добрата им страна. Поне щеше да има покрив над главата, докато трае бурята. Освен това беше сигурна, че щом всичко утихне, ще намери Уоли.
Междувременно трябваше да се освободи от мокрите си дрехи. Започна бързо да се съблича, треперейки неудържимо. После се зарови в калъфката и накрая откри сравнително суха риза, пола и блуза. След като се преоблече, взе прашното, но напълно използваемо одеяло и се уви в него.
Коул бе измръзнал, както никога в живота си, и ужасно изплашен. Още не беше настигнал Дона и мисълта, че се скита сама в тази буря, го караше да изстисква сетните сили на Боеца. Упоритостта й го смайваше. Като се сетеше, че не му е казала за бебето, го обхващаше ярост. Как лекомислено бе изложила на опасност крехкия живот, който носеше в себе си!
Светкавици и гръмотевици раздираха небето. Коул изруга капризите на зимата в Орегон. Този адски дъжд сякаш нямаше никога да спре. Лееше се непрестанно, без да дава никакъв признак, че ще отслабне. Рано сутринта слънцето се бе наканило да изгрее иззад облаците, но после, сякаш уплашено от сивите скупчени кълба, се бе скрило и бурята бе предявила отново правата си над света.
Пътят бе потънал в лепкава кал, Коул бе целият изплескан в мръсотия, а водата се стичаше на струи по дъждобрана му и шуртеше направо в ботушите.
Изведнъж той зърна нещо, от което кръвта замръзна във вените му. Мостът над реката бе изчезнал. Той дръпна юздите на Боеца на самия бряг и се запита дали да опита да мине отвъд. Замоли се Дона да не е била толкова глупава, че да се е хвърлила безразсъдно в потока. Ами ако беше точно така? Ако тя се бори за живота си в ледената вода, докато той се чуди и мае? От тази мисъл главата му болезнено забуча. Не я бе срещнал на пътя, от което си вадеше заключението, че наистина се е опитала да мине през потока. Тъкмо щеше да подкара Боеца и двамата да нагазят в бурните води, когато отляво се чу някакъв звук.
Сърцето му подскочи, като видя един кон да изскача от дърветата край пътя. Уоли! Боеца сигурно бе познал приятеля си, защото изцвили приветствено. Уоли спря, разтърси глава и затанцува на място в гъстата кал.
Коул внимателно доближи самотния кон, за да не го подплаши. Уоли му позволи да хване влачещата се юзда.
— Къде е Дона, момче? Какво се е случило?
Конят, разбира се, не можеше да отговори, но разширените ноздри и дивият поглед подсказаха на Коул какво може да се е случило. Животното сигурно се е подплашило от светкавица и да е хвърлило Дона. Тази мисъл така го втрещи, че той моментално пришпори Боеца и препусна из гората, държейки Уоли за юздата.
Следващата светкавица и гръмотевица отново подплашиха Уоли, но Коул го удържа. Яздеше сред дърветата като обладан от дяволи, викайки Дона с всичка сила между всеки две прогърмявания.
Забеляза колибата зад завесата на проливния дъжд и сърцето му трепна в слаба надежда. Замоли се дано Дона е намерила подслон в нея, скочи от седлото и върза двата коня за един храст. Точно когато пристъпи към колибата, една светкавица се спусна от небето и се заби в едно дърво толкова близо до него, че той усети острата миризма на изгоряла дървесина. Едва успя отново да извика Дона, когато един дебел клон, подпален от светкавицата, се стовари на главата му.
Неспирните светкавици и гръмотевици караха Дона да подскача от страх. Последната мълния бе ударила толкова наблизо, че миризмата на подпалено дърво остана да виси във въздуха дълго след като отзвучаха и последните тонове на гръмотевицата. После, в настъпилата тишина, й се стори, че някой я вика по име.
Бодна я любопитство. Нямаше да има спокойствие, докато не разбере какво става, дори да не е било нищо друго, освен виенето на вятъра, подобно на човешки глас. Тя открехна предпазливо вратата. Свирепият вятър подхвана зле скованата дървесина и я изтръгна от ръцете й. Дона надникна навън, в почти непроницаемата дъждовна завеса, но не видя нищо подозрително. Тъкмо щеше да се върне вътре, когато едно изцвилване привлече вниманието й. Дали пък Уоли не се е върнал? Тя подаде глава навън, за да види по-добре, и зърна два коня, вързани за храста, навели глави срещу поривите на вятъра. Уоли и Боеца! Това означаваше, че Коул… После видя и самия него, притиснат под дебел паднал клон, който още димеше в единия край; за щастие, дъждът бе угасил пламъците.
— Коул!
Тя изтича и коленичи до него. Беше в безсъзнание. Колкото и да беше уплашена, Дона все пак осъзна, че трябва незабавно да го спаси от дъжда и студа.
Клонът бе голям, но тя успя да го отмести от тялото на Коул. Беше ударен в главата — една цицина го доказваше. Дона изстена, дърпайки клона, и се опита да го свести. Той не реагираше. Лежеше неподвижен като камък. И беше също толкова тежък. Понеже не можа да го вдигне, Дона направи друго. Хвана го под мишниците и го затътри към колибата, благодарна, че няма стълби, които да затруднят задачата й.
Дона го влачеше, пъшкайки от умора, но Коул все така не помръдваше и не отваряше очи. Само силно трепереше. Тя също. Погледна с копнеж към огнището, пожела си да имаше как да запали огън, преди и двамата да измръзнат до смърт или да умрат от пневмония. Бе облечена в единствения си кат сухи дрехи, а сега и те бяха така мокри, както онези, които бе съблякла преди малко.
Умът й заработи трескаво. Би се опитала дори да добие огън, като трие две дървета едно в друго, но се сети за нещо, което щеше да направи този опит безполезен. Коул винаги носеше кибрит в една тенекиена кутийка в дисагите си. Виждайки побелялото му лице, тя разбра, че е абсолютно наложително да излезе навън в бурята, за да ги вземе. Спря за миг на прага, после смело се хвърли под ледените струи на пороя. Конете изцвилиха приветствено, когато Дона се приближи до тях, но тя бе твърде погълната от задачата си, за да им отговори поне с едно потупване по шията.
Затърси в дисагите, изтривайки очи от стичащата се по тях вода, и възкликна от радост, когато ръката й напипа кутийката с кибрита. Притисна я до гърдите си като съкровище, изтича обратно в колибата и затвори с ритник вратата. Коул лежеше там, където го бе оставила, блед и неподвижен.
Ръцете й трепереха толкова силно, че изхаби три скъпоценни клечки, преди подпалките да се разгорят. След броени минути пламъчето лизна дървата, обещавайки да ги превърне в пламтяща жар. Когато се увери, че огънят няма да угасне, Дона се върна при Коул. Плашеше я, както лежеше така неподвижен. С края на мократа си фуста изми кръвта от главата му и прегледа раната. Не й се стори сериозна. Кожата бе разкъсана, но личеше, че скоро ще заздравее. Много повече я тревожеше ударът, който бе получил по главата.
Малката стая се затопляше бързо. Дона простря всичките си мокри дрехи, освен тези на гърба си, по двата разклатени стола и по пода, а после се зае да съблича Коул. Той лежеше неподвижно, докато тя сваляше пистолетите и дърпаше мокрите кожени панталони от краката му. Когато остана гол, тя го уви в одеялото. След като го настани възможно най-удобно, се погрижи и за себе си. Съблече се по риза и легна до Коул, за да се топли от него и от одеялото. Опита се да не заспива, но целият й ден бе прекалено изтощителен и скоро се унесе.
Коул целият гореше. Огнени езици обгръщаха тялото му. Изстена и се опита да се измъкне от задушаващата горещина, но нещо още по-горещо от собственото му пламнало тяло се притискаше до него. Главата ужасно го болеше и той полека я раздвижи. Когато се почувства достатъчно силен, отвори очи. Първото, което видя, бяха стени, направени от дървени трупи. С мъка обърна глава към източника на топлината, която измъчваше плътта му.
Дори с прилепнала към главата коса и лице, цялото в кал, Дона беше най-красивото, което някога бяха виждали очите му. Порови се в мозъка си, все още замъглен и дезориентиран, но не можа да намери отговор на възникващите въпроси. Къде се намира? Как е стигнал дотук и защо главата така адски го боли? Защо лежи гол и Дона е в прегръдките му?
Изведнъж Коул осъзна, че източникът на изгарящата топлина е Дона. Нейната гореща плът бе прогонила влагата и студа от костите му точно така, както и огънят, който пращеше в огнището. Забеляза дрехите си прострени пред огнището и разбра, че трябва да благодари за това на Дона. По някаква игра на съдбата спасителят и спасяваният си бяха разменили местата. Какво се бе случило, по дяволите?
Дона усети раздвижване и се размърда. Беше й толкова топло и удобно, че никак не й се искаше да се разсънва, но накрая отвори очи.
