Пръстите му започнаха да галят нежните листенца на женската й плът. Тя беше влажна и подута, соковете й обливаха пръстите му. Изведнъж той усети, че търпението му е свършило. Изстена и се хвърли върху нея, разтваряйки бедрата й.
— Искам те — прошепна той срещу устните й. — Толкова отдавна… О, Господи, трябва да… Не мога да чакам…
Навлезе в нея силно, надълбоко.
Тя извика и се притисна към него.
Обгръщаше го горещина, обливаше го непоносимо желание; в ума му не беше останала нито една мисъл, докато се движеше в нея със силни, диви тласъци, вдигайки седалището й, за да се вдълбае още по-навътре в нея. Сякаш не можеше да й се насити, струваше му се, че движенията му не са достатъчно бързи или не навлиза достатъчно дълбоко. Поиска да се слее още по-плътно с нея, вдигна краката й и ги постави на раменете си; тя се отвори за него и той я облада така, както никога дотогава.
— Коул! Не мога! О, господи!
Сега тя хлипаше, стигнала толкова близо до ръба, че се страхуваше да не експлодира. И наистина експлодира. Така силно, че й се стори, че умира, преди отново да си възвърне сетивата.
Коул отново и отново навлизаше в нея, препускайки в стремглав галоп към собствената си кулминация. Когато я достигна, се изля вътре в нея, прекалено отнесен, за да се дръпне.
15.
На следващия ден Коул се върна в Боузман, за да докара фургона и воловете, които беше купил вчера, фургонът беше вече готов. Той щеше да плати на ковача и да си тръгне, но човекът не беше в настроение.
— Невиждан срам, какво стана с генерал Къстър — каза ковачът, поклащайки глава. — Тоя човек е герой. Казват, че армията праща патрули да отмъстят за смъртта му. Вече започнаха наказателни действия. Скоро няма да остане нито един жив индианец, за да ни създава неприятности. Всички вождове ще бъдат принудени да се предадат заедно с хората си и ще бъдат затворени или екзекутирани.
— Точно от това се страхувам — измърмори Коул.
— Какво казахте?
— Нищо, нищо важно. Ами какво е станало с индианците? Колко са загубите им?
— Вестите пътуват бавно, но чух, че нямали големи загуби. Оттеглили се към Паудър Ривър с ранените и убитите.
— Благодаря, че свършихте работата толкова бързо — каза Коул. — Ще доведа воловете и ще ги впрегна. Искам да тръгна колкото може по-скоро.
— Сам ли тръгвате? Тук редовно минават кервани, през цялото лято. Един мина преди няколко дни. Може да успеете да го догоните, ако непременно сте решили да не чакате следващия.
— Благодаря. Няма да го забравя.
След час Коул беше на път към лагера, за да вземе Дона.
Намери я седнала под едно дърво, с пушка на коленете. Скочи да го посрещне, после се запъти любопитно към фургона. Не беше много голям, но сравнително удобен. Беше достатъчно дълбок, за да побере всичките им припаси, а бялото платнище изглеждаше достатъчно здраво, за да издържи на капризите на времето.
— Напълних бидоните с вода и натоварих провизиите. Тъй като не притежаваме мебели или лични вещи, има достатъчно място да спим вътре, когато времето е лошо. При хубаво време ще спим под звездите.
Дона си помисли, че навярно ще бъде чудесно да спи с Коул под звездите.
Лесно намериха пътя на керваните. Беше белязан от дълбоки коловози, оставени от стотици колела, отъпкан от краката на изселниците, запътили се на запад.
Първите няколко дни минаха, без да срещнат жива душа. По-късно започнаха да срещат по един-двама пътници. Пътят ставаше по-тежък, започнаха да изкачват височините. Две седмици след началото на прехода настигнаха кервана, който беше тръгнал от Боузман няколко дни преди тях. Коул се срещна с водача му и той ги покани да се присъединят. Коул побърза да се върне при Дона.
— Мислиш ли, че ще бъдем в безопасност? — запита загрижено тя.
— Тези хора дори не знаят какво се е случило в Литъл Биг Хорн — отвърна той. — Може седмици да минат, преди да разберат. Дотогава ще са те опознали и няма да им прави впечатление, че си със смесена кръв.
Дона не беше толкова убедена.
— Сигурен ли си, че точно така трябва да постъпим?
— Много по-безопасно е да пътуваме с група. Когато някой фургон се повреди, все ще се намери човек да помогне да го поправят. Ще опитаме. Ако не потръгне, винаги можем да се отделим.
Дните се превърнаха в седмици. Пътят не ставаше по-лек. Фургоните се чупеха. Хората се разболяваха и мряха. На всичкото отгоре жените от кервана се държаха студено към Дона. Повечето от тях бяха изпитали индианските жестокости или бяха чували за тях, затова презираха метисите наравно с индианците. Поради тази причина тя се задоволяваше с компанията на Коул. Знаеше, че търпимостта, които изселниците проявяват към нея, са само заради него.
Коул беше незаменим. Ходеше на лов и разпределяше улова по равно на всички семейства. Когато някой имаше нужда от помощ, му помагаше, ако възникнеше нужда от съвет, обръщаха се към него. Дона усети, че с всеки изминал ден се влюбва все повече. Редовно се любеха и Коул винаги изливаше семето си извън тялото й. Надеждата й, че може да е заченала дете от него, беше попарена, когато получи ясно доказателство, че не е бременна. Сигурно така беше по-добре, но тъжеше за детето, което никога нямаше да има.
Дона научи, че Коул е пратил от Боузман телеграма на сестра си, за да я предупреди, че й идва на гости, и се запита дали е споменал, че води със себе си жена, която не е негова законна съпруга. Независимо дали го беше сторил, или не, тя още се боеше от срещата със семейството на Коул. Дали щяха да я харесат? Едно беше сигурно: когато Коул замине, тя нямаше в никакъв случай да натрапва присъствието си на роднините му.
Дона се чудеше дали сестрата на Коул има предразсъдъци спрямо индианците. Дали фактът, че тя е метиска, ще я направи по-малко желана в дома на Ашли? По какъв начин ще я представи Коул? Пред закона тя не беше негова съпруга. Дали семейството му ще я смята за негова курва? Толкова много въпроси и толкова малко отговори. Оставаше й само да чака, за да разбере.
Пътуването до Орегон трая шест усилни седмици от деня, в който излязоха от Боузман. Напуснаха кервана в Орегон Сити, сбогуваха се със спътниците си, някои от които продължаваха на север, към Вашингтон. Останалите щяха да продължат на запад до крайбрежието на Орегон.
Оставиха фургона и воловете в конюшнята и се отправиха на коне към къщата на семейство Мактавиш. Коул, както изглежда, добре познаваше пътя, защото уверено я поведе по криволичещите улици към покрайнините на града.
— Те не живеят ли в града? — запита Дона.
— Преди няколко години си построиха голяма къща близо до дъскорезницата. Не е далече.
Завиха по тясна просека сред високи борове, ели, смърчове и кедър. След малко пред тях се изправи една къща. Солидно построена в полите на гъсто обрасли с гора хълмове, двуетажната сграда с дървена обшивка идеално се вписваше в околността. Дона зяпна смаяна, когато наближиха. Никога не беше виждала по-голяма или по-разкошна къща.
— Красива е… и толкова голяма — каза тя с явно страхопочитание. Тук се усещаше не на мястото си.
Коул се засмя.
— И Ашли мислеше така, но Танър искаше да построи къща специално за нея. Настоя да й издигне най- красивото жилище от тази страна на Мисисипи.
