юздите, когато видя великия вожд да говори със Седящия бик и Жлъчката.
— Това е Конелюбецът. Ще ида да разбера какво става — каза Бягащият лос и забърза нататък.
— Какво мислиш, че е станало? — запита боязливо Дона.
Коул имаше някакви подозрения, но не ги изказа. След няколко минути Бягащият лос се върна с мрачно изражение.
— Какво има? — запита тревожно, Коул.
— Трябва веднага да тръгвате. Забелязали са Седма кавалерийска армия на един ден път оттук. Трябва да се готвим за битка.
— Генерал Къстър — изрече бавно Коул, спомняйки си кой командва Седма кавалерийска армия. Никак не му се тръгваше, но се налагаше. През цялото време, докато бе, живял при Бягащия лос, никога не се бе изправял срещу своите. Независимо от симпатиите, които изпитваше към каузата на индианците, беше убеден, че тази битка не бива да се състои. Който и да победеше, нямаше да има победител.
— Моля се за вас — каза Коул.
Разкъсваше го желанието да остане, но го плашеше мисълта за кръвта, която щеше да се пролее на това място.
Качи Дона на гърба на Уоли, върза юздите на товарния кон за седлото си и яхна Боеца. Погледът, който отправи към Бягащия лос, бе пълен с разбиране. После тупна задницата на Боеца. Дона смушка Уоли с пети и го последва, обръщайки се, за да махне на Пролетен дъжд и Слънчев лъч.
Прекараха нощта на лагер край един поток. Коул се люби с Дона под пълната луна. Тя усещаше тъгата му, която правеше любенето им вълнуващо и интензивно. И тя си имаше причини да споделя тъгата му. Разбира се, изпитваше състрадание към съдбата на индианците, но собственото й неясно бъдеще се изправяше като застрашителен призрак пред нея. Можеше да избяга от него само като дава наслада на Коул със своето тяло. Прие го в себе си и взаимната им страст се превърна в балсам за всичките им рани.
На следващия ден, 24 юни, те спряха на един хребет и загледаха как Седма кавалерийска армия препуска към лагера на индианците. Когато и последният войник изчезна сред облака прах, Коул помрачня.
— Кога ще стигнат Литъл Биг Хорн? — запита Дона.
— Зависи. Ако яздят цяла нощ, ще пристигнат утре на разсъмване. Ако спрат за нощна почивка, ще стигнат там едва към залез.
Дона не можа да потисне тръпката, която мина през тялото й.
— Колко са много…
— При Литъл Биг Хорн има събрани над три хиляди индианци — напомни й той. — Можем само да се молим всяка от двете страни да прояви милост към другата.
След пет дни стигнаха в Боузман. Градът беше като разбунен кошер. Точно същия ден беше тръгнал слухът за клането при Литъл Биг Хорн. Цялата Седма кавалерийска армия на генерал Джордж Къстър била унищожена от огромните сили на сиуксите и северните шайени, които дали много малко загуби. Пренебрегвайки предупрежденията на своите разузнавачи за огромната индианска войска, струпана край бреговете на Литъл Биг Хорн, генерал Къстър бе отишъл право към смъртта си.
Тъй като хората бяха настроени срещу индианците, Коул реши да не чака никакъв керван. Не искаше повече да излага на риск живота на Дона. Не й обясни защо бързат, само я изведе от града и двамата се установиха на лагер сред хълмовете край Боузман.
— Ще ида в града за провизии — каза Коул. — Няма да чакаме керван. Пътят към Орегон е ясен, няма да се заблудим. Вече съм минавал по него.
Тръпка премина по гърба на Дона.
— Какво има? Защо така бързо излязохме от града? Защо не искаш да чакаш за керван?
— Беше в града достатъчно дълго и знаеш какво става. Индианците унищожиха Седма кавалерийска армия. Белите ще излеят гнева си върху всеки човек с индианска кръв.
Дона разтвори широко очи.
— Искаш да кажеш, че аз…
— Те първо ще действат, а после ще питат. Не знам дали ще мога да те спася, ако те видят. — Опитваше се да й обясни, без да я обижда. — Ти имаш индианска кръв. Това те прави враг на хората, които не понасят индианците.
Дона наведе глава, за да скрие сълзите си.
— Винаги ли ще бъде така?
Коул погледна сведената й глава и внезапно му се дощя да убие всички, които биха посмели да я наранят.
— Страхувам се, че доста дълго време това положение няма да се промени.
Тя вдигна очи към него.
— Мислиш ли, че Бягащият лос и другите са живи и здрави?
— Да се молим дано да е така. Ще останеш ли тук няколко часа сама? Трябват ни още провизии, освен това искам да купя фургон и волове. Не искам да те оставям сама повече, отколкото е необходимо.
— Нищо ми няма. Ти побързай. Не обичам да стоя сама.
Това беше вярно, осъзна Дона. Сякаш не бе живяла сама цял живот. Предпочиташе самотата пред компанията на Били. Когато дойдеше да се скрие в колибата между два обира, тя ставаше жертва на гнева му. С Коул обаче знаеше, че макар да не я обича, никога няма да я малтретира и ще я пази с цената на живота си. Не беше в природата на Коул да се отнася зле към жените. Можеше да бъде твърд и суров, но никога не би я наранил нарочно.
— И на мене не ми се иска да те оставям тук незащитена — отвърна той. — Ще ти оставя пушката. — Той я подпря на едно дърво. — Връщам се на залез.
— А ако не се върнеш? — запита тя тревожно.
— Ще се върна — каза той така решително, че страховете й значително намаляха.
Коул тръгна и тя клекна до едно дърво да го чака. Беше страшно уморена. Пътуването я бе изтощило, а бяха едва в началото на едно много дълго пътешествие през планини и реки. Не искаше да мисли за бъдещето си, преди да стигнат Орегон. Нямаше представа колко време ще остане Коул с нея. Въздъхна примирено и облегна глава на ствола. Беше уморена, толкова уморена…
Събуди се сред тъмни сенки и неясен страх. Не знаеше колко време е спала, но тъмнината я бе обгърнала, долитайки на тихите си криле. Отърси се от вцепенеността си и започна да събира дърва и подпалки за огъня. Намери кибрит в дисагите на Коул, запали една клечка и я поднесе към сухата трева, която бе сложила под подпалките. Когато огънят запламтя, тя започна да рови в дисагите, търсейки какво да сготви. Искаше, когато Коул се върне, да завари топла вечеря.
Докато готвеше, Дона поглеждаше нервно към сенките, обграждащи лагера, мъчейки се да разсее безпокойството си, но напразно. Вятърът разнесе миризмата на пържения бекон, привличайки нежелано внимание. Тя чу пращене на съчки и се обърна, очаквайки да види Коул. Приветствената усмивка угасна на устните й, когато двама ездачи влязоха в кръга светлина и слязоха от седлата.
— Я виж ти, какво сме имали тука! — Едрият мъж с рошава брада я огледа с блеснали очи.
— Това е жена, Мейс — каза другият с мръснишка усмивка. Беше висок, слаб, с превръзка на едното око.
— Тя май иска компания, а, Гил?
— Какво искате? — запита Дона, примъквайки се към пушката на Коул, облегната на дървото.
Гил я изгледа със здравото си око.
— По дяволите! Индианка. Нейните ми извадиха окото. — Насочи се към нея и тя заотстъпва. — Къде е твоят човек? Беше ли при Литъл Биг Хорн? Много добри мъже уби твоят народ.
— Ако бях на тебе, нямаше да посягам към пушката — предупреди я Мейс и грабна оръжието.
Докато той отвличаше вниманието й, Гил се промъкна зад нея.
— Съпругът ми е на лов, но скоро ще се върне — изрече дръзко Дона. — Идете си, докато е време.
