— Нищичко не разбираш, Коул. Бракът ни щеше да бъде чиста формалност, за да мога да дам име на детето ти. Разбрахме се, че няма да спим заедно. Бих могъл да оставя Дона да износи детето ти в позор, но сърце не ми даваше.
Какъв ревнив глупак съм, да се усъмня в честността на Дона, изруга се мислено Коул. Сърцето му му казваше, че тя го обича, но вече беше преживяла твърде много удари, за да може отново да повярва.
— Прости ми, Санди, ревността прави странни неща с хората. Просто не мога да си представя защо Дона не ми каза за бебето. Особено след като я помолих да се омъжи за мене.
— Не си спечелил доверието й. Ако дори само половината от това, което си ми разказвал, е вярно, миналото й сигурно е било истински ад. Тя има нужда от някой, който да я обича без ограничения, някой, на когото да може да разчита. Досега не си й дал никаква надежда за съвместно бъдеще с тебе. Тя не иска да бъде на второ място в сърцето ти.
Проницателната забележка на Санди учуди Коул. Как е могъл приятелят му да разбере какво става в сърцето на Дона след толкова кратко познанство? Да не би той самият да е бил сляп за нейните преживявания? Да не би неговото упорство, отказът му да се вслуша в онова, което казва сърцето му, да му бе струвал единствената жена, която бе успяла да влезе в душата му и да го освободи от миналото му?
Изведнъж Коул усети, че е минало много време. Отдавна вече Дона трябваше да дойде при тях. Погледна към стълбището със загрижено изражение. Санди проследи погледа му и внезапно у него възникна подозрение.
— Да не би…? — не довърши въпроса си Санди.
— Дона е способна на всичко, науми ли си нещо.
Коул се втурна нагоре по стълбите, последван плътно от Санди.
Още преди да отвори вратата, знаеше, че няма да я намери в стаята.
Санди се огледа загрижен.
— Къде е отишла, според тебе?
— Проклет да съм, ако знам. Когато я намерих, не знаех какво да направя, дали да я целуна или да й извия вратлето. Има да защитава не само себе си, а и детето ми, което расте в нея. Вече загуби едно дете, ами ако… — той почти се задави при ужасната мисъл, която се появи неканена в главата му. — Ами ако загуби и това дете? Тя е крехка. Може този път да не оживее. О, Господи, какво направих с нея!
— Ще ти помогна да я намериш — каза Санди. — Тя има ли кон?
— Сигурно е дала Уоли в конюшнята. Да почнем оттам. Трябва да я намеря, преди да е замръзнала или да е хванала пневмония. Ама че глупачка! Какво, по дяволите, я е прихванало, да тръгне така?!
— Ще я питаш, когато я намериш — каза Санди, излизайки тичешком с него в суграшицата, която замръзваше още преди да падне на земята.
Съдържателят на конюшнята каза, че Дона е била там и, изглежда, много бързала. Спомена, че носела натъпкана калъфка за възглавница, която вързала на седлото, преди да тръгне. Не, не бил забелязал накъде е тръгнала, нито пък тя казала къде отива. Конярчето каза, че дамата заминала в западна посока, по пътя за Портланд. Според Коул това имаше смисъл. По-безопасно беше да се загубиш в голям град, отколкото сред пустошта.
— Отивам да я настигна — каза той на Санди.
— И аз идвам.
— Отивам сам. Ти се върни у дома и кажи на Ашли и Танър какво става. Дона няма голяма преднина. Ще ми бъде лесно да я настигна.
— Сигурен ли си? Дни наред си пътувал дотук. Изглеждаш преуморен. Нека аз тръгна на твое място.
Коул му хвърли изпепеляващ поглед.
— Не. Дона е моя отговорност. Аз ще я намеря. Кажи на Ашли, че може да подготвя сватба за след седмица. Кажи и на Танър, че приемам предложението за парцела. Искам веднага да почна да строя. Дона никога не е имала истински дом. Искам да й дам всичко, което заслужава.
— Върни я тук, Коул. А сега изчезвай. Ще говоря със семейството ти.
20.
Небесата се отвориха, пръскайки Дона със ситни дъждовни капчици. Тя бършеше водата от клепачите си и се взираше в смрачаващото се буреносно небе. Изведнъж една светкавица като копие проряза небосклона. Разнесе се силен гръм, който разтърси земята под нея. Стори й се, че сякаш господ стоварва гнева си върху земята и всички свои създания.
Тесният път, по който бе тръгнала, се виеше сред величествени борове, смърчове и канадски ели. Не се мяркаха никакви други пътници, вероятно причината беше в лошото време, калните пътища и придошлите реки и потоци. Конят на Дона газеше гъстата кал, а от небето върху нея не преставаше да се изсипва смесица от дъждовни капки и ледени иглички. Светкавица проряза сивото небе, разтърсено миг след това от гърма. Със свито сърце тя осъзна, че безразсъдното й бягство може да й струва живота.
Господ ме наказва, помисли тя, увивайки треперещите си рамене по-плътно в наметалото. Беше й студено, ужасно студено. Бе допуснала такава грешка. Защо трябваше да бъде толкова упорита? Защо не можа просто да се зарадва, че Коул се е върнал, и да приеме любовта, която й предлага? Време беше отново да се научи да вярва. Думите на Коул, че я обича, й бяха прозвучали искрено, само че някакво детинско упорство й попречи да повярва. Никога не й се бе клел, че ще се върне, за да я обича, така че защо трябваше да му вярва? Целият му живот се въртеше около една жена, която се бе обрекъл да обича вечно.
Дона започна да трепери силно и се сви още повече в наметалото си. Никога не се бе чувствала по- нещастна. Направо бе попаднала от трън на глог. Бе постъпила извънредно глупаво за жена, която обича Коул толкова силно, колкото тя го обичаше.
Уоли изведнъж подскочи и едва не я хвърли. Дона се хвана за врата му и затърси с очи причината за паниката му. Това, което видя, смрази кръвта й. Мостът над тихия красив поток бе изчезнал и водата препускаше с бясна скорост по каменистото русло. Сякаш съдбата осуетява лекомисленото ми бягство, помисли Дона, обръщайки Уоли. Сега не й оставаше нищо друго, освен да се върне в Орегон Сити и да се изправи срещу гнева на Коул.
Той имаше защо да бъде бесен, мярна се в ума й. Та тя бе изложила на смъртна опасност два живот, своя и на нероденото им дете. Запита се дали Коул ще се зарадва от новината, че ще става баща. Бе споменавал, че иска да изгради семейство с нея, но тя толкова се страхуваше да не бъде отново отхвърлена, че не можа да му повярва.
Студеният, безмилостен дъжд я шибаше непрестанно. Изведнъж една светкавица падна толкова близо до нея, че косата й настръхна и тя усети студена тръпка да се спуска по гърба й. Дошлата миг след това гръмотевица подплаши Уоли. Конят се метна настрана и побягна през гората въпреки отчаяните опити на Дона да го усмири. Едва след няколко ужасни минути тя отново го овладя и го насочи назад към пътеката или поне натам, където смяташе, че е правилният път.
Грубата колиба, която изникна пред очите й иззад гъстата завеса от мъгла и дъжд, й се видя райска гледка. Най-напред Дона я сметна за мираж. Премига един-два пъти. И когато видението не изчезна, тя отправи бърза благодарствена молитва и насочи Уоли към подслона. Стигна там, бързо слезе от седлото, взе калъфката с вещите си и бутна незаключената врата. Стаята беше тъмна и студена, но поне щеше да е под покрив. Дона пусна калъфката на пода и излезе навън да нагледа Уоли. Той, за съжаление, трябваше да остане под дъжда, но най-малкото, което можа да направи за горкото животно, беше да му свали седлото.
Плановете й обаче бяха осуетени, когато друга ярка светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, подплашиха коня и той хукна презглава в гората. Дона не би могла да го спре, дори да се беше опитала. Върна се в колибата трепереща от студ. Явно тук отдавна не живееше никой, защото всичко беше ужасно занемарено.
Стаята беше оскъдно мебелирана — малка очукана маса, два разкривени стола и тесен одър. Очите на Дона светнаха, когато зърна одеялото, сгънато в долната част на одъра. После забеляза купчина сухи съчки и цепеници край огнището и нададе радостен вик. Радостта й обаче бе кратка, защото се сети, че без кибрит или огниво няма да успее да запали огън. Въпреки това се опита да погледне на нещата откъм
