трябва, за да запазя уважението му. В очите на сиуксите и Уакантанка ще бъдем съпруг и съпруга.
— А ако реша да остана с племето?
— Твоето желание няма значение. И Лудият кон, и Бягащият лос ме посъветваха да те отведа оттук. Нямаш избор. Ще заминем след една седмица. Сега спи. Уморих се от толкова много говорене.
Вървящият в сянката изобщо не беше уморен. Искаше Дона. Винаги я бе искал. Но тя още се възстановяваше от помятането и тази нощ имаше нужда от сън. Не беше толкова оздравяла, колкото му се искаше, и това го безпокоеше. Дали още тъгува за загубата на детето им, запита се той. Проявяваше подобни признаци, а той достатъчно добре можеше да разпознае тъгата.
14.
Време беше. Вървящият в сянката щеше да дойде да я вземе и тя щеше да стане негова жена пред стотици индианци, но това нямаше да означава абсолютно нищо. Болеше я, като си помислеше, че той прави това само за да угоди на Бягащия лос.
Дона прокара пръсти по меката еленова кожа на туниката. Това беше най-красивата дреха, която някога бе притежавала. Украсена с ресни и обшита, тя съвършено прилягаше на стройните очертания на тялото й. Към туниката имаше чисто бели мокасини и панталони, които Пролетен дъжд й бе подарила тази сутрин, след като се върнаха от мястото за къпане. Дона още се възхищаваше на изкусно изработените дрехи, когато платнището на входа се отметна рязко и една жена нахлу, без да поиска позволение.
— Смеещ се ручей, какво правиш тук?
— Ти никога няма да се съединиш с Вървящия в сянката! Нямаш право да вземаш това, което е мое.
С изкривено от гняв лице тя се хвърли върху Дона, размахвайки нож в дясната си ръка. Дона отстъпи изплашена.
— Какво правиш?
— Каквото трябваше да направя веднага щом те видях тук. Искам Вървящия в сянката още от деня, когато Утринна мъгла умря.
— Знаеш, че той няма да остане с племето. Ако се беше съединила с него, нямаше да го имаш за дълго, той скоро щеше да се върне при кръвните си роднини.
Смеещият се ручей я изгледа с коварна усмивка.
— Мислиш ли, че не съм способна да убедя Вървящия в сянката да остане при мене? Веднъж си тръгна и се върна. Ако се беше съединил с мене, щях да го убедя да остане завинаги. Той харесва моето тяло повече от твоето.
— Глупава си. Бягащият лос каза на Вървящия в сянката да си замине и той ще изпълни желанието на вожда.
Размахвайки ножа, Смеещият се ручей се хвърли върху Дона. Тя отскочи настрани, избягвайки силния замах на индианката. Докога щеше да успява да се брани от разярената жена, запита се тя, когато Смеещият се ручей се приготви за нова атака. Дона се облегна на подпорния прът, измервайки с очи разстоянието до входа, като се питаше дали ще съумее да се стрелне навън достатъчно бързо, за да не бъде насечена на парченца.
— Знам за бебето, което си изгубила — изсъска Смеещият се ручей, приготвяйки се за ново нападение. — Не вярвам, че е било от Вървящия в сянката. Курвите рядко знаят кой мъж е оставил семето си в тях.
Индианката се хвърли напред, притискайки я към пръта. Видя погледа й, обърна се и замръзна на място, съзирайки Вървящия в сянката, който тъкмо влизаше в типито.
Той беше дошъл да заведе Дона на празненството. Когато видя Смеещия се ручей, застанала заплашително пред Дона, бързо застана между нея и ревнивата вдовица.
— Какво означава това? — изгърмя той. Гласът му отекна заплашително. — Какво правиш тук, Смеещ се ручей?
Скривайки ножа в гънките на туниката си, индианката му се усмихна и отвърна с най-невинно
