— Важно ли е? Не се чувствам добре.
Само като чу това, Вървящият в сянката нахлу в типито.
— Болна ли си? — Загрижеността му бе искрена. — Какво ти е? Ако ти трябва лекар, в резервата има.
Дона поклати глава.
— Стомахът ми е малко разбъркан, ще ми мине. За какво искаш да говорим?
Той се отпусна на колене до нея.
— Още не е късно да кажеш на Самотника, че не можеш да се съединиш с него. Аз сам ще говоря с него, ако искаш.
— Защо да го правя?
Погледът му проникна до сърцето й.
— Защото не го обичаш.
— Ти откъде знаеш?
— Просто знам. Сгреших. Мястото ти не е тук.
— Тогава къде е?
Вървящият в сянката замълча и седя така толкова дълго, че на Дона й се прищя да го удари. Нямаше по-упорит човек на земята от него. Тъкмо поиска да му го каже, когато я връхлетя нов спазъм нужда. Повдигна й се и тя скочи ма крака.
— Къде отиваш?
Дона притисна ръка към устата си и изтича навън. Едва успя да стигне до края на гората и повърна. После се облегна на едно дърво, понеже нямаше сили да стигне до колибата. Не разбра кога Вървящият в сянката е дошъл при нея, докато не го усети да я вдига и да я отнася обратно в типито.
— Не искаш ли да ми кажеш какво става? — запита той, след като я положи на постелките й и й донесе вода.
— Н… нищо. Не знам какво ми става.
Вървящият в сянката я изгледа със замислено присвити очи.
— Ще ти задам един личен въпрос, Дона, и очаквам да ми кажеш истината.
Тя нямаше представа за какво говори той.
— Кога беше последният ти женски цикъл? Преди или след като се любихме в гората?
Очите й се разшириха, когато най-накрая разбра.
— След това — излъга тя.
Не искаше мъж, който не я иска.
— Откога повръщаш?
— Отскоро. — Още една лъжа.
— Други признаци? Гърдите ти по-чувствителни ли са от обикновеното?
Тази сутрин, когато се обличаше, Дона бе почувствала, че гърдите я наболяват. Изглеждаха й по-пълни. Но можеше да отговори на Вървящия в сянката само по един начин.
— Не, нямам подобни признаци.
— Сигурна ли си, че не си бременна?
— Абсолютно.
Той седна до нея и я обгърна през раменете.
— Не ме лъжи, Дона. Ако носиш моето дете, няма да ти позволя да се омъжиш за Самотника. Няма да позволя друг мъж да отглежда детето ми.
— Върви по дяволите! — Тя се изтръгна от ръцете му. — Ти искаш дете точно толкова, колкото и съпруга. Предлагаш да ми дадеш името си, но не и любовта си.
— Знаеш причината. Не съм готов да обикна друга.
— А аз не съм бременна. Само стомахът ми не е добре.
Вървящият в сянката не й повярва. Ако тя наистина беше бременна, с времето истината щеше да излезе наяве. Но тогава тя щеше да е омъжена за Самотника. Как може една крехка жена да му създава толкова тревоги?
— Ще ми кажеш ли, ако разбереш, че си се лъгала?
— Защо?
— По дяволите, Дона, не ме предизвиквай. Ако още настояваш да се събереш със Самотника и носиш дете от мене, ще трябва да се приготвиш да се откажеш от детето, щом го родиш.
След като се изказа по вълнуващия го въпрос, той излетя от типито, оставяйки Дона да мисли за куп неща. Възможно ли е Вървящият в сянката да й вземе детето, ако наистина е бременна, замисли се Дона. Може ли да го представи като дете на Самотника? Отговорът беше решително „не“. Самотникът беше добър мъж, не заслужаваше да му причинява това.
Дона докосна гърдите си, опитвайки колко са чувствителни. Сви се, когато болката й доказа, че Вървящият в сянката е отгатнал истината преди нея. Всички признаци сочеха, че е бременна. Той щеше да си иде през пролетта, приблизително по това време, когато Бягащият лос щеше да заведе племето си при Литъл Биг Хорн.
За съжаление, вече не беше възможно да се съедини със Самотника. Трябваше по някакъв начин да му каже, че не е подходяща за него, без да разкрива тайната си. Ако имаше късмет, бременността й нямаше да проличи поне още няколко месеца. Вероятно беше най-многото във втория месец.
На следващия ден Дона потърси Самотника. Времето бе поомекнало и тя предложи да се поразходят. Той веднага се съгласи.
Вървящият в сянката ги наблюдаваше как вървят покрай реката с изкривено от ярост лице. Искаше да ги последва, но се въздържа, защото щеше да изглежда като ревнивец, а всъщност не ревнуваше. Само приемаше много сериозно отговорността си за Дона. Тя не беше за Самотника и той просто не искаше тя да допусне грешка.
Дона спря и се обърна към Самотника. Млад е, помисли си, и няма да му е трудно да намери друга жена.
— Никога не съм искала да те наскърбя, Самотнико, но промених намерението си за нашата сватба.
Младият воин замря на място.
— Да не би да си решила да приемеш ухажването на Виещия вълк?
— Не, не е това. Не съм готова да се омъжа повторно. Нали знаеш, бях омъжена и бракът ми не беше щастлив. Съпругът ми ме биеше и унижаваше.
— Аз никога не бих направил това.
— Знам, но женитбата ме плаши. Прости ми. Дори не съм сигурна дали ще остана с племето. Не ми е мястото тук.
— Ще заминеш ли с Вървящия в сянката? На него като че ли не му харесва да се оженим?
— Така е — отвърна Дона кратко.
Красивото му лице се смръщи замислено.
— Не разбирам.
Дона не знаеше къде ще отиде, след като Вървящият в сянката си тръгне през пролетта. Сама и бременна — бъдещето й в света на белите не беше никак обещаващо. Дълго мисли над положението си, питайки се дали няма да сгреши, ако не се омъжи за Самотника. Индианците обичаха децата. Той може би щеше да приеме детето на Вървящия в сянката като свое. Но не й харесваше да го мами по този начин. Може би просто трябваше да роди детето и след това да се съедини със Самотника, ако той още я иска.
— Реших да изчакам. Ако още ме желаеш след няколко месеца, ще се оженя за тебе.
Лицето на Самотника светна.
— Да, ще те искам. Ще те чакам, когато станеш готова.
Дона си пожела да бе обикнала Самотника. Той беше млад, добросърдечен и приятен. Би могла да попадне на нещо много по-лошо. После си помисли за Вървящия в сянката и си пожела да не беше толкова упорит. Много хора, загубили другарите си, се женеха повторно, след като изтечеше траурът им. Траурът на Вървящия в сянката надхвърляше границите на нормалното човешко поведение. За съжаление, той самият не го съзнаваше.
