Някои от моряците подмятат, че е редно да споделиш с тях момичето.
— Момичето остава при мен — отряза Диабло, а чертите на лицето му изведнъж станаха сурови. — Ще я оставим на брега при Ландс енд. Дай им да разберат намерението ми да я запазя за себе си.
Акбар кимна, но остана безмълвен. Беше достатъчно проницателен, за да разбере, че Диабло няма да отстъпи.
— Не се ли държиш малко собственически към момичето, Диабло? — запита Кайл, като го погледна доста учудено. — С какво толкова е по-специална?
— По дяволите, Кайл. Знаеш много добре — никога не съм давал доброволно пленница на екипажа, освен ако не е лека жена и сама не го желае. Както и никога не съм прибягвал до изнасилване.
— Ами какво ще кажеш за всички онези девойки, които споделяха леглото ти, преди да бъдат освободени или откупени?
Диабло отбеляза със злодейска усмивка:
— Не съм ги забравил. Само че моята репутация е на защитник и те ми се отдаваха доброволно, но лейди Девън е… Не знам… Може би ми напомня за един друг начин на живот.
— Все още не е късно да се върнеш към него.
— Обявена е доста тлъста сума за главата на Диабло. Никоя страна на света няма да ми предложи подслон, включително Англия.
Акбар слушаше мълчаливо. Огромната му фигура се извисяваше над Кайл и Диабло, при това и двамата бяха едри, високи мъже. Голата му глава бе привързана с цветен шал, а от ухото му висеше златна халка типичен свиреп, безогледен пират, какъвто всъщност бе. Изчака разговора да замре и предупреди:
— Чака ни буря, Диабло.
Загледа се към ниските облаци с лошо предчувствие. Денят започна мрачен и дъждовен, а сега и вятър издуваше платната.
— Толкова по-добре — отвърна Диабло, доволен от начина, по който се подреждаха нещата. — Щом се задава буря, английският флот няма да се впусне да ни преследва. Така ще си осигурим достатъчно време да оставим лейди Девън на брега. Кормак, нашата свръзка в Корнуол, ще се погрижи тя да стигне до Лондон жива и здрава. Предупреди екипажа, Кайл, и подгответе кораба за буря. Ще бъда в каютата си, ако имате нужда от мен.
Двамата мъже не свалиха поглед от него, докато той крачеше към покоите си.
— Диабло май бърза да се върне при жената — отбеляза Акбар с многозначителна усмивка.
— Да — съгласи се Кайл, далеч не толкова развеселен, колкото събеседника си. — Момичето, изглежда, го е очаровало и това не ми харесва. Тя ще ни донесе нещастие, приятелю. Голямо нещастие. Дъщеря е на графа на Милфорд. Нужно ли е да добавям друго?
— Аллах да ни е на помощ! — промърмори Акбар.
— Диабло се цели високо. Дали възнамерява да я вкара в леглото си, преди да я оставим на брега?
— Иска му се, но дали ще стане, тепърва ще видим.
— На бас по една лира, че ще я люби, преди да я оставим на брега — предложи Акбар.
— Аз пък залагам на момичето — прие облога Кайл, — и очаквам, че ще забогатея с една лира.
Девън методично претърси каютата на Диабло и внимателно прегледа всички чекмеджета на отрупаното с карти бюро. Като не откри никакво оръжие, тя се насочи към разнообразните одежди, накачени по куките на преградната стена, но и там не откри нищо. Единствено по-привлекателен предмет се оказа твърде изтънения нож за разрязване на писма, ала той едва ли би изиграл ролята на оръжие, което да сплаши мъж като Диабло. В следващия миг погледът й се спря върху сандъка в другия край на помещението. Бързо застана на колене и започна да рови в него: дрехи, хартии, спомени. Почти отчаяна, тя се готвеше да се откаже, но пръстите й напипаха на самото дъно онова, което търсеше. Ръката й легна върху дръжката на малък пистолет и тя го извади.
Установи, че не е зареден и отново се зарови в сандъка да търси муниции. За нейно голямо удоволствие откри патрони, както и всичко необходимо за зареждането. Внимателно следваше указанията, получени някога от баща й и успя да подготви пистолета за стрелба. Затвори внимателно капака на сандъка, прибра оръжието в джоба, седна на леглото и зачака.
Усмивка играеше по устните на Диабло, когато се поспря пред вратата на каютата си — мислеше за момичето вътре. Тя бе с бърз ум, пламенна, с остър като бръснач език и представляваше огромно изкушение. Само като я погледнеше и кръвта му кипваше. Повечето жени щяха да се свият от ужас, но той бе сигурен, че Девън кръстосва каютата и го проклина. Би продал душата си на дявола, за да я има в леглото си, доброволно, за една възхитителна нощ. Мисълта предизвика тръпка, която премина по цялото му и го проряза в слабините. Той бавно завъртя дръжката и влезе в каютата.
Девън седеше на леглото и внимателно наблюдаваше как Диабло се приближава.
— Поръчах да донесат храна — подхвана той и жадно заоглежда елегантната й фигура. — Не си свикнала с такава, но се надявам да те засити.
— Не съм гладна — отвърна Девън предпазливо.
— Тогава може да гледаш как ще се храня. Умирам от глад. Има още доста какво да се желае от затворническите дажби.
Той се настани на единствения стол и изтегна напред дългите си крака. Последва напрегната пауза.
Девън изпита безпокойство от настойчивия поглед на Диабло, искаше й се той да каже нещо — каквото и да е. Чувстваше се по-сигурна при словесен двубой, от колкото като обект на похотливото му възхищение. Въртеше се, сякаш беше хваната в капан и дори посегна към джоба, за да усети утешителната тежест на пистолета вътре. Таблата с храна, която пристигна след малко, бе благодатно отклонение и Девън отчасти се успокои, щом Диабло прехвърли вниманието си към вечерята.
— Сигурна ли си, че няма да се присъединиш? — попита пиратът като напъхваше парче солено говеждо в устата си.
— Напълно — отвърна Девън високомерно.
— Както искаш, но ми се струва, че е по-добре да се подсилиш за… по-късно.
— По-късно? — възкликна недоумяващо Девън. — Как… Какво искаш да кажеш? Нали ме увери, че няма да пострадам?
— Нямам никакво намерение да те наранявам — отвърна Диабло с усмивка, а в очите му играеше сребриста светлина.
Диабло съзнаваше, че не бива да задява Девън така настъпателно, но тя бе олицетворение на самата невинност и той не можеше да се удържи. Дали се преструва, или наистина е недокосната, чудеше се той, докато приключваше с вечерята. Отмести таблата и се облегна назад доволен, забавляваше се. Не му се падаше често възможността да общува с дами от висшето общество. Не че страдаше от липса на женска компания. Напротив — жените лесно попадаха под чара му. Жени като Скарлет се тълпяха около него като мухи на мед. Можеше да я обладава нея и други такива като нея, когато поиска, но Девън бе по-различна и му бе приятно да си играе с нея.
— Ти… все още възнамеряваш да ме пуснеш, нали? — попита Девън, усещайки, че смелостта я напуска. Единствено допира на пистолета до бедрото й я възпираше да не изпадне в паника.
Диабло бавно кимна, усмивка заигра в ъгъла на устните му.
— Един приятел в Корнуол ще се погрижи да пристигнеш жива и здрава в Лондон, но все пак остават две дълги нощи, през които бихме могли да се опознаем по-добре — подметна той с лукав намек. — Бих искал да изуча по-отблизо всяка частица от тялото ти.
— За теб зная всичко, което желая — сряза го Девън, ала еротичните му слова събудиха непознато, неловко чувство в душата й. Усещаше как той излъчва магнетичен заряд и се зачуди дачи все още възнамерява да й налети.
Нямаше спор — Диабло бе привлекателен дявол, независимо от брадата. Беше смугъл като испанец: здравото му мускулесто тяло се движеше грациозно. Изглеждаше яко, макар да бе стройно и жилаво. Готовите за усмивка устни контрастираха на суровото строго изражение, някак не на място върху привлекателното му лице и не подхождаха на занаята му. Девън се съмняваше дали друг мъж прилича на него и мечтаеше да бъде на всяко друго място, но не и в заплашителната му компания. Възможността да
