Коул беше на няколкостотин ярда от колибата, когато чу единичен изстрел. Кръвта замръзна във вените му. Странно, но не се обезпокои за себе си. Изплаши се за Дона. Не беше забелязал в колибата да има оръжие, но предположи, че може да е пропуснал нещо скрито. Инстинктът му подсказваше, че нещо не е наред, затова пришпори Боеца. Конят на Коб, натоварен с провизии, го последва.
Коул видя един кон, вързан за кривото дърво пред колибата, и в главата му зазвъняха предупредителни камбани. Дона е в опасност, беше напълно сигурен! Изруга се, задето я е оставил сама. Скочи от седлото и се приближи към колибата с насочени пистолети. Без да губи време, блъсна вратата и влетя вътре. Гледката му смрази кръвта.
Дона лежеше по гръб на сламеника в ъгъла, с неприлично разтворени крака, а някакъв мъж лежеше върху нея. Никой от двамата не помръдна и това го изплаши. Кой е този мъж и какво й е направил? С огромно усилие Коул направи три крачки и се приближи към леглото.
Очите на Дона бяха затворени. Димящ пистолет лежеше край двете тела. После той видя кръвта и побесня.
Пъхна пистолетите в кобурите, хвана мъжа за раменете и го отмести като парцалена кукла. После разкъса роклята на Дона, за да потърси къде е раната.
Тя притисна дрехата към гърдите си и изпищя.
— Не, моля те, недей!
— Дона, аз съм, Коул. Нищо няма да ти направя. Къде си ранена?
Ръцете му трепереха, докато събличаше роклята й.
Дона отвори бавно очи, ужасно зарадвана, че вижда Коул, и се вкопчи здраво в ризата му.
— Той се опитваше да… Искаше да…
Задави се и не можа да продължи.
В главата на Коул се въртеше една мисъл.
— Къде те простреля това копеле? Боли ли те?
Тя преглътна няколко пъти, преди да проговори.
— Не… не ме е прострелял. Аз го прострелях. Мъртъв ли е?
— Тази кръв…
— Тя е от Дюк. Не можех да го оставя да… да ми направи това. О, Господи, застрелях човек. Убила ли съм го?
Коул погледна Дюк, видя го, че мърда, значи не е умрял.
— Нищо му няма, скъпа, не е умрял. Не се тревожи за него.
Преди да се усети, положи лека целувка на челото й. После придърпа одеялото над треперещото й тяло и обърна суров поглед към мъжа, който се бе опитал да я нарани:
— Ти какво правиш тук?
Дюк загледа Коул с премрежени от болката очи.
— Тая кучка ме простреля. Кръвта ми изтича. Закарай ме на доктор, преди да съм умрял.
Коул коленичи и огледа раната на рамото на Дюк.
— Няма да умреш от това, за съжаление. Куршумът е минал покрай ключицата. Аз бих се прицелил по- ниско.
Дюк изскимтя и припадна. Доволен, че няма на ръцете си умиращ, Коул отново обърна вниманието си към жената.
— Добре ли си, Дона? Не трябваше да те оставям сама. Кой е този?
— Казва се Дюк Райли. От хората на Били е. Дойде за своя дял от парите.
— Потърсил е и дял от тебе, освен ако нещо не греша. Защо го простреля? Не ти ли хареса?
В мига, когато произнесе тези думи, пожела да ги вземе обратно. Дона не изглеждаше никак доволна да бъде натискана така от Дюк. Изглеждаше изплашена. Колко ли пъти в миналото Дюк я е натискал с позволението на Коб, запита се той с внезапна горчивина.
— Копеле! — изсъска Дона през зъби. — Нямаш право да ме съдиш, без да знаеш нищо за мене и за положението ми. И ти си като другите.
Коул се почувства като последния мръсник. Никой нямаше право да съди Дона за неща, над които тя не е имала контрол.
— Съжалявам, не трябваше да казвам това. Очевидно той ти е причинил болка, иначе нямаше да го простреляш. Да не би да те е…
— Не. Стрелях, преди да беше осъществил намеренията си.
Дюк изстена и се размърда. Коул изруга.
— Ще извлека това копеле навън, за да се преоблечеш.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го вържа и ще го заключа в плевнята. Там ще стои до утре, докато го отведа в града. Двама от бандата са обезвредени, остават още двама на свобода. Ще дойдат тук един по един за парите си. Райли търси ли ги?
Дона кимна.
— Разрови цялото сено, но не намери нищо.
Той й хвърли кос поглед.
— Защо не му каза къде да търси?
— Нямаше да му кажа, дори да знаех.
Коул отмина забележката. Интуицията му подсказваше, че Дона знае съвсем точно къде се намират парите.
— Какво ще стане, когато другите дойдат за своя дял? Може да не съм тук, за да те защитя?
— Нямам нужда от тебе. Добре се справих с Дюк сама.
— Имала си късмет. Но следващия път може и да нямаш.
— Ще се справя.
Коул реши повече да не говори на тази тема. Изправи Дюк и го побутна към вратата. Когато двамата излязоха, смелостта на Дона се изпари. Никога преди не беше стреляла по човек, дори не беше държала оръжие. Ами ако беше убила Дюк? Не че тая гадина не заслужаваше да умре след това, което се бе опитал да й направи! Все още разтреперана, тя стана и потърси какво да облече.
Изцапаната с кръв рокля, която Коул бе разкъсал, не можеше да се поправи. Освен нея тя имаше само още една рокля, но не можеше да понесе допира на мръсната тъкан, която бе носила и вчера, и много дни преди това. Намери едни чисти панталони и вълнена риза от сандъка на Били. Но макар че бе напъхала ризата в панталоните, те пак заплашваха да се смъкнат от тесния й ханш.
Коул се върна, погледна Дона, която отчаяно се опитваше да задържи панталоните на място, и избухна в смях.
— Това ли успя да намериш?
Тя вдигна предизвикателно брадичка.
— По-добре, отколкото да се разхождам гола.
Коул присви очи.
— Според тебе — може би.
Дона изпухтя в безсилен гняв.
— Ако беше джентълмен, щеше да ми намериш колан да си закрепя панталоните.
— Извинявай, забравих, че наистина съм джентълмен — каза той с лек смях.
Огледа се наоколо и видя едно въже да виси на някаква кука. Взе го и го подаде с лек поклон на Дона.
Тя го пъхна в гайките на панталона и върза краищата на здрав възел.
— Благодаря.
— Сега, като се облече прилично, разкажи ми за Дюк Райли. Откога е в бандата на Коб? Вие двамата… не, няма значение, не е моя работа. Само ми кажи какво знаеш за него.
Дона сви рамене и започна да разчиства масата.
— Дюк е от бандата на Били. Друго не знам за него. Май е от Оклахома.
— Сериозно ли е търсил из сеното?
— Каза, че е размятал всичко.
