— Какво каза на Дона, че я накара да отложи сватбата си? — запита Бягащият лос, когато Вървящият в сянката се отби при него по-късно вечерта, за да поговорят и да изпушат една лула.
— Кога е решила това? Като говорих с нея, беше решена да се съедини със Самотника. Видях ги да говорят днес.
Бягащият лос изпълни дробовете си с дим, после бавно го издуха.
— Тя дойде при мене, докато ти беше на лов, и ми каза, че още не е готова да се омъжи повторно.
Вървящият в сянката пое лулата от ръцете на Бягащия лос, дръпна дълбоко от нея и бавно издуха дима.
— Тя обясни ли каква е причината да вземе такова решение?
Той просто знаеше. Интуицията му казваше, че Дона е бременна.
— Не ми каза нищо друго. Самотникът обещал да я чака, докато стане готова.
— Само ще си загуби времето.
— Ще почакаме и ще видим.
Седмиците минаваха застрашително бързо. През март Бягащият лос започна да се приготвя за отпътуването към Литъл Биг Хорн; племето щеше да тръгне през април. Дона не разкриваше на никого тайната си. Дори Слънчев лъч, с която най-много се бе сближила, не разбра за състоянието й. Пристъпите на повръщане отминаха, нямаше други признаци на бременност, освен че гърдите й се увеличиха. Коремът й още беше плосък и тя се надяваше да остане такъв още няколко седмици. Старателно избягваше Вървящия в сянката, но чувстваше погледа му, докато ходеше из лагера.
Дона се боеше, че той подозира за бременността й. За щастие, нямаше как да бъде сигурен. И тя смяташе положението да остане такова. Един ден Вървящият в сянката поиска да се срещне с нея насаме.
— Бягащият лос скоро ще заведе племето си в Битъл Биг Хорн.
— Знам. — Когато той заминеше, тя щеше да остане съвсем сама. — Предполагам, че се готвиш да отпътуваш за Орегон.
Той я погледна косо.
— Реших друго. Ще ида с Бягащия лос в Литъл Биг Хорн. Трябва да се опитам да внуша малко здрав разум на вождовете. Ако мога да ги убедя да разпуснат воините си, ще бъде избягната една огромна трагедия.
Дона остана смаяна.
— Значи няма да заминеш?
— Може би по-късно. Но няма да тръгна, преди да се опитам да вразумя вождовете. Те трябва да разберат колко пагубна ще бъде тази битка за тях. Дори да победят, ще загубят.
— Това ли е единствената причина? — запита с надежда Дона.
— Каква друга причина може да има?
Обезсърчена, тя се извърна. Защо Вървящият в сянката не може да забрави Утринна мъгла и да обикне друга жена? Болеше я, като знаеше, че не може да предложи нищо на мъж като него. Той я беше видял в най-жалкото й състояние и сигурно не хранеше никакви илюзии по отношение на нея. Девичеството й бе запазено, но в нея почти не бе останало нищо друго чисто. Той знаеше за нея всичко, което можеше да знае, и намираше, че е недостойна за неговата любов. Толкова е просто. Защо тя не може да го приеме?
Оживление цареше в лагера. Времето беше меко за април и отпътуването за Литъл Биг Хорн бе насрочено за следващия ден. Дона вече бе опаковала нещата си. Тя продължаваше да носи удобната туника от еленова кожа, мокасини и панталони вместо обичайното си облекло. Но внимателно бе прибрала дрехите, с които бе пристигнала, защото можеше да й потрябват. Точно сега обаче тази възможност изглеждаше доста несигурна. Пазеше парите от наградата, които Вървящият в сянката бе настоял да вземе, но за колко време щеше да стигне тази малка сума на една жена, която ще трябва да издържа дете?
Дона се събуди рано сутринта в определения за тръгване ден. Пролетен дъжд и Слънчев лъч дойдоха да й помогнат да разглоби типито, за да може да бъде натоварено на носилка и пренесено на новото място. Стана й ясно, че до Литъл Биг Хорн ще се пътува много дни, и се подготви. Тъй като конете не бивше да се уморяват, тя разбра, че жените и децата ще трябва да вървят пеша през целия път. Надяваше се да издържи на уморителния преход. Ако Слънчев лъч, която беше бременна в последните седмици, можеше да издържи, щеше да издържи и тя.
Вървящият в сянката се отби, за да я попита дали е стегнала багажа си и дали е готова за тръгване. Дона го увери, че е готова. Тогава пристигна Самотникът и Вървящият в сянката си тръгна с мрачно изражение, подобен на буреносен облак. Самотникът помогна на Дона да сложи юздата на коня и да натовари разглобеното типи на носилката. После отиде при младите воини, които яздеха напред, за да проучват пътя.
Дона се опита да не показва, че й е неприятно, като видя Вървящия в сянката, че помага на Смеещия се ручей да натовари носилката си. Прониза я ревност, тя се опита да отмести поглед и се ядоса на себе си, че не успя. Когато той погледна към нея и видя, че го наблюдава, тя врътна глава толкова рязко, че й се зави свят. Олюля се и се хвана за юздата на коня си, изчаквайки да премине замайването.
Слънчев лъч я забеляза и дойде да й помогне.
— Зле ли ти е, Дона?
— Не, всичко е наред. Зави ми се свят за миг, но вече ми мина.
Индианката я изгледа скептично.
— Сигурна ли си? Забелязах, че напоследък не си на себе си. Това има ли нещо общо с Вървящия в сянката? Съжаляваш ли, че не се събра със Самотника?
Само да знаеше, помисли Дона.
— Не, наистина съм добре. Не можех да се оженя за Самотника… още не.
Преди Слънчев лъч да успее да я запита нещо, чуха сигнала за тръгване. Дона нямаше представа какво й готви това пътуване или какво ще намери, когато пристигне. Само времето щеше да покаже.
13.
Първите дни от пътуването на север към Литъл Биг Хорн бяха изморителни и скучни. Дона вървеше с жените и децата. Мъжете ловяха дивеч, за да допълнят запасите от пемикан и други предварително приготвени сушени храни. Времето беше капризно и променливо. Ако единият ден идваше мрачен и дъждовен, следващият беше топъл и лъхаше на обещание за пролет. Неведнъж осъмваха в слана и прясно навалял сняг. Стигнаха Паудър Ривър четири седмици след тръгването от агенцията на Червения облак. Тъй като конете бяха уморени, Бягащият лос нареди два дни почивка и по бреговете на реката се издигнаха типита. Дона беше така уморена от пътешествието, че не можеше да помръдне. Гледаше разглобеното типи и се чудеше как ще се справи. Тъй като знаеше, че Пролетен дъжд и Слънчев лъч са също толкова уморени като нея, не й даваше сърце да ги помоли за помощ.
Внезапно до нея изникна Вървящият в сянката и запита със загрижен глас:
— Добре ли си?
— Уморена съм, но всички са уморени.
— Те са свикнали, а ти не си. Ще ти помогна.
— Мислех, че си отишъл на лов с мъжете.
— Реших друго.
Това, което премълча, беше, че се безпокоеше за нея. Виждаше му се пребледняла и преуморена. Походът беше труден за нея, а имаха да изминат още много път.
— Това е женска работа — каза Дона, когато той се зае да изправя прътовете на типито.
— Аз реших днес това да бъде моя работа. Уморена си. Щом наглася типито, ще стъкна огън. Почини си колкото можеш; остатъкът от пътуването няма да е по-лесен.
