Хвана я през кръста и я притисна така силно към себе си, че тя почувства твърдата издутина под панталоните му.
— Пусни ме!
— За нищо на света. — И лепна устата си върху нейната. Когато се опита да пъхне езика си в устата й, тя го ухапа здравата. — Ох, кучка такава! Не ми се репчи. Твоят човек е мъртъв. Никой няма да се погрижи за тебе. Не си някоя красавица. Няма да ти е лесно да си намериш друг мъж. Я се погледни. — Очите му пробягаха по нея с едва прикривано отвращение. — Виж си лицето. Защо те е бил Били? Бъди добра с мене и аз ще бъда добър с тебе. Хайде да влизаме вътре. Тук е малко твърдо за това, което имам предвид.
Дона се задърпа и накрая се освободи.
— Като не съм красавица, защо си се захванал с мене? Има колкото щеш свободни жени в Додж. Помислих, че си дошъл за парите си. Не можеш да ги намериш, ако направиш това, което си си наумил.
— Я стига си се преструвала. Знаеш, че те искам. Години наред ме дразниш, мотаеш се с някакви дрипи и ме караш да отгатвам какво има под тях, освен тия сладки цици. Ще те имам, жено. И те искам да дивееш под мене, както си дивяла под Били. След като намеря парите, ще ги пръсна на леглото и двамата ще правим много хубави неща там върху тях.
Дона беше благодарна, че не се налага да казва нищо. Трябваше й време да помисли. Никой мъж вече нямаше да я направи своя жертва, зарече се тя. Ще убие Дюк, преди да е успял да се възползва от нея. Били Коб беше мъртъв. Тя отново беше свободна. Веригите, които я приковаваха към този живот, пълен с мъки и унижения, бяха прекъснати веднъж завинаги. По време на последния побой, който й бе нанесъл Били, нещо се бе скъсало у нея. И ако Коул Уебстър не го беше убил, тя самата щеше да го направи.
— Я направи нещо за хапване. Цяла нощ съм яздил, докато стигна дотук. Трябваше да съм сигурен, че законът не ме преследва. Били винаги държеше плячката, преди да се съберем, за да я делим. Казваше, че има удобно скривалище близо до колибата. — Той се огледа, видя навеса за сеното и се ухили. — Ще започна с тоя навес ей там. Повикай ме, като сготвиш.
Дона знаеше със сигурност, че Дюк няма да намери торбата с парите в сеното. Знаеше къде я е скрил Били — там, където никой не може да я открие.
Докато режеше бекон, слагаше боб да се вари и правеше питки от последното брашно, се тревожеше, че красивият представител на закона ще се върне, без нищо да подозира, и ще се озове в опасно положение. За съжаление, нямаше начин да предупреди Коул. Той можеше да се върне всеки момент. И тъй като добре познаваше Дюк, знаеше, че няма да си тръгне без парите. Това я плашеше. Коул май щеше да попадне в клопка.
Дона се озова в трудна дилема. Да покаже ли на Дюк къде са парите, за да се махне, преди да се е върнал Коул? Дали ако му даде парите, това ще повлияе върху намеренията му относно нея? Отговорът беше решително „не“. Прочете го в очите на Дюк. Беше решен да я има, независимо дали ще намери парите или не. А без тях Дона не можеше да направи нищо. Щеше да се принуди да търси работа в публичен дом. Когато Били биваше недоволен от нея, я заплашваше да я продаде на някаква позната „мадам“ в Гардън Сити.
Вратата се отвори с трясък и вътре нахлу Дюк.
— Преобърнах тоя проклет навес и нищо не намерих. Готова ли е манджата? Умирам от глад.
Дона кимна стреснато и се обърна. Дюк я хвана за раменете и пусна бавна усмивка.
— Много добре изглеждаш днес, Дона. Не си спомням да съм те виждал такава хубава.
Тя почервеня, съжалявайки, че е отмила мръсотията от себе си снощи. Гарвановочерната й коса се спускаше по стройния гръб и тесните рамене. Сините й очи изпъкваха върху охлузеното от ударите лице. Но погледът на Дюк не се задържа на лицето й, а слезе жадно върху гърдите.
Когато той посегна към гърдите й и ги стисна, тя ахна и се извъртя.
— Мислех, че си гладен.
Той се втренчи нахално в нея.
— Гладен съм. Първо ще хапна, после ще задоволя и другия си апетит. Отпусни се, Дона. Знам, че ме искаш. Жените винаги ме искат.
Дона искаше само да избяга. Повдигна й се от грубиянския му допир. Единственото добро нещо, което можеше да каже за Били, беше, че не позволяваше на хората си да се доближават до нея. Дона знаеше, че без покровителството на Били щеше да бъде лесна плячка на всички разбойници наоколо. Парите от влаковия обир й трябваха, за да се махне колкото може по-далече оттук. Ако чувстваше някаква вина заради това, че ще ги вземе, тя веднага изчезна, когато се сети какво друго й остава. Да работи в публичен дом или да търка пода в някоя кръчма. И в двата случая щеше да бъде принудена да вдига крака пред чужди мъже.
Сложи с треперещи ръце чиниите на масата и седна срещу Дюк.
— Къде е кафето? — изръмжа той.
— Няма.
— Тогава вода.
Дона скочи от стола.
— Каната е празна. Ще ида до реката да я напълня.
Дюк я измери с присвити очи.
— Не съм глупак. Като стигнеш до реката, няма да се върнеш. Седни и яж, мога да мина и без вода.
Дона седна, преглъщайки разочаровано, и почти не докосна храната. Насили се да преглътне хапката си, но повече нищо не можа да поеме. Наблюдаваше с едва прикривано презрение как Дюк омита чинията си.
— Не си ли гладна? — Тя поклати глава. Дюк взе чинията й и пресипа яденето в своята. — Аз пък съм — измърмори с пълна уста.
Разбойникът се налапа бързо и невъзпитано; не че Дона очакваше да бъде иначе. Когато омете и последната троха, Дюк се облегна назад и се оригна високо.
— Така е по-добре. Сега ще мога да яздя цял ден и цяла нощ. Не искам да те разочаровам след всичко, което Коб ми е казвал колко си игрива в леглото. — Той стана, хвана ръката й и грубо я изправи на крака. — Ела, сладурче, да опитаме тоя сламеник. Да знаеш, бива ме като млад козел.
Дона искаше да изпищи, но знаеше, че никой няма да я чуе в тази усамотена местност. Страхът беше неин враг, не можеше да си позволи да му се поддаде. Трябваше непрекъснато да бъде нащрек. Мъжете обичаха да нараняват жените, а ако Дюк знаеше, че я е страх от него, щеше да използва това, за да я нарани още повече.
Почувства се като заек, хванат в капан, когато Дюк я повлече към сламеника в ъгъла и я бутна долу. Тя падна по гръб така, че въздухът излезе с огромна сила от дробовете й. Преди да успее да си поеме дъх, Дюк се стовари върху нея и запретна роклята до кръста й. Дона започна да се бори яростно, но безуспешно. Той беше силен, твърде силен за крехката й съпротива.
— Харесва ми, като се бориш с мене, сладурче — промърмори той дрезгаво.
Започна да се намества между краката й и тя извика от болка, когато дулото на пистолета му се заби болезнено в хълбока й. Не си беше дал труда да махне колана с оръжията, дори и шпорите, не го беше грижа дали няма да наранят крехката й плът.
Нещо се отприщи в Дона. Прекалено често бе ставала жертва на издевателствата на мъжете и по-скоро щеше да умре, отколкото да допусне това да се случи още веднъж. В мига, когато усети студения метал на дулото да се забива в плътта й, тя разбра какво трябва да направи, за да се спаси. Хвана се за колана с оръжията, опитвайки се да намери дръжката на пистолета. Дюк изтълкува погрешно движението й, вземайки го за нетърпение, и й отправи широка усмивка.
— Чакай малко, сладурче, ще си получиш всичко, каквото искаш, само да откопчая тия проклети панталони.
Обкрачи я, надигна се и започна да дърпа копчетата на панталона.
Смъртнобледа под синините, Дона действаше с решителност, породена от отчаянието. Докато и двете ръце на Дюк бяха заети, тя намери дръжката на пистолета, извади го от кобура и го насочи към него.
— Какво, по дяволите… Дай това. Не си играй с оръжията. Нищо чудно, че Били те е потупвал. Когато свърша с тебе, ще ти наслагам синини на такива места, за каквито Коб не е и помислял.
Той сграбчи пистолета в мига, когато Дона стреля.
