— Отговори, капитане — изръмжа Тарик, стиснал заплашително ятагана. — Знаеш, че мога да те убия без особени усилия.
Хамид изтри потта, примесена с кръв, от челото си и хвърли свиреп поглед към Тарик. Според Тарик той още се колебаеше дали да не продължи боя, преценяваше дали войнствеността му ще надделее над превъзхождащите го сили на Тарик. Накрая Хамид сведе глава и пусна ятагана си на палубата.
— Печелиш, принце. Предавам ти кораба си. Дано черната ти душа вечно гори в ада.
— Няма да споря с тебе, Хамид, защото сигурно ще се срещнем там. Кажи на хората си, че си предал кораба.
Хамид заповяда на моряците си да сложат оръжие. Извика им, че е предал кораба на пиратския принц. Дрънкането на оръжия, падащи на палубата, звучеше като неспираща гръмотевица. Боят спря. Триумфален рев изпълни въздуха, когато хората на Тарик провъзгласиха победата си.
Мустафа поведе капитана на „Мехмед“ и екипажа към единия край на палубата, а Тарик слезе в трюма, за да инспектира товара. Намери истинско съкровище от подправки, коприна и други ценни стоки. Върна се от огледа усмихнат и веднага прати хората си да започнат да пренасят товара в празния трюм на „Отмъщение“.
Приближи се към мрачния капитан.
— Докато хората ми прехвърлят стоката, ще ти кажа какво искам да предадеш на Ибрахим, след като се върнеш в Истанбул. Ще поговорим насаме в твоята каюта.
Тарик даде знак на Хамид да тръгне пред него. Десетината рани го боляха, но се помъчи да не им обръща внимание, за да довърши работата си. След като влязоха в капитанската каюта, която беше пострадала сравнително леко от оръдейните изстрели на „Отмъщение“, Тарик премина направо към въпроса.
— Корабът ти не е силно повреден, капитан Хамид, затова би трябвало да успееш да стигнеш до Истанбул.
— Без товара — изсумтя Хамид.
Тарик вдигна рамене и трепна, когато една по-дълбока рана над веждата му причини особено остра болка.
— Седни, капитане, и ме слушай добре, докато ти предавам съобщението, което да занесеш на Ибрахим. Трябва да му кажеш, че неговото
Хамид се намръщи.
— Чувах, че отдавна очакваното съкровище на Ибрахим е жена, но не вярвах. Това ли е всичко?
— Не, има и още нещо. Кажи на Ибрахим, че искам Кемал да бъде посредник между нас и че размяната ще се извърши чрез него. Кажи му и че неговото „съкровище“ е по-красиво от луната и звездите и си струва цената, която е платил.
— Много добре, ще предам на султана всичко, което ми каза. Няма да му хареса, но аз ще му го кажа.
— И още нещо. Почакай тук. Скоро ще се върна с нещо, което да предадеш на Ибрахим за доказателство.
Тарик излезе от каютата и бързо пресече палубата. Сграбчвайки едно от висящите въжета, се прехвърли през ивицата вода и се спусна на палубата на „Отмъщение“. Щом стъпи на борда на кораба си, тръгна право към своята каюта. Намери Уилоу да се разхожда напред-назад с очи, пълни със страх. Тя спря, втурна се към него и ахна, когато видя окървавените му дрехи.
— Ранен си! Имате ли хирург на кораба? Кажи ми какво да направя.
— Спокойно — отвърна Тарик. — Само малко кръв, нищо повече. Има и чужда кръв, не само моя. Ранявали са ме и по-зле.
— Свърши ли всичко? Битката изглеждаше ужасна.
— Свърши — отвърна той. — Моите хора прехвърлят товара на „Мехмед“ на борда на „Отмъщение“. После ще пусна кораба да си върви по пътя.
Уилоу едва не припадна от облекчение, доволна, че кръвопролитието е престанало. Никога нямаше да разбере мъжете. Погледна към Тарик, за да му каже какво мисли за него и за живота му, изпълнен с насилие, и едва не спря да диша, когато видя какво държи той в ръката си.
Дръпна се и вдигна ръка, за да се предпази, когато той вдигна острието към нея.
— Не! Защо искаш да ме убиеш?
Тарик се дръпна.
— Мислиш, че искам да те убия ли? Има много неща, които искам да направя с тебе, но не и да те убивам.
— Вдигна нож срещу мене.
— Просто искам кичур от косата ти, за да го изпратя на Ибрахим. Щом го види, ще повярва, че си моя пленничка. Добрият капитан се съгласи да предаде на брат ми условията за твоя откуп. Сега стой мирно.
Уилоу застана неподвижно като статуя, докато Тарик вземаше една от дългите й плитки и отрязваше част от нея. После затърси из бюрото си, докато не намери тясна кожена лента, с която върза косата. След това извади една платнена торбичка, постави вътре кичура коса от Уилоу и дръпна връвчиците. Без да каже нито дума повече, се обърна и тръгна към вратата.
— Чакай!
Той спря, поглеждайки през рамо.
— Ами раните ти? Кой ще се погрижи за тях?
— Ти се тревожиш за мене, така ли, красавице?
— Аз… не, разбира се, че не. Не повече, отколкото бих се безпокоила за който и да било ранен човек.
— Не се страхувай, ще оживея. Мустафа знае повече за раните от който и да било хирург. Той ще се погрижи за мен.
Въпреки пулсиращите многобройни порязвания и натъртвания Тарик не можа да се удържи да не се подсмихне. Колкото и да отричаше пленничката му, тя се интересуваше от него, не й беше безразлично неговото благополучие. Нямаше търпение да дойде денят, когато ще я научи какво означава удоволствие, и ще й покаже начини да го постига, без да нарушава девствеността й.
Уилоу щеше да бъде всичко друго, само не и невинна, когато отидеше при Ибрахим. Той преброи начините, по които можеше да я вземе — с уста, с ръце, с език, — и тя щеше да хареса всички. Дори щеше да я научи как да му доставя удоволствие.
Умът му прогони еротичните мисли и се върна към работата, която вършеше в момента. Бързо се прехвърли пак на палубата на „Мехмед“, където Мустафа чакаше по-нататъшни инструкции.
— Прати ранените на „Отмъщение“ — поръча му той. — След като товарът бъде прехвърлен, нека хората съберат оръжията на моряците. Ще дойда при тебе на „Отмъщение“, когато свърша работата си с капитан Хамид.
Капитан Хамид го чакаше със сурово изражение.
— Какво друго освен съобщението искаш да предам на султана?
Тарик отвори торбичката, извади кичура коса и го вдигна пред Хамид. Очите на капитана се разшириха, когато видя златистата коприна в ръцете на Тарик.
— Трябва да дадеш това на Ибрахим — каза Тарик, като пусна кичура в торбичката и дръпна връвчиците й. — Това е доказателството, което е необходимо, за да разбере, че не го лъжа. Кажи му, че неговото
Уилоу не можеше да чака повече. На палубата кипеше усилена дейност и тя усети непреодолима нужда да види какво става. Знаеше, че има ранени, и искаше да помогне, въпреки че не дължеше на Тарик и неговите пирати нищо освен презрение.
Отхвърляйки всякаква предпазливост, тя нахлупи една плетена шапка, напъха косата си под нея и излезе от каютата, заставайки близо до вратата, докато погледът й обгръщаше палубата. Видя пирати да
