на очите му, но забеляза, че около благородно очертаната му уста пробягва шеговито изражение. Удиви се на способността му да се забавлява със собственото си окаяно положение, но какво може да се очаква от човек, пристрастен към убийства, отвличания и грабежи?
Затаеният поглед на Диабло блуждаеше разсеяно над стотиците възбудени от предстоящата екзекуция зяпачи, които приличаха на лешояди, готови да грабнат кокал. Разкърши широките си рамене и се усмихна, решен да срещне съдбата със същата сурова смелост, с която преживя дните си. Диабло забеляза смущението, което предизвиква сред жените в тълпата и с арогантността на напълно запознат с качествата си красавец, намигна закачливо на миловидна млада жена, застанала наблизо. Нейните възторжени възгласи го развеселиха.
Той насочи поглед по-нататък, към каретите, спрели на пътя и се задържа на един от екипажите, от чийто прозорец се показваше пленителна блондинка. „Ако трябва да умра — помисли си той, няма по- прекрасен образ, който да отнеса в гроба, от този на изкусителна руса красавица. Тя е самото съвършенство — от златните къдрици по челото до съблазнителните червени устни.“
Техните погледи се срещнаха над грубиянски развилнялата се тълпа и на Девън й се стори, че светът наоколо изчезва. Инстинктивно усети, че очите на Диабло трябва да са ясни, пронизващо сиви. Тя вече не виждаше човешкото множество. Между нея и Диабло не съществуваше нищо. Той бе зашеметяващо силен, излъчваше неоспорима мъжественост. Беше смугъл, опасен и опустошително красив — брадата и всичко останало. И още — безскрупулен, първичен и очевидно без никакви угризения заради своите отвратителни дела. Е, прозвището „дявол“ напълно му подхождаше.
Девън отмести с усилие очи от внушителната фигура, осъдена да умре. След като издъхне, неговото тяло щеше да виси още известно време на бесилката край Темза, за да могат всички пристигащи или напускащи лондонското пристанище да го видят. Щяха да пъхнат главата му в метален хамут и да завържат с ремъци тялото му в клетка, та да не се разпаднат костите, когато плътта започне да се разлага. Извръщайки се, Девън се опита да не изпитва състрадание, но нейното нежно сърце я подведе.
Диабло въздъхна със съжаление — красивата жена в каретата се беше обърнала, той ясно почувства близкия край на своя твърде колоритен живот — а бе едва на двадесет и осем години. Оставаха непреживяни толкова много неща, констатира той тъжно: никога нямаше да познае истинската любов или радостта да види раждането на своя син, не успя да отмъсти за огромната несправедливост, сполетяла го като дете и безвъзвратно променила живота му.
Диабло наблюдаваше внимателно как палачът се приближава с черната качулка в ръка. Тръсна глава, отказвайки да срещне смъртта като страхливец. Предпочиташе да умре с достойнство. Цял живот се бе срещал лице с лице с дявола и го бе побеждавал, затова смъртта не го плашеше. Палачът сви рамене и погледна към командира на драгуните, за да разпореди да дръпне лоста на трапа. Диабло се напрегна, стягайки се за бездънния скок във вечността. После — о, чудеса, — отвори уста и дълбок, необуздан смях заля тълпата: той иронично се подиграваше със смъртта.
Смехът предизвика тръпки по стройното тяло на Девън. Този човек беше луд. Към нищо ли нямаше уважение? Щом неизбежната смърт не го плаши, очевидно нищо не е в състояние да го направи. Смътно се запита какво би накарало мъж като Диабло да се подчини, но скоро се отказа от подобни разсъждения. Един безскрупулен мъж, който се смее в лицето на смъртта, не се подчинява нито на човек, нито на Господ.
Барабаните отекнаха остро и ритмично, тръбите нададоха печален вой. В този момент вниманието на Девън бе отвлечено от безредие в тълпата. Жени пищяха, мъже ругаеха, мнозина се впуснаха в ръкопашен бой. За броени минути всичко живо се втурна към пътя. На Девън й се стори, че мощното човешко море се движи, а шумът е оглушителен и ужасен. Помисли за баща си — там някъде, из тази лудница. Обхвана я страх. Първият й порив бе да го намери, но скоро констатира безумието на подобна мисъл. Скромните й сили едва ли щяха да свършат работа в такава навалица. Навеждайки се през прозореца, тя подвикна на кочияша и лакея и те незабавно се озоваха до нея.
— Може би е добре да се изтеглим, милейди — предложи Питърс, разтревожен от обрата на събитията.
— Не и без татко — реагира Девън и тръсна енергично глава. — Тук аз съм в пълна безопасност. Идете с Хадли и намерете татко. Побързайте, моля ви.
На двамата мъже им липсваше каквото и да било желание да се отдалечат, но си даваха сметка, че техният господар може и да пострада при застрашителната блъсканица, затова направиха каквото им бе наредено и скоро потънаха в тълпата. С безпокойство Девън видя как драгуните напускат позицията си и се потапят в най-горещата точка на битката, опитвайки се безуспешно да въведат ред. Девън се чудеше какво е предизвикало обрата на събитията: празненството се бе превърнало във всеобщо вълнение. Неочаквано погледът й се насочи към бесилката, където съдбата се бе погрижила да подготви подарък за Диабло — отсрочваше изпълнението на присъдата.
Девън рязко си пое дъх и запримига, без да вярва на очите си. Да не би единствена сред хилядното множество да вижда какво става? Един много едър мъж размахваше в кръг къса тежка сабя и с пъргав скок се озова до бесилката. Панталоните му бяха широки като шалвари, а масивните му гърди се показваха изпод разгърден елек. Ловко се справи с пазачите на Диабло. Движеше се толкова бързо, че Девън едва зърна как сабята се спусна надолу, разряза въжетата от китките на Диабло и освободи примката около врата му. Абсолютно невярваща на очите си, Девън наблюдаваше как двамата мъже скочиха сред навалицата и скоро изчезнаха в гъмжащото множество.
Притеснена от надигащото се въодушевление, което усети у себе си, Девън очакваше със затаен дъх да се чуе нечий писък, за да оповести разкритието. Макар дяволът да й внушаваше страх, тя не можеше да не се възхити от неговата смелост и дързост.
Внезапно Диабло се появи в края на тълпата. По някакъв начин се бе озовал там невредим, без да го забележат, а неговият спасител го пазеше откъм гърба. В същото време четирима твърде съмнителни на вид мъже като че ли изникнаха от различни посоки и се отправиха към Диабло. И — о, какъв ужас! — оказаха се пред нейната карета.
Преди Девън да се окопити — дори не успя да си помисли да избяга, Диабло се хвърли към вратичката, отвори я и скочи право върху грациозната Девън. Връхлетя я ужасен страх. Съвсем безрезултатни се оказаха усилията й да отмести тежестта, която я притискаше към възглавниците. Когато каретата потегли с бясно друсане, тя почувства стегнатото тяло на Диабло върху своята гъвкава фигура.
Девън вдигна очи и установи, че той я наблюдава. Неговите сребристосиви очи — тя знаеше, че ще са сребристосиви — проблясваха с насмешлива благодарност и той й намигна дръзко.
— Добра среща, милейди. — Гласът му бе топъл и мек като кадифе, ужасно объркващ. Девън. — Какво щастие да намеря убежище върху гърдите на красива дама.
Бавният му изкусителен поглед се плъзна от лицето й и към развълнуваната й гръд.
Слисана, Девън се задъха. Вбесяваше я непристойният му тон, вълнението от възбудата, която той предизвика у нея, я объркваше.
— Махай се от мен… дявол такъв! — проклинаше тя и блъскаше безрезултатно широката му гръд. — И незабавно спри каретата! Баща ми ще ти откъсне главата. Той е граф на Милфорд.
— Видях герба върху вратичката от моя… хм… висок наблюдателен пост — отговори Диабло лениво. — Та по тази причина избрах каретата. И още, заради великолепната дама, която съзрях, надвесена от прозореца.
Предизвикателната насмешка се бе върнала в погледа му, а гласът му продължаваше да звучи все така непристойно.
— Няма да успееш да се измъкнеш! — изсъска Девън, отвратена от начина, по който този пират въздейства върху сетивата й.
— Вече го направих — изсмя се тържествуващо Диабло с дълбок гърлен глас. — А ти, милейди, ще ми помогнеш да отърва и кожата.
— Нищо подобно няма да сторя! — възрази Девън енергично.
Зад тях се разнасяше страхотна тупурдия и Девън си даде сметка, че дръзкото бягство на Диабло най- после е разкрито. Диабло също чуваше данданията и с неохота се надигна от Девън, за да надникне през прозореца.
— Мръсни копелета! — изруга той, при вида на групата драгуни, препускащи на коне след каретата.
Девън се извъртя и погледна през другия прозорец. Успокои се, когато видя, че по някакъв начин баща
