изражение:
— Дойдох да честитя на младоженката. Тъкмо си тръгвах.
Мина край Вървящия в сянката и изскочи навън.
— Какво е ставало тук? — запита той и прегърна Дона. — Стори ли ти нещо?
Дона реши да не му разкрива грозната постъпка на съперницата си. В действителност тя не й беше направила нищо и затова нямаше защо да споменава за опита за нападение.
— Нищо ми няма. Така беше, както каза Смеещият се ручей. Искаше да ми честити.
Вървящият в сянката я изгледа внимателно.
— Защо ли не ти вярвам?
— Няма нищо. Няма значение какво е искала Смеещият се ручей.
Вървящият в сянката не беше убеден, но нямаше време да го обсъжда. Дивият ритъм на барабаните зовеше хората от всички лагери покрай Литъл Биг Хорн на предстоящия празник.
— Време е да тръгваме. — Погледът му се плъзна по тялото й, после се върна на лицето; това, което видя, му хареса. — Красива си. Но нещо липсва.
— Липсва?
Той свали от главата си лентата, украсена с орлово перо, и я сложи на нейната. Отстъпи назад и я изгледа усмихнат.
— На тебе ти стои по-добре. Ела, народът те очаква.
И протегна ръка.
Дона го хвана за ръката; силата и топлината на пръстите му се преляха в цялото й тяло. Изглежда толкова красив, помисли тя. Беше облечен целият в бяло. Ризата му бе обшита с мъниста и пера, с гъсти редове ресни, също като нейната. Свършваше точно под тесния му ханш. Мокасините бяха също така изящно украсени, както и ризата. Снежната белота на дрехите му контрастираше със силния загар. Изглеждаше напълно като горд дивак въпреки бронзовата коса и зелените очи.
Тълпата, събрана за празненството, беше неизброима. Дона стисна здраво ръката на Вървящия в сянката, тръгвайки заедно с него по пътеката, която хората им отвориха. В средата ги чакаше Тъкачът на сънища.
Спряха пред шамана; всички бяха впили очи в тях. Тъкачът на сънища заразмахва магическата си пръчка и едно кречетало от кости, мърморейки някакви думи, които Дона не разбираше. Речитативът изведнъж спря. Като по даден знак всички насядаха долу с кръстосани крака. Вървящият в сянката хвана Дона за ръка и я настани между себе си и Бягащия лос. Празненството започна. Воини затанцуваха около огромния огън, други възпяваха смелите им подвизи. От време на време и жените се присъединяваха към танците, които ставаха все по-диви.
Вървящият в сянката докосна ръката на Дона и тя се обърна към него. Очите му бяха добили цвят на тъмна, непроницаема зелена бездна; на лицето му се четеше нескривано желание. Тя усети, че костите й сякаш се топят.
— Готова ли си да тръгваме? — прошепна той на ухото й.
Дона го погледна въпросително. Тя чакаше сватбена церемония да започне.
— Нали тази вечер щеше да бъде нашето съединяване?
— Ние вече се съединихме — усмихна й се той. — Шаманът ни благослови и народът празнува в наша чест. Трябва само да влезем в колибата си заедно, за да бъдем оженени.
— С… само това ли е?
Вървящият в сянката кимна бавно.
— Сега ще дойдеш ли с мене? Чаках толкова, колкото можах.
Той стана и протегна ръка към нея.
Тласкана от обещанието в погледа му, тя му подаде ръка. Той й помогна да стане, вдигна я на ръце посред приветствените викове и я отнесе в колибата им. Сложи я на земята, спусна платнището и остави нощта навън. Предстояха им дълги часове чувствена наслада, взаимно изследване, вземане и даване, устни и тела, преплетени във взаимно желание.
Всеки бавно съблече другия и двамата се отдадоха на любовната игра, която отвеждаше до най- високите небеса на удоволствието, дадени им от боговете на любовта. Вървящият в сянката я люби два пъти един след друг. После заспаха, но малко преди зазоряване се събудиха и отново се любиха. Този път той така се увлече, че не можа да се дръпне навреме и изля семето си в нея. Не беше искал да стане така, но страстта бе осуетила добрите му намерения.
Дона усещаше, че целият й свят сякаш се върти около този единствен мъж. Той беше в сърцето й, в душата й, във всичките й пори. Защо не може да я обича, оплакваше се мълчаливо тя. Защо отношенията им трябваше да бъдат така едностранни? Тя знаеше, че той не се дръпна последния път, когато се любиха, и пламенно се замоли семето му да е намерило плодородна почва. Искаше малка частичка от него, която да пази, след като го загуби.
На следния ден започнаха да се готвят за тръгване. Трябваха им няколко дни, за да се сбогуват, да съберат провизии и да обмислят предстоящия път. Вървящият в сянката реши, преди да тръгне, да опита за последен път да разубеди вождовете да разпуснат воините и да се върнат в земите си. Вождът Седящият бик бе пристигнал и събранието бе определено за след два дни, тоест на 21 юни. За съжаление, Вървящият в сянката не успя да убеди и Седящия бик както не бе успял и при другите вождове. Върна се в колибата и каза на Дона да се готви за тръгване на другия ден, 22 юни.
— Седящия бик не беше по-сговорчив от останалите — каза той с малко тъга. — Време е да тръгваме.
Дона не каза нищо. Напрежението в селото беше голямо. Индианците бяха обзети от дух на фатализъм. Тя знаеше, че Вървящият в сянката с основание я отвежда оттук, че ще бъде в безопасност само ако напусне това място. Щеше да тръгне с него и да си изгради собствен живот, където и да я заведеше.
— Къде ще идем?
— В Боузман. Не е далече, там ще можем да се присъединим към някой керван, който минава през Орегон. Пътуването ще бъде изморително, но мисля, че сега си достатъчно добре и ще издържиш.
Той свали панталона, мокасините и ризата и се пъхна под одеялата до нея.
— И къде възнамеряваш да ме стовариш?
— Двамата отиваме в Орегон — смръщи се Вървящият в сянката. — Кой е казал, че ще те стоварвам някъде?
— Нима?
— Сестра ми и съпругът й ще те приемат на драго сърце — възрази той.
— Бих искала…
— По дяволите, Дона, много говориш. Как да те любя, като ми досаждаш за неща, които са толкова отдалечени в бъдещето?
Нещо неизказано увисна във въздуха и Дона се опита да отпъди натрапчивата мисъл, че когато напуснат селото, Вървящият в сянката ще я захвърли така бързо, както бе захвърлил дрехите си. Той не искаше съпруга. Съжаляваше я, а на нея съжалението не й беше достатъчно.
Цялото село се събра да се сбогува с тях на следващия ден. Беше 22 юни. Индианските сили, събрани край Литъл Биг Хорн, плашеха дори със самата си неизброимост.
Дона бе потресена. Почувства нещо тревожно в гърдите си, страх за тези хора, чиято кръв течеше отчасти във вените й, но с които нямаше нищо друго общо. Погледна към Вървящия в сянката, смаяна от преобразяването му. Свирепият воин, облечен сега в дрехи на бял човек, беше изчезнал на зазоряване. Коул Уебстър, също толкова красив, силен и усмихнат като Вървящия в сянката, беше същият човек, но малко по-различен.
— Нека Уакантанка те закриля и те води — каза Бягащият лос, стискайки приятелски ръката на Коул.
— И тебе, братко — отвърна Коул.
Изведнъж вниманието им бе привлечено от един разузнавач, който се приближаваше в галоп. Яздеше така, сякаш всички дяволи от ада са по петите му. Насочи се към лагера на Лудия кон и дръпна рязко
