— Според мене нежеланието ти да оставиш Дона показва какво има в сърцето ти.
— Грешиш.
— Тогава остави я да си избере другар. Ако наистина не я искаш и й желаеш доброто, вземи Смеещия се ручей за съпруга. Говорих с нея днес и тя много желае това.
— Може би така ще направя — изрече рязко Вървящият в сянката. Поне няма да се привързва към нея. — Ще ида да я намеря — каза той, хвърляйки потаен поглед към Дона и Виещия вълк, които продължаваха да разговарят.
Когато Вървящият в сянката се отдалечи, Бягащият лос се усмихна. Познаваше приятеля си по-добре от самия него. Той се интересуваше от Дона повече, отколкото беше склонен да признае. Щом срещнеше ревнив мъж, Бягащият лос веднага го разпознаваше. Нямаше търпение да види какво ще стане, беше му много забавно.
Дона видя с крайчеца на окото си как Вървящият в сянката се доближава до Смеещия се ручей, която тъкмо бе излязла от колибата си. Двамата поговориха няколко минути, после тя го хвана за ръка и го поведе към типито си. Той се поколеба за миг, след това сви рамене и влезе. Сърцето на Дона се сви. Да не би да е грешила? Дали Вървящият в сянката не се е интересувал от вдовицата повече, отколкото си признаваше? Тя се извини, прекъсна разговора с Виещия вълк, от когото бе научила всичко необходимо, и се прибра в колибата си.
Останал насаме със Смеещия се ручей, Вървящият в сянката се запита какво, по дяволите, прави тук с нея, когато би трябвало да бъде с… По дяволите! За какво е седнал да мисли!
— Видях те да говориш с Бягащия лос — каза индианката, приближавайки се към него. — Каза ли ти, че искам да се съединя с тебе?
— Знаеш, че няма да остана тук — отвърна Вървящият в сянката, желаейки да я разубеди. — По-късно ще се върна при моя народ.
— До пролетта има още много луни. Аз съм съгласна да приема твоите условия, ако бъдеш само мой, докато живееш тук.
— Няма да е честно спрямо тебе, Смеещ се ручей. Никога не бих могъл да обичам жена така, както обичах Утринна мъгла.
— Мога да облекча тялото ти — прошепна тя и се притисна до него. — Някога ти търсеше моята благосклонност.
Спусна ръка между двамата и го обхвана. Той се втвърди в ръката й.
Вървящият в сянката дори не се опита да потисне стона, който се надигна в гърлото му. Отдавна не беше имал жена, а Смеещият се ручей със сигурност знаеше как да го възбуди.
Паднаха с преплетени тела на постелката, обхванати от страст. Смеещият се ручей се притисна до него в отчаяно желание. Краката й се разтвориха, за да го приемат. Когато той се поколеба, тя се вкопчи в него.
— Моля те — изстена тя и се притисна още по-силно към него.
Вървящият в сянката усети как го обливат вълните на желанието й и изруга. Сега трябваше да мисли за Смеещия се ручей и за пищните й прелести, вместо да мечтае за стройното тяло на Дона. Това беше грешка. Искаше да докаже на себе си, че всяка жена може да задоволи страстта му, но сега виждаше колко се е заблуждавал. Дона му бе влязла под кожата.
— Съжалявам, Смеещ се ручей — каза той, изтръгвайки се от силните й обятия. — Това е грешка.
— Невинаги е било грешка. Много пъти си вземал тялото ми и си му се наслаждавал.
— И това беше грешка. Използвах те, но знаех, че никога няма да се оженя повторно.
Тя се изсмя рязко.
— Сега говориш като бял. Аз съм вдовица. Жребият ми в живота е да ме използват неженените мъже в племето. Такъв е обичаят. Но никой не е карал сърцето ми да пее така, както ти.
— Съжалявам, Смеещ се ручей — повтори той.
Тя го загледа през присвитите си клепачи.
— Заради онази метиска, нали? Видях те как я гледаше. Ако я искаш, трябва да се съединиш с нея, вместо да отричаш чувствата си.
— Грешиш — възрази Вървящият в сянката. — Щях ли да доведа Дона при Бягащия лос, ако я исках за себе си?
Трогната от думите му, индианката реши да изчака по-удобен момент. Той е страстен мъж. Рано или късно ще дойде при нея.
Вървящият в сянката излезе от типито замислен. Това, че не можа да се люби със Смеещия се ручей, го потискаше. Не можеше да си спомни някога да е имал подобен проблем. Запъти се към потока, където можеше да остане насаме с мислите си.
Дона си тананикаше, берейки боровинките в храсталака, който й бе посочила Пролетен дъжд, когато тази сутрин дойдоха да се къпят. През нощта беше паднала слана, но слънцето стопли земята и Дона се запита дали това няма да е последният топъл ден преди настъпването на зимата.
Отиването до потока, за да набере боровинки, имаше и още една цел. Тя харесваше сочните плодове, но искаше да има време да помисли. Надменността на Виещия вълк я бе ядосала. Знаеше, че индианците пресмятат богатството си по броя на притежаваните коне, но богатството на Виещия вълк не й правеше никакво впечатление. Тя не изпитваше никакви чувства към този воин. Ако трябваше да приеме някого, това щеше да бъде Самотникът, чиято нежна натура повече я привличаше. Но никой мъж не я възбуждаше така, както Вървящият в сянката.
Придвижвайки се от храст на храст, Дона се опита да не мисли за Вървящия в сянката и за това, което той прави със Смеещия се ручей. Дали сега двамата не се любят, запита се тя с болка в сърцето.
Вървящият в сянката седна на едно повалено дърво и се замисли дълбоко. Чувстваше се удобно в индианската си самоличност, но знаеше, че това няма да трае вечно. Престоят му при племето щеше да свърши, когато дойде пролетта. Сериозно се съмняваше дали изобщо някога ще се върне в прерията като Вървящия в сянката. Ако Бягащият лос отидеше при Лудия кон в Литъл Биг Хорн, ако избухнеше война, това щеше да бъде краят на индианския начин на живот, какъвто го познаваше той. После мислите му внезапно се върнаха към Дона. Как да я остави сама пред лицето на такава опасност? Какъв избор имаше?
Изведнъж чу шум зад гърба си и застана нащрек. Напоследък се налагаше да внимава. Опасността дебнеше навсякъде. Стана предпазливо и се скри зад един храсталак. Видя Дона да се навежда и да бере боровинки, а в краката й лежеше почти пълна кошничка. Вървящият в сянката се оказа на кръстопът. Дали да си тръгне така тихо, както бе дошъл, или да издаде присъствието си? Но Дона му отне правото на избор, защото го усети и притихна.
Тя знаеше, че това не е диво животно, защото не чувстваше опасност. Но усещаше тръпки в тила и сърцето й се разтуптя силно. Още преди да се обърне към него, знаеше кой е там. Повика го по име.
Вървящият в сянката излезе на открито.
— Откъде знаеше, че съм аз?
— Просто разбрах.
Погледът й се плъзна по мощната му фигура. Бе загорял от слънцето, косата му блестеше. Панталоните едва прикриваха издутината на неговата мъжественост и стегнатия му задник.
Той пристъпи към нея.
— Видях те да говориш с Виещия вълк. Реши ли да се съединиш с него?
— Още обмислям.
— Той не е мъж за тебе.
— Би ли предпочел да избера Самотника?
Вървящият в сянката разбра, че не може да понесе друг мъж да се люби с Дона.
— Не мисля, че ще те направи щастлива.
— Аз като че ли повече харесвам Виещия вълк — каза Дона, за да провери как ще реагира.
Той реагира внезапно и силно. Грабна я в прегръдките си и притисна устни към нейните. Целувката му бе жадна, почти болезнена, стомахът й се сви в спазъм. Когато езикът му поиска да влезе в устата й, тя се отвори за него. Съпротивата й започна да намалява, докато езикът му я изследваше и похищаваше, докато
