Жената на разбойника

— Може би съм решила да се съединя със Самотника.

— Не.

Дона изфуча сърдито.

— Тогава за кого предлагаш да се омъжа?

— За мене.

Тя притихна.

— Какво каза?

— Знам, че казах, че няма да се оженя повторно, но съм отговорен за тебе. Единственият начин, по който мога да те защитавам, е като те взема за жена.

Дона продължи да го гледа. Той стоеше, гол и дързък, без да се срамува от голотата си. Тя помисли, че това е най-великолепният мъж, когото някога е виждала. Да се омъжи за него щеше да бъде върхът на всичките й мечти. Но тя по-добре от всеки друг знаеше, че мечтите рядко се сбъдват.

— Сега разбирам, че ще е грешка да те оставя при Бягащия лос — обясни той. — Нямах представа, че нещата ще се обърнат така. Щях да те оставя в опасно обкръжение и това нямаше да е редно. Ще се оженим веднага щом се върнем в света на белите. Ще те заведа при сестра си. Тя ще се грижи за тебе, когато аз замина.

— Когато заминеш? — повтори унило Дона. — И ти, разбира се, ще заминеш.

— Ще ти дам името си, Дона, но не очаквай да се въртя около тебе като грижовен съпруг. Това, което имаме сега, е всичко, което някога ще е общото между нас. Радваме се взаимно на телата си и се харесваме. Щастливи сме, че и двамата изпитваме това.

— Да, щастливи — каза Дона с глас, натегнал от гняв. — Какво ще правя аз, когато ме изоставиш на ръцете на сестра си?

Вървящият в сянката сви рамене.

— За това не съм мислил. Защо трябва да правиш нещо?

— Не, благодаря, отказвам. По-скоро ще си опитам късмета с Виещия вълк. Поне няма да бъде вечно отсъстващ съпруг.

— Отказваш ли ми? — запита смаян Вървящият в сянката. — Смеещият се ручей би се хванала с две ръце за шанса да се събере с мене.

— Тогава се ожени за нея — отвърна рязко Дона. — Аз не те искам, Вървящ в сянката. Искам всичко или нищо от мъжа, за когото ще се омъжа. Не ми е достатъчно да заемам второ място след една мъртва съпруга. Предпочитам да се омъжа за някого, който ще ми даде цялото си сърце.

И тя се обърна.

— Казах ти вече, че сърцето ми не е свободно да…

Дона се отдалечи, без да се обърне. Собственото й сърце беше разбито, но никога нямаше да покаже на Вървящия в сянката колко са я наранили думите му. Едно време беше омъжена за човек, който не я обичаше, и не искаше да повтаря още веднъж тази грешка. Може би щеше да избере за съпруг Самотника. Той ходеше подире й като замаяно кутре. Поне няма да я изостави някъде при роднините си и да хукне да живее отделно от нея.

Вървящият в сянката наблюдаваше развълнуван как Дона се отдалечава. Какво иска от него? Би й дал всичко, което желае, с изключение на сърцето си. Подхождаха си невероятно в леглото. Току-що се беше любил с нея, но тялото му отново я искаше. Взе панталоните си, обу ги и тръгна към лагера. Нямаше представа какво ще прави. Не можеше да защитава Дона, ако тя не иска да бъде защитавана.

Времето застудя. Вървящият в сянката трябваше да обуе дългите панталони и да облече туниката от еленова кожа, за да му бъде топло. Скоро щеше да завали сняг. Бягащият лос му беше дал наметка от бизонска кожа за най-лошото време. Дона бе довършила туниката си и вече я носеше. Вървящият в сянката помисли, че изглежда очарователна в индианското си облекло. Впрочем, тя изглеждаше очарователна във всякакво облекло… и без никакво, още повече.

Вървящият в сянката тъкмо чешеше коня си една сутрин, когато Бягащият лос се приближи към него.

— Дона се съгласи да се съедини със Самотника — каза вождът. — Поиска от мене да помоля Тъкача на сънища да й посочи благоприятна дата за сватбата им.

— По дяволите! — изруга Вървящият в сянката през зъби.

— Защо се гневиш? Мислех, че точно това искаш.

— Разбира се, точно това искам. Тя направи своя избор и аз ще го приема.

Той се извърна рязко и се отдалечи, преди Бягащият лос да разбере колко дълбоко го е засегнало решението на Дона.

Индианецът се усмихна многозначително зад гърба на разсърдения си приятел.

Зимата връхлетя внезапно. През деня Дона се гушеше в колибата си, за да избегне хапещия студ. Почти не виждаше Вървящия в сянката. Когато го срещнеше, беше все в компанията на Смеещия се ручей. Изглеждаше така, сякаш ухажва вдовицата, но Дона се опита да не се безпокои от това.

Тя чакаше Тъкачът на сънища да определи деня за съединяването й със Самотника. След като прочете знамението по костите, които разхвърля на земята, шаманът назова един ден, който съвпадаше с пълнолунието, само след две седмици. Това бе съобщено на Бягащия лос и той започна да подготвя празника, с който да се отбележи събитието. Според изчисленията на Дона денят щеше да бъде 20 февруари.

Въпреки че Вървящият в сянката бе казал, че приема решението на Дона, той пребледня, когато научи новината, и изрази гнева си пред Бягащия лос.

— Дяволите да я вземат! Тя не може да се съедини със Самотника! Няма да я направи щастлива!

— Може би трябваше да я посъветвам да приеме ухажванията на Виещия вълк — подметна привидно сериозно Бягащият лос.

— Знаеш как се отнасям към този съюз.

— Но нали ти доведе Дона тук, за да си намери другар от моето племе?

Вървящият в сянката го изгледа с буреносно изражение.

— Промених намеренията си. Положението в прериите става опасно. Предпочитам да заведа Дона някъде, където ще е в безопасност.

— Трябва да говориш с нея. Аз не мога да се меся в решенията й.

Вървящият в сянката премисли и реши да последва съвета на вожда. Време беше да се срещне с Дона и да й внуши малко здрав разум. Тук положението беше много по-опасно, отколкото си го бе представял. Храната не достигаше, кравите, обещани от правителството, не бяха пристигнали. Вървящият в сянката ходеше всеки ден на лов мъжете, но най-често се връщаше с празни ръце. Нямаш достатъчно одеяла, а с напредването на зимата положението се влошаваше още повече. Още по-отчайващо беше това, че Бягащият лос възнамеряваше да се присъедини към сиукската войска в Литъл Биг Хорн.

Увита в одеяло, Дона седеше в колибата си и се мъчеше да се стопли. Чувстваше се самотна и нежелана. След няколко дни щеше да стане съпруга на Самотника и въпреки че той много я харесваше, тя не го обичаше и никога нямаше да го обикне. Дяволите да го вземат Вървящия в сянката! Нима не знае колко много я наранява? Тя притисна стомаха си, потискайки ужасното гадене, което не й даваше мира през последните няколко дни. Понякога й ставаше толкова лошо, че източваше извън колибата, за да повръща.

Дона въздъхна отчаяно. Щастието й изглеждаше непостижимо. Най-напред бе станала жертва на Били, а сега щеше да се омъжва за мъж, когото не обича, и да живее сред народ, с когото не се чувства свързана въпреки сиукската си кръв. Изведнъж тя чу стъпки в снега. Надяваше се да не е Самотникът.

— Дона, аз съм, Вървящият в сянката. Искам да поговоря с тебе.

Тя замръзна. От седмици не бе оставала насаме с него. Бе го наблюдавала как ухажва Смеещия се ручей и примираше всеки път, щом той влезеше в колибата на вдовицата. Стомахът пак я сви, но тя преглътна жлъчката, която се надигаше в гърлото й.