мускулите му, той си пое остро дъх и това я върна към действителността. Тя ахна и го отблъсна, закривайки уста с ръката си. Той се вгледа в лицето й с неразгадаемо изражение.
— Изненада ме — каза тя. — Не съм искала да стане така. Освен това — добави, — целувката ти не ми подейства.
Тарик се подсмихна.
— Кажи го на някой, който ще ти повярва. Помни ми думата, красавице, един ден ще изследваме докрай страстта ти по начини, които не можеш да си представиш.
Хвърли й дълъг, изгарящ поглед, после излезе. Мустафа го чакаше, когато Тарик се върна на палубата.
— Как е жената след нападението на Абдул? Това куче направи ли й нещо?
— Има няколко драскотини, но не е сериозно.
— Разумно би било да я държиш затворена в каютата, докато не бъде настанена на сигурно място в харема ти. Хората ти не са виждали жена от много време и не може да им се вярва.
— Макар че това може да изглежда най-разумното, не мога да го причиня на Уилоу. Ще се възпротиви.
Мустафа се намръщи.
— Тя трябва да приеме съдбата си, ако иска да оцелее в харема на Ибрахим. Чужденките имат прекалено много свобода.
— Съгласен съм, но като моя гостенка Уилоу ще има известна свобода на кораба ми. Тя се съгласи да не излиза на палубата, ако аз или ти не я придружаваме. Междувременно възнамерявам да я уча на турски.
Мустафа го изгледа с присвити очи.
— Много се занимаваш с нея. Това не ми харесва. Не бива да забравяш защо тази жена е на борда на кораба ти.
— Не ме поучавай, приятелю. Знам си дълга. Майка ми не е в безопасност в сарая на Ибрахим. — Той тупна Мустафа по рамото. — Хайде, да вървим на палубата.
Уилоу започна да претърсва каютата, защото нямаше какво друго да прави. Намери няколко книги, но те бяха написани на турски. Надяваше се Тарик да е говорил сериозно, когато каза, че ще я учи на своя език, защото иначе щеше да умре от скука.
Тарик наистина удържа на думата си. Появи се в каютата след обяда, за да започне уроците… и идваше всеки ден. Езикът беше труден, но Тарик беше отличен учител. За две седмици вече разговаряха с кратки изречения. Като нямаше какво друго да прави, освен да учи, Уилоу напредваше бързо.
За нейно облекчение той не се опитваше да я съблазнява по време на уроците. Последния път, когато я беше целунал, тя беше почувствала как се поддава на изкушението до такава степен, че да му позволи всичко, каквото той поиска, да се отдаде на желанието с душа и тяло. Макар да знаеше, че той няма да й отнеме девствеността, беше намекнал, че има и други начини за доставяне на удоволствие; удоволствие, за което тя не знаеше нищо.
Един задушен следобед, докато чакаше идването на Тарик за поредния урок, тя чу шум някъде близо до каютата. Тропот от стъпки, високи гласове, метално дрънчене на оръжия достигнаха до слуха й през затворената врата. Искаше да се втурне навън, за да види какво става, но се поколеба, когато си спомни какво беше обещала на Тарик. Толкова трудно й беше да остане вътре, докато отвън може би ставаше нещо ужасно, нещо, което можеше да се отрази на бъдещето й.
Не се стърпя, открехна вратата и надникна през тясната цепнатина. Каютата беше разположена под квартердека и й беше трудно да види нещо с изключение на малка част от палубата. Разочарована, Уилоу се дръпна от вратата секунди преди тя да се отвори рязко. Тарик се показа, огромен и страшен. Беше въоръжен до зъби, със свирепо изражение.
— Какво има? Какво става? — извика Уилоу.
— Забелязахме един от търговските кораби на Ибрахим. Гази дълбоко във водата, това е ясно указание, че трюмът му е пълен. Възнамерявам да го превзема. Трябва да останеш в каютата, докато битката не свърши.
Уилоу пребледня.
— Защо трябва да нападаш кораба? Ще има убити.
Тарик вдигна рамене.
— Винаги има. Познавам този съд и капитана му. Хамид е човек на Ибрахим; няма да предаде кораба си или товара му без бой. Това, че видяхме „Мехмед“, е истински късмет. Когато освободим кораба от товара му, ще го пратя с известие за твоето пленяване и ще съобщя при какви условия ще те предам.
— Ами ако загубиш?
Тарик я изгледа невярващо.
— Няма да загубим. Ние с хората ми никога не сме губили битка и не възнамерявам това да стане сега.
— Може ли да помагам? Умея да превързвам рани.
— Не! Трябва да стоиш скрита. Ще се върна, щом стане безопасно. — Лицето му доби сурово изражение. — Послушай ме за това, лейди Уилоу.
И излезе от каютата, без да й даде време да изрази протеста си.
Суматохата на палубата се засили. Уилоу чу рева на оръдие и затисна ушите си с ръце. Оръдията изгърмяха няколко пъти, преди да настъпи зловеща тишина. След няколко минути тя усети силен тласък и залитна, удряйки се в стената. Втурна се към прозореца и видя, че двата кораба са скачени с абордажни куки и моряците на „Мехмед“ се готвят да посрещнат пиратите, които се изсипваха от дъските за прекачване, или се прехвърляха с въжета.
Тарик беше един от първите, които скочиха на борда на „Мехмед“. Ятаганът му сечеше диво в развихрилия се ръкопашен бой. Сражението беше жестоко, защото моряците на „Мехмед“ бяха изключително свирепи и решени да не отстъпват.
Тарик повали един нападател, но не преди да получи порезна рана високо на бедрото. Друг мъж изскочи зад него и сигурно щеше да го прати във вечността, ако Мустафа не го беше обезглавил с един бърз удар на ятагана си. Тарик едва има време да му отправи благодарствена усмивка, преди двама едри турци да нападнат него и Мустафа.
Битката кипеше из целия кораб, мъжете се биеха за живота си, палубата стана цялата червена от кръв. Тарик и Мустафа се биеха рамо до рамо, сечейки хората на султана. И двамата бяха потънали в кръв — и от дребните рани, които бяха получили, и от пролятата кръв на противниците им.
Тарик изругаваше всеки път, когато видеше свой моряк да пада, и не преставаше да се стреми да си пробие път до капитана. Щом капитанът паднеше убит или бъдеше пленен, Тарик смяташе, че противниковите моряци ще загубят кураж и ще се предадат. Видя капитан Хамид да стои на квартердека и полека започна да се приближава към него; както винаги, Мустафа пазеше гърба му.
Тарик се сражаваше грациозно и с лекота, въртейки ятагана и камата с еднаква ловкост. Когато стигна до квартердека, скочи към капитана.
— Предай кораба! — изрева Тарик, надвиквайки врявата.
— Никога! — отвърна, също с рев, капитан Хамид.
— Предай се, преди да си останал без хора, които да върнат кораба ги до Истанбул.
Хамид го изгледа неразбиращо.
— Смяташ да ми позволиш да задържа кораба си? Защо? Знам как действаш. Не само вземаш товара, но и прибавяш всички пленени кораби към пиратската си флота.
— Не и този път — обеща Тарик. — Ако се предадеш, товарът ти ще бъде конфискуван, но корабът ще си тръгне невредим, за да се върне в Истанбул.
— Ако предам кораба си, обещаваш ли да не избиеш хората ми?
— Мисля, че се изразих съвсем ясно. Ще ти трябва екипаж, за да откараш кораба до Истанбул, за да предадеш известие от мене до брат ми.
Капитан Хамид погледна окървавения си ятаган, после мъртвите и ранените, въргалящи се по палубата; изражението му стана мрачно, когато забеляза, че на кораба му има повече пирати, стоящи на краката си, отколкото негови моряци.
