— Ти си купил изумрудите!
— Да, за тебе. Харесват ли ти?
— Знаеш, че ми харесват. Великолепни са. Но…
— Замълчи, сладка Уилоу. Бих ти дал всичко, което желаеш… всичко, което е в моя власт.
— Ще ми дадеш ли свобода?
— Това не мога да ти дам.
Тя отвори уста, поколеба се, после избъбри:
— Ще ми дадеш ли сърцето си?
Тарик замря, отказвайки да срещне погледа й.
— Може би, ако бях свободен да го направя.
— Не казвай нищо повече, Тарик. Не вярвам в чудеса. Не мога да се състезавам с жената, която те е родила.
Сълзи изникнаха в очите на Уилоу, докато пръстите й опипваха изумрудите. Тогава тя откопча огърлицата и я постави в ръката на Тарик.
— Не мога да ги приема. Не искам нищо да ми напомня за тебе, след като ме отпратиш.
Тези думи накараха стомаха на Тарик да се свие от неизразима болка.
Как би могъл да я отдели от себе си? Как би могъл да не я отдели?
12
Тарик се взря в огърлицата, сякаш очакваше тя да го ухапе. Всичко, което искаше, беше да достави удоволствие на Уилоу. Трябваше да не забравя, че тя е прекалено горда, за да приема дарове от похитителя си.
Все пак жестът, по който тя се беше отказала от подаръка му, му бе причинил болка. Нередно ли беше да иска тя да го помни заради добротата му към нея?
Гняв се настани на мястото на болката, когато тя си отиде. Пъхвайки изумрудите в джоба си, той се обърна рязко и излезе. Когато се озова в сарая, заповяда рязко на прислужника, застанал пред него:
— Занеси обеда на господарката в градината. Няма да обядвам днес с нея.
Появи се Мустафа.
— Защо се сърдиш, принце? Лицето ти изглежда като буреносен облак.
— Не ме предизвиквай, Мустафа.
— Тя не хареса ли изумрудите? Даде ли й коприната, която купи за нея?
— Отказа се от изумрудите, затова не й показах коприната.
Мустафа поклати глава.
Много си се привързал към господарката Уилоу. Ахмед ще се върне скоро с отговора на Ибрахим за размяната. Независимо дали ти харесва или не, трябва да отпратиш жената.
— Да не мислиш, че не знам? — Прошепна Тарик с глас, преизпълнен с мъка. — Как обаче да го направя?
— Твой дълг е — отвърна Мустафа. — Има и други жени, някои са дори по-красиви от нея. Ще намериш друга да заеме мястото й.
— Остави ме, Мустафа. Доведи капитан Фауд. Той те чака на пристанището. Поканих го да живее тук, докато стане готов корабът му. Ще трябва да намериш жилища и за хората му.
Според Тарик Мустафа беше загрижен за състоянието на ума му.
— Не се тревожи, приятелю — увери го той, — няма да се проваля. Майка ми няма да пострада заради страстта ми.
Мустафа кимна и излезе, за да изпълни молбата на господаря си.
Все още твърде ядосан от отказа на Уилоу да приеме неговия подарък, Тарик не се върна в стаята си чак до късно вечерта.
Уилоу ровеше в чинията си на вечеря също толкова обезсърчено, както и на обяд, след като Тарик беше изхвърчал от стаята си. Знаеше, че го е наранила, но не можеше да се застави да приеме огърлицата. Всеки път, щом я погледнеше, тя щеше да й напомня, че изумрудите са били един вид изкупление за съвестта на Тарик.
Мислите й бушуваха — от гняв до самосъжаление, възмущение и отново гняв. Заразхожда се из стаята на Тарик. По едно време дори се опита да излезе, но пред вратата я спря стражът, който й препречи пътя. Това я разгневи още повече. Ако Тарик се осмелеше да се върне в стаята си, щеше да изпита цялата острота на езика й.
Сенки изпълниха стаята, когато мракът надвисна над земята. Един прислужник дойде, за да запали мангала и свещите. Макар че Уилоу беше уморена, отказа да заспи преди пристигането на Тарик. Седна на кушетката, за да го дочака. Умората я овладя, преди да беше готова да я приеме. Клепачите й се затвориха и тялото й клюмна настрана. Тя се отпусна на кушетката и заспа почти веднага.
Тарик прекара вечерта с капитан Фауд и Мустафа, тримата разговаряха и отпиваха от чудесния коняк, взет от един турски кораб, връщащ се от Марсилия. Тарик рядко пиеше. Мюсюлманската половина от него отбягваше алкохола, защото беше забранен, но християнската го допускаше, дори го приемаше охотно в някои случаи. Не му убягна фактът, че Уилоу го беше подтикнала да се напие. Желанието за нея беше като постоянна болка в него, но той знаеше, че трябва да прояви разум и да не забравя защо я е довел тук.
Капитан Фауд допи коняка си и се прозя.
— Ще ида да си легна, господарю. Денят беше дълъг и утрешният обещава да е още по-дълъг. Трябва да подготвя кораба си, за да ти служи добре в морето. — Той се изправи. — Наистина ли, принц Тарик, можеш да докараш семейството ми на Липси?
— Говорех напълно сериозно — потвърди разсеяно Тарик. — Ще уточним подробностите някой друг ден. Както ти отбеляза, вече стана късно.
Фауд се поклони и се оттегли в стаята си. Мустафа се позабави; погледът му внимателно оценяваше настроението на Тарик.
— Изглеждаш ми объркан, принце.
— Много си наблюдателен, приятелю.
— Познавам те. Мога да преброя на пръстите на едната си ръка колко пъти си се обръщал към алкохола; било е винаги, когато си преживявал някакви безпокойства. Заради жената е — изрече той мъдро. — Може би трябва да я поставиш под мое попечителство, за да не се изкушиш пак от нея.
Главата на Тарик се вдигна рязко.
— Не! Аз съм отговорен за нея, не ти или някой друг. — Премига, сякаш го заболя. — Не ми харесва това, че трябва да я пратя на Ибрахим.
— Сега не можеш да се откажеш. Плановете ни вече са задействани. Ти си обсебен от тази хурия, макар да знаеше още от самото начало, че не е писано да бъде твоя жена. Съдбата й е да легне в леглото на брат ти, не в твоето. Като спа с нея, застраши плановете ни и изложи на риск живота на майка си.
— Стига! — извика Тарик. — Нямам нужда да ме поучаваш; знам какъв е дългът ми. Върви да си лягаш, Мустафа. Ще говорим отново за Уилоу, когато Ахмед се върне.
Мустафа се поклони; очите му бяха сериозни, защото от години беше близък с Тарик и го познаваше много добре.
Тарик остана с чашата коняк. Разговорът за Уилоу беше породил една първична страст, която караше тялото му да се напрегне като тетива. Рязко стана от кушетката, на която лежеше, взе полупразната бутилка и се насочи към стаята си.
Когато усети изумрудите, които Уилоу беше отказала, да подрънкват в джоба му, болката се върна, придружена от желание за отмъщение. Залитна за миг. Физическото желание за Уилоу преобрази болката, гордостта и гнева в отчаяна страст. Дали конякът говореше в сърцето му — не знаеше, но не се и осмеляваше да се задълбочава прекалено много в чувствата си.
Отвори вратата и влезе в стаята си. Уилоу беше оставила една свещ да гори на масичката и заслоненият й пламък позлатяваше тъмнината. Погледът му се насочи веднага към леглото. Беше празно. Отново го обзе гняв, докато оглеждаше стаята. Тогава я видя; беше се отпуснала на кушетката, напълно
