Бягащият лос се взря в далечината с отсъстващо изражение, в тъмните му очи се четеше тъга.
— Началото на края вече е дошло. Белите пъплят по земите ни като мравки в мравуняк. Няма какво да ги спре. Няма да бъдат доволни, докато не изблъскат нашия народ като стадо животни в неплодородните земи. Ако не потърсим възмездие, за нас няма надежда.
— От цялото си сърце ви съчувствам и се моля хората, които създават нашите закони, да видят в какво положение се намира индианският народ. Но в същото време вие стъпвате на опасна почва, като се събирате и се готвите за битка.
— Правим това, за да удовлетворим своята гордост и чест. Моят народ ще се присъедини към вождовете си. Дойдоха призиви от вождовете на Хункпапа, Жлъчката, Насрещния дъжд, Лудия кон и Ниското куче от народа оглала. Хиляди сиукси и шайени ще отговорят на призива.
— Да не би да искаш да кажеш, че ще се присъединиш към воините, които се готвят за битка? Възможността да победите Седма кавалерийска армия на Къстър е нищожна.
— Грешиш. Ние ще ги унищожим — каза уверено Бягащият лос. — Народът ни ще събере големи сили. Кавалерията ще бъде примамена да излезе срещу нас и ще опита вкуса на поражението.
— А после? Да допуснем, че индианският народ победи. Трябва да има възмездие.
— Ще бъде по волята на Уакантанка.
— Какво мога да кажа или да направя, за да те убедя да останеш в агенцията на Червения облак? Моля те, не участвай в тази лудост. Мисълта за твоята смърт ми причинява болка.
— Не искам да ти причинявам болка, но честта ме задължава да се присъединя към начинанието на великите вождове. През пролетта ще поведа племето си към Литъл Биг Хорн. Ако това доведе до моята смърт, ще умра с чест.
— А какво ще стане с жените и децата ти?
Бягащият лос се намръщи, като от внезапна болка.
— Те ще разберат и ще уважат решението ми да умра както подобава на воин.
— Съжалявам, Бягащ лос, но аз не мога да приема това. Докато съм тук, ще продължавам да изказвам възраженията си.
— А аз ще постъпя така, както сърцето ми подсказва. Сега, когато се разбрахме за това, нека поговорим за Дона. Тя току-що дойде, но младите воини вече говорят за нея. Самотникът е решил да я ухажва.
— Самотникът ли? — замисли се Вървящият в сянката. — Спомням си го. Добър ли е по нрав?
— Той е чудесен боец. Малко е млад, но ще бъде добър за Дона. Ако той не й харесва, тя ще може да избира измежду много воини.
— Да, разбира се — измърмори унило Вървящият в сянката.
Започваше да се колебае дали да изостави Дона, след като разбра за решението на Бягащия лос да се присъедини към индианската армия край Литъл Биг Хорн. След битката щеше да има жестоко възмездие и Дона щеше да бъде въвлечена в много опасна ситуация. Как да я остави на произвола на подобна съдба? Реши да отлага, доколкото е възможно, вземането на окончателно решение. Междувременно ще се погрижи нещата между Дона и младия воин, който я ухажва, да потръгнат.
Времето минаваше удивително бързо. Дните станаха по-студени, нощем падаше слана. Дона не беше нещастна, но не беше и доволна. Подозираше, че би била относително щастлива, докато Вървящият в сянката остане при нея. Пролетен дъжд и Слънчев лъч се грижеха за нея, просвещаваха я в историята на майчиния й народ, преподаваха й неговата култура. Самотникът беше започнал да я ухажва, но тя не се интересуваше от този воин. Виещият вълк, по-стар и по-изпечен воин от Самотника, също проявяваше интерес към нея. Дона го намираше свиреп и плашещ, опитваше се да го избягва, но той упорито я преследваше.
Вървящият в сянката наблюдаваше развитието на ситуацията с нарастващ интерес. Смяташе Самотника за безобиден, дори малко незрял, но Виещият вълк според него беше голям самохвалко и горделивец. Начинът, по който той се перчеше пред Дона, ужасно го изнервяше. Реши още при първа възможност да говори с нея за нахалния воин. Тази възможност дойде един ден, когато Дона отиде при потока сама, за да донесе вода.
— Дона, почакай, ще дойда с тебе — каза той, тръгвайки с нея. — Е, как се чувстваш тук?
— Наистина ли те интересува? — запита унило тя.
— Как можеш да питаш? Разбира се, че ме интересува.
Дона продължи по пътеката. Да, разбира се, тя знаеше колко силно се интересува от нея Вървящият в сянката. Толкова се интересува, че напоследък почти не я забелязва. Тя изпитваше нетърпима болка, докато наблюдаваше как Смеещият се ручей й се подиграва пред него. Питаше се дали красивата вдовица споделя леглото му. Такъв страстен мъж като Вървящия в сянката не можеше да остане целомъдрен, не и ако Смеещият се ручей се навърта наоколо, готова да задоволи страстта му. Тя се подсмихна. Ако Смеещият се ручей мисли, че Вървящият в сянката ще се ожени за нея, много се лъже. Дона по-добре от всеки друг знаеше колко верен е той на спомена за мъртвата си жена.
Стигнаха потока, Дона остави кожения мях на тревата и се обърна към Вървящия в сянката.
— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?
— Забелязах, че Самотникът те ухажва. Какво мислиш за него?
— Приятно момче — каза тя с подчертано безразличие.
— Той е по-възрастен от тебе. Но мисля, че си права. Не ти подхожда. Нито пък Виещият вълк.
Дона избухна:
— Мислех, че искаш да си намеря съпруг. Ще избера този, когото си харесам.
— Да не би да искаш да кажеш, че харесваш Виещия вълк?
— Ами ако го харесвам?
Тя не пожела да направи удоволствие на Вървящия в сянката, като му разкрие, че не харесва свирепия воин.
— Тогава имаш по-малко разум, отколкото очаквах. Той е жесток и по това доста прилича на Коб. Няма да се отнася добре с тебе.
— Нека аз да отсъдя.
Той я хвана за раменете и я привлече към себе си.
— По дяволите, Дона, интересува ме какво ще стане с тебе.
Тя се изсмя безрадостно.
— Никого не го е грижа какво ще стане с мене. Тук съм, защото ти настоя. Искаше да се отървеш от мене и сега се опитваш да ми казваш какво да правя. Върви намери Смеещия се ручей. Сигурен съм, че твоите съвети много ще й харесат.
Вървящият в сянката се взря в нея, обзет от внезапния подтик да я целуне. Толкова му липсваше. Липсваше му топлината на свежото й тяло, изкусителната мекота на пищните й устни. Но не би било редно да продължава интимните си отношения с нея.
— Смеещият се ручей не означава нищо за мене. Ако я исках, отдавна да съм се оженил за нея.
— Така е, не искаш съпруга. Предпочиташ да живееш със спомените за миналото. За съжаление, спомените не могат да топлят леглото ти. Използваш жените като Смеещия се ручей, за да задоволиш мъжките си нужди и да си запълниш свободното време.
— Свободното ми време никога не може да бъде запълнено от жени като Смеещия се ручей — призна Вървящият в сянката.
Той я притегли по-близо, впил изпитателния си поглед в нейния. Обхвана лицето й с две ръце и притисна уста към нейната. Дона сякаш цял живот бе чакала тази целувка.
Целувката му беше безкрайна, устата му бе гореща и твърда, езикът му излъчваше неимоверна съблазън. Дъхът му бе горещ, с вкус на мента. По тялото й пробягна жив огън. Той започна да гали гърдите й и Дона усети как в пулсиращия й център се събира влажна топлина. Когато той престана да я целува, тя издаде лек разочарован вик, но бързо се съвзе.
— Защо го направи?
— Отдавна исках да те целуна. Не можеш да си представиш колко трудно ми беше да не те докосвам. Заслужаваш нещо много повече от това, което аз мога да ти дам. Сърцето ми не е свободно. Още не съм готов да изоставя спомените за Утринна мъгла.
