Кони Мейсън
Танцуващият дявол
Глава първа
Беше ужасно да умреш в такъв ден. Впрочем кой ли ден е добър за такова нещо. Гъста, мокра мъгла затулваше слънцето, той стоеше предизвикателно горд върху набързо скованата бесилка, усмихваше се насмешливо и хвърляше стоманени погледи към изпадналата във възторг многолюдна тълпа. Дълбоката трапчинка на лявата му буза бе прикрита от буйна черна брада. Без нея мрачните, демонични черти биха се променили мигом, но и така привлекателният му външен вид караше мнозина девици да се хвърлят в краката му.
Висок и внушителен, почти царствен, той стоеше с примка на шията, с ръце вързани на гърба — готов да плати дяволския си дълг. Никакви пазарлъци повече. Бе продал душата си много отдавна и все пак във вените му струеше свирепа жажда за живот. Та как така всичко ще свърши. Допускаше, че се налага, щом бе водил такъв живот. Съжаляваше за съвсем малко неща, макар че ако го питаха, лошата му слава далеч надминаваше делата му. И все пак беше ужасно да умреш в такъв ден…
Каретата се движеше предпазливо сред хорското множество, задръстило брега при кея Тилбъри. Почти никой не обърна внимание нито на герба върху вратичката, нито на облечения в ливрея лакей, който се опитваше да й проправи път. Предстоящото начало на големия спектакъл привличаше хора с най-различни професии, така че сред гъмжилото херцози стояха редом с хлебари, графове с просяци, но никой не се оплакваше. Рай за джебчиите — място много, много по-доходно от панаир или пазар.
Възпълният лорд Харви Чатам, граф на Милфорд, бе подал глава през прозореца на каретата, за да вижда по-добре, защото вече наближаваха брега. Наоколо одърпани селяни се блъскаха в прилично облечени собственици на магазини, адвокати и лекари, само и само да се доберат до място, откъдето се вижда по-добре. Дами размахваха шалчета, за да дадат знак на камериерките си, приканвайки ги да не изостават.
Строените за случая барабанчици отмерваха отсечени удари. Зад тях една редица драгуни удържаше човешката маса в привиден ред. Други войници с мускети стояха в позиция мирно. Изведнъж тръбачите се присъединиха към барабанчиците и музиката проряза изпълнения с мъгла въздух. Макар да беше почти пладне, времето беше мрачно за средата на юли. Студената мъгла охлаждаше въздуха, но не и настроението на тълпата. Сбирщината от хора по улиците и гроздовете зяпачи, надвесили се от прозорците, крещяха, дюдюкаха и възклицаваха гръмко. Шумът бе оглушителен, зрелището — колоритно като на циркова арена, истински панаир, достоен за такова знаменито събитие. Точно по пладне водите на Темза са между прилива и отлива.
— Дявол да го вземе! Вече закъсняваме — роптаеше графът и неговото приятно на вид лице се намръщи. — Каква досада, мила моя! Дори лошото време не е в състояние да охлади духа на тълпите, когато става въпрос за толкова щастливо събитие. Човек би помислил, че този мъж е герой, а не прочут пират.
— Съжалявам, че ме доведе тук, татко. Всичко е толкова… толкова ексцентрично.
— О, не ми се сърди, Девън, но ти пребледня ужасно. — Думите на графа се отнасяха за дъщеря му, чието обично лице бе погледнал току-що. — Уинстън предложи да те доведа. Мислеше, че ще ти достави удоволствие.
— Да изпитвам удоволствие, когато бесят човек? — Девън стрелна със суров поглед баща си. — Смятах, че ти и Уини ме познавате по-добре. Според мен това е варварски обичай.
— Редно е да мразиш този човек не по-малко от мен, мила моя — сподели лорд Чатам. — Заради загуба на корабни товари Диабло ми струва стотици лири. Излиза, че съм направил огромни инвестиции в корабоплаването само и само Диабло, и такива като него да разграбват плавателните ми съдове. Бащата на Уинстън загуби почти цялото си състояние.
Не беше точно така. Бащата на Уинстън, херцог на Гренвил, прочут комарджия, сам прахоса по- голямата част от богатството си, ала лорд Чатам не желаеше да обременява Девън с факти за човек на смъртно легло.
— Диабло — пророни Девън. — Дали не е испанец? Милостивият Господ знае, че испанците ни донесоха твърде много мъка през последните години.
— Пиратите са верни единствено на себе си, мила моя.
Наблюдавайки през прозореца на каретата шумната тълпа. Девън се замисли. Неочаквано екипажът заседна и спря. Неволно големите сини очи на Девън се насочиха към кея Тилбъри и издигнатата на фона на отвратителното оловносиво небе зловеща бесилка.
— Не можем да продължим, ваша светлост — провикна се кочияшът към графа. — Пътят напред е непроходим.
— Да опустее дано! — възкликна лорд Чатам, изгубил търпение. — Е, щом няма друг начин, мила моя, ще отидем дотам пеша. Имам намерение да присъствам на последното дихание на този дявол.
— Няма да мръдна, татко — възпротиви се Девън. — Нямам кураж за подобни гледки. Ако не се бях уговорила да се срещна с Уини тук, щях да си остана вкъщи.
— И да пропуснеш такова преживяване? — попита лорд Чатам, засегнат от липсата на ентусиазъм у дъщеря си. — Твоят годеник ще ни придружи на музикалното събиране при лейди Мери след обесването. Виждаш ли някъде Уинстън?
— В тази тълпа? — подсмихна се Девън, тръсвайки разкошните си знатни къдрици, събрани елегантно на великолепно оформената й глава. Косите на Девън имаха цвят на узряла пшеница и стигаха под кръста като водопад от къдрици и масури.
— Е, мила моя, аз поемам — и той махна весело, вече слязъл от каретата. — Питърс и Хадли ще останат тук, за да не ти се случи нещо лошо. Струва си човек да види такава весела случка.
Девън наблюдаваше как човешкото множество на кея Тилбъри поглъща набитата фигура на баща й. Единствено дете на лорд Чатам, граф на Милфорд, деветнадесетгодишната лейди Девън представляваше голямата стръв за сезона. Висока, стройна и гъвкава, тя имаше царствена осанка. Тънката й талия преминаваше в заоблен ханш и невероятно дълги крака. Мъжете я ухажваха, привлечени както от съблазнителната й красота, така и от щедрата зестра, но по някаква причина Девън бе предпочела да приеме предложението на виконт Уинстън Линли, син на херцога на Гренвил. Неговото сладкодумие и демонстративна преданост, съчетани с вида му на рус красавец, спечелиха ръката й, така че до шест месеца — след оттеглянето на Уинстън от флота — щяха да се оженят.
Следвайки пътя на своя баща Уинстън стана офицер от флота и сега му предстоеше да получи херцогската титла, тъй като законният й млад наследник бе тайнствено изчезнал. Уинстън откупи пълномощия от Кралския флот и неотдавна пое командването на „Делфиний“, Девън изобщо не се тревожеше, че бащата на Уинстън е прахосал семейното богатство — тя притежаваше достатъчно пари и за двамата. Без да изпитва бурна страст към Уинстън, Девън знаеше, че той няма да се опитва да я контролира. Свикнала на самостоятелност, тя прие да стане негова съпруга, тъй като не възнамеряваше да се съобразява с ограниченията и нормите, налагани от повечето мъже. Уинстън бе отстъпчив — той не бе заплаха за нейната независимост, а привързаността му не можеше да се счита за грях.
Гръмогласно възклицание насочи вниманието на Девън към бесилката, където между двама яки гвардейци стоеше Диабло. Дали очакват, че ще избяга с вързани на гърба ръце и примка на шията, помисли си тя отвратена. Виждаше го ясно, защото се бе надвесила от прозореца, покорена от някаква необходимост да зърне дявола, известен единствено като Диабло.
Диабло посрещаше смъртта със завиден кураж, от който Девън не можеше да не се възхищава. Присмехулна гримаса бе изкривила иронично устните му, напук на подигравките на тълпата, очакваща неговия ненавременен край.
Така както се бе взряла в чернобрадия пират, стихиен прилив от чувства връхлетя Девън. Морският бриз рошеше гарвановочерните му коси, развявайки ги над челото. Загарът на лицето му контрастираше рязко с изпокъсаната мръсна бяла риза, опъната от внушителната му гръд. Прилепнали по тялото му панталони очертаваха стройни мускулести бедра и тази гледка определено тласна мислите й към чувствена палавост, лека тръпка на вина пролази по врата й. Въпреки някаква вътрешна съпротива тя извърна големите си сини очи към смуглото му замислено лице. От мястото си Девън нямаше как да определи цвета
