попадне в прегръдките му я безпокоеше и плашеше.
Диабло надигна стройното си тяло от стола и с небрежна грациозност се приближи към Девън. Така силно желаеше да я люби, че просто изпитваше болка, но нямаше да го стори, освен ако тя не го подкани, а това изглеждаше малко вероятно. Седна до нея и тя моментално скочи от леглото и прилепи гръб към стената.
— Не ме докосвай!
— Красива си, милейди.
— А ти си дявол.
— Да. Дявол, който би дал душата си, за да открие рая в прегръдките ти.
— Ти си луд! — възкликна Девън, а решителният поглед на Диабло изпълваше душата й със страх. Беше се надявала, че няма да й се наложи да брани честа си, но Диабло се оказа прекалено настоятелен. Не виждаше друг изход.
Сребристосивите очи на Диабло светеха закачливо. Не си спомняше откога жена не му бе доставяла такава наслада. Знаеше, че нагазва в измамни води, но не можеше да устои. Възхищаваше се от духа на Девън и забележителната й смелост на човек, непривикнал с жестокостите на живота. Мислеше да открадне целувка — две, колкото да усети сладостта им, госпожицата сякаш не разбираше, че той всъщност си играе. Сепна се, когато с трепереща ръка Девън насочи дулото на пистолет към сърцето му.
— Казах ти да не се приближаваш — прошепна тя, а гласът й бе леко задъхан, независимо от усилията, които полагаше да остане спокойна.
— Съмнявам се, че си в състояние да убиеш човек, Девън — предизвика я Диабло и бавно се придвижи напред. — Освен това пистолетът не е зареден. Нали е онзи, който държа в сандъка?
— Аз го заредих — възрази девойката. — Да не ме смяташ за глупачка?
— Не, никак не си глупава, милейди. А сега — дай ми пистолета, преди да се нараниш. Имаш думата ми, че няма да ти посегна. Ще те оставим на брега, както ти обещах и то в същото състояние, в което беше, когато те отвлякох.
Девън гледаше Диабло изпълнена с подозрение.
— Не ти вярвам.
— Дай ми пистолета, Девън, — настоя Диабло, — преди някой да пострада.
Той протегна ръка с обърната нагоре длан.
— Няма — наклонената й глава даваше да се разбере, че думите на Диабло не са стигнали до нея.
В следващия миг Диабло направи движение, което за малко не се оказа фатално. Той се втурна напред, за да изтръгне оръжието от треперещата ръка на Девън. Силните му ръце обвиха крехката й талия, което предизвика неволна реакция на пръста върху спусъка. Дали Девън щеше да натисне спусъка, остана въпрос без значение, тъй като пистолетът гръмна в ръката й. Очите на Диабло се разшириха от изненада и болка, и той залитна назад, препъна се и падна, като удари глава в мраморния ръб на бюрото. Девън гледаше потресена как червеното петно върху бялата му риза се уголемява. Лежеше така неподвижен и блед в краката й, че тя се уплаши, че го е убила.
Вратата на каютата се отвори със замах и вътре влезе Акбар, следван по петите от Кайл. Девън разпозна огромния турчин — именно той бе прерязал въжето около врата на Диабло на бесилката, но не бе виждала Кайл — през цялото време помощник-капитанът бе на кораба. Кайл изгуби цвета на лицето си, потресен от гледката: Диабло лежеше неподвижен като мъртвец, а Девън — надвесена над него с все още димящ пистолет в ръка.
— Скъпа Майко, Богородице! — прошепна Кайл, неспособен да помръдне от обзелия го потрес. — Ти уби Диабло!
Яростен вик се изтръгна от гърдите на Акбар, с един замах той отмести Кайл и приклекна до проснатото тяло на Диабло. Обърна се към Девън — на лицето му бяха изписани бяс и омраза.
— Не… Не исках… — Девън преглътна мъчително. Гласът й замлъкна, защото си даде сметка, че каквото и да каже, то няма да повлияе на предания екипаж на Диабло. Ако той е мъртъв, скоро я очаква същата участ.
— Кайл! Диабло има нужда от теб — изръмжа Акбар и извади мъжа до него от вцепенението му.
Кайл се забави само миг, колкото да попита:
— Какво ще правим с момичето?
— Остави я на мен — отвърна Акбар и й хвърли зъл поглед.
— Недей… — думите на Кайл останаха недоизказани. Точно в този момент вниманието му бе привлечено от Диабло, който простена. Кайл клекна до него и всякаква мисъл за Девън изхвърча от главата му.
Но Акбар не я забрави. Сграбчи я грубо и я извлече от каютата, а после я предаде в ръцете на двама снажни пирати.
— Хвърлете я в трюма — нареди той рязко. — Ако Диабло оживее, той ще се разпореди каква да е съдбата й. Ако умре…
Нямаше нужда да довършва мисълта си. Девън не хранеше илюзии какво ще последва, ако Диабло умре.
Глава трета
През нощта бурята ги застигна с цялата си мощ. Дълбоко в трюма на кораба Девън се бе свила в окаяна поза. Беше й студено, изпитваше глад, чувстваше се нещастна, сгушена върху влажните бали, ужасена от косматите същества, който сновяха през краката й. Най-много се страхуваше, че ще умре на това мизерно място, далеч от близките си. Бяха минали часове, откакто я захвърлиха в трюма, изоставиха я съвсем сама и я забравиха в един напълно непознат за нея свят. Дали Диабло е все още жив, чудеше се тя непрестанно. Милостиви Боже, как се надяваше да е така. Не искаше да го убие, а само да защити честта си по единствения познат й начин. Ако трябваше да е искрена, не знаеше дали изобщо е в състояние да натисне спусъка, но Диабло сам предизвика всичко.
Изведнъж корабът се наклони заплашително и Девън се свлече от балата. Стовари се на пода, където водата стигна до глезените й. Безкрайно дълго време й се струваше, че наклоненият кораб никога няма да се изправи и тя ще бъде погълната от дълбините завинаги. Мисълта я ужасяваше и тя повтори всички молитви, които знаеше. Най-после корабът започна бавно да се надига, но само за да се килне в другата посока. Това продължи през цялата дълга нощ и на следващия ден — вятърът и дъждът създаваха невъобразим хаос на борда на „Танцуващия дявол“.
— Как е Диабло?
Вратата на капитанската каюта се отвори и Акбар буквално бе издухан вътре, а от дрехата му се стичаха потоци вода.
— Раната не е сериозна — отвърна Кайл. — Куршумът е минал отстрани, без да го засегне кой знае колко. Извадил е късмет. Кърви съвсем леко.
Акбар се намръщи и свирепите черти на лицето му станаха още по-зловещи.
— Тогава защо е още в безсъзнание? Минаха почти двадесет и четири часа.
— Заради главата — обясни Кайл. — Предполагам, че е сътресение. Полека-лека ще му мине.
Заради безопасността му по време на бурята бяха привързали Диабло към койката.
Акбар изръмжа нечленоразделно, но донякъде се успокои. Той и Диабло бяха приятели откакто Черния Барт плени турския двумачтов кораб, на който служеше Акбар. Необикновено едрият му ръст и сила бяха причина да го включат към хората на Черния Барт. Макар по онова време Диабло да бе само юноша, той спаси живота на Акбар в момента, когато високите вълни щяха да отмият от палубата изпадналия в безсъзнание турчин. Акбар бе повален от паднала мачта и щеше да бъде пометен от борда, ако Диабло не бе проявил бърза реакция — успя да привърже и двамата към счупената мачта. От тогава ги свързваше изключително приятелство. Когато Диабло оглави бунта срещу Черния Барт и взе „Танцуващия дявол“, Акбар бе неотлъчно до него.
— Грижи се добре за Диабло — изръмжа Акбар и се обърна да излезе.
— Как вървят нещата на кораба, Акбар? — попита Кайл.
— Успяваме да устоим на бурята — увери го Акбар. — „Танцуващия дявол“ е в страшна форма за такова
