— Боли ме и то благодарение на теб. Защо не ме остави на брега?
— Ако бях толкова глупав да го сторя, бреговата охрана щеше да ни очисти.
— Какво ще правиш с мен?
— Както вече казах ще те оставя на брега.
Девън се взря в лицето на Диабло: искаше да му повярва, но се страхуваше дори да си го помисли. Никоя жена не можеше да бъде в безопасност при него, би било неразумно да отслаби бдителността си, щом става въпрос за Диабло.
Сякаш усетил опасенията й, той добави:
— Тук, в моите покои, си в безопасност. Никой няма да те притеснява.
— Това включва ли и теб? — предизвика го смело Девън.
Диабло не отговори веднага, сребристосивите му очи се взряха в нея и започнаха да изучават всяка частица от очарователната й фигура. Възхитеният му поглед бе открито еротичен и дъхът на Девън секна. Когато най-после заговори, дълбокият му чувствен глас извика тръпка на вълнение по цялото й тяло.
— Ще излъжа, ако кажа, че не те желая, Девън. Доста съблазнително парче си за мъж, който е свикнал да взима каквото му харесва.
Хипнотизирана, Девън не успя да помръдне. Когато Диабло я притисна към леглото, а устните му жадно погалиха нейните. Тя почти не усети, че грубата му брада драска нежната кожа на лицето й, а неудържимо желание присви стомаха й. Направи опит да се противопостави на замайващото усещане, което я прониза, но когато Диабло съвсем тенденциозно очерта крайчетата на устните й с върха на езика си, а после нахълта в устата й, тя отвърна с охота. Целувката ставаше все по-дълбока и Девън усети как тялото й пламва, не бе допускала, че подобно нещо е възможно. Твърдата мъжественост на жизненото му тяло оставяше неизгладимо впечатление върху крехката й фигура, а желанието му усещаше като гореща пика между двамата.
Той бавно и изцяло я деморализираше, разяждаше волята й да се съпротивлява. „Но аз притежавам повече морал, отколкото подозира този подлец“ — помисли си Девън, събирайки остатъка от силите си. При повторното нападение на Диабло тя го възпря:
— Не!
— Страхуваш ли се от мен, Девън?
— Да, признавам. Страхувам се… от това, което ще ми направиш.
— Няма да те нараня.
— Ти вече ме нарани, като ме отвлече от баща ми.
— И от годеника ти? — подхвърли Диабло. — Забрави ли го?
— Разбира се, че не съм — реагира остро Девън, а очите й искряха от гняв. — Той сигурно се е поболял от тревога. Ако притежаваш капчица състрадание, ще обърнеш и ще ме върнеш.
— Състрадание? Та аз съм дяволът, а той не изпитва състрадание. Лесно мога да те изнасиля тук и сега. Кой ще ме спре, но няма да го сторя. — Въздишката на Диабло бе изпълнена със съжаление. — Обещах на баща ти, че ще те върна невредима.
— Дявол със съвест! Колко невероятно! — подхвърли Девън саркастично. — Доволна съм обаче, че не трябва да изпитам жалките ти ласки.
— Твоята смелост ме възхищава, милейди — усмихна се Диабло, а очите му бяха като сребърни ками. — Доста мъже се страхуват от мен.
— Аз не съм мъж.
— Забелязах. — Той огледа стройното й тяло с възхищение. — Допускам само красиви жени в леглото си, но, уви, трябва да се откажа от това удоволствие в момента. Ако настояваш обаче, по-късно ще намеря малко време — ухили се той, забавлявайки се с яростта на Девън.
Тя просто не можеше да си поеме дъх.
— Махай се!
Диабло се изправи. Високата му стройна фигура се наведе към нея и той изрече провлачено:
— Не се опитвай да излезеш, ако ти е мил живота.
Девън внимателно наблюдаваше как красивият измамник напуска каютата, походката му подсказваше, че е привикнал да се движи свободно в люлян от вълните кораб.
Девън се замисли: той изглеждаше точно толкова зъл, колкото гласеше репутацията му, е, ако се изключат очите. Как може тези сребристи кладенци да излъчват толкова хумор, когато всеки знае на какви отвратителни постъпки е способен? Да не би в привлекателното тяло да се крият две души?
Мисълта, че Диабло възнамерява да се върне, накара Девън да се мобилизира. Реши да го посрещне въоръжена с нещо повече от голи думи. В стаята трябваше да има някакво оръжие. Диабло няма да успее лесно да я подчини на волята си, ако това е целта му. Никак даже, усмихна се Девън дяволито, окаяният мошеник нямаше да завари някакво си плахо момиченце, което очаква ласките му.
Усмивката не слезе от лицето на Диабло през целия път до квартердека. Темпераментното момиче, което лежеше на койката му, бе съблазнително парче — бе готов да даде дясната си ръка, но да я притежава. Ала дори глупак знаеше, че тя може да навлече единствено беди. Както за нейно, така и за свое добро, трябваше да я свали колкото се може по-скоро от кораба. Моряците му и без това вече мятаха похотливи погледи към неговата каюта. Екипажът му бе предан, но на някои не можеше да има доверие, ако ги изпусне от поглед. Обикновено пиратите си избираха капитан от своите среди. На този принцип и той получи „Танцуващия дявол“. През годините внимателно подбираше хората си, за да е сигурен поне до известна степен, че заповедите му ще се изпълняват стриктно, но Диабло не бе глупак. Лейди Девън бе твърде красива и примамлива, за да бъде на кораба прекалено дълго. А и жена на борда се смяташе за лош късмет и той не възнамеряваше да нарушава традицията.
— Поехме курса, Кит. Би трябвало да пристигнем вдругиден.
Диабло свъси вежди.
— Колко пъти съм ти казвал да не ме наричаш Кит, ако има опасност екипажът да ни чуе, Кайл?
— Никой не се навърта наоколо, Диабло — посочи с жест Кайл. — А и името не им говори нищо. Толкова отдавна си Диабло, че вече няма някакво значение.
— Дано си прав — съгласи се Диабло. Замисли се дали някой на този свят го е грижа кой или какво е всъщност. — И независимо от това, освен ако не сме насаме в каютата ми, предпочитам да ме наричаш Диабло.
— Как е момичето? — попита Кайл, умело сменяйки темата.
— Добре е. Събуди се малко преди да изляза.
— Надявам се, че не си я изплашил… или наранил — уточни Кайл рязко. — Горкото същество вероятно цял живот е живяло в безопасност и не е подготвено да се справя с такива като теб. Твоето грозно, обрасло лице може да изкара ангелите почти на всеки.
Диабло отметна глава назад и гърлено се засмя.
— Горкото същество бясно се нахвърли срещу мен, когато излизах. Не показа нито страх, нито страхопочитание към свирепия ми вид. Ако щеш вярвай, Кайл, но изобщо не й посегнах, макар да ми костваше усилие да се въздържа. Кой знае? Можеше и да й хареса — той красноречиво сви рамене, в очите му се четеше копнеж, което не убягна на Кайл.
В този момент мълчаливо се приближи Акбар. Той се придвижваше, учудващо пъргаво за огромния си ръст. Широка усмивка се появи на суровото му лице, докато черните му очи изучаваха Диабло от глава до пети. Кръстоса ръце на гърдите, свъси гъсти вежди и отбеляза:
— Престоят в затвора не ти се е отразил чак толкова зле. Единствено брадата ти е по-голяма от обикновено.
— Обичам си брадата — отвърна Диабло и погали буйната грива с дълги, изящни пръсти. — Отива ми.
— Носи си я със здраве, приятелю — пожела гръмогласно Акбар, — и благодари на Аллах, че все още имаш врат, та да я крепиш.
— На теб и Кайл трябва да благодаря — увери го Диабло сериозно. — Признавам, доста се притесних, докато стоях на платформата с въже около шията.
— От нас безредиците, а от тебе измъкването по живо по здраво — напомни Акбар и продължи: —
