така яростно скочи на крака, че чинията, от която ядеше, излетя на пода.
— Положи я на койката — излая той — и изпрати Кайл веднага тук.
Диабло сбръчка нос, усещайки силната миризма от повръщано, комбинирана с влага и мухъл, която дрехите на Девън излъчваха, и продължи с наниз от клетви. Пребледнялото лице на Девън и бялата черта около стиснатите й устни, всяваха страх. Без да се колебае, той свали с един замах вонящите парцали от нея и ги запрати навън през вратата. Метна отгоре й чаршаф и отиде да донесе гореща вода. Върна се бързо, извади чисти кърпи от сандъка и се захвана да почисти Девън от натрупалата се мръсотия. Едва след като приключи, позволи на очите си да се насладят на пленително красивите форми на съвършеното й тяло.
С леко докосване на пръстите проследи линията от ключицата до върха на едната гърда и остана като хипнотизиран — зърното се втвърди от досега. Въздухът болезнено излезе от гърдите му. Никога досега не бе усещал нещо толкова кадифено и меко, толкова възбуждащо и изкусително, колкото бялата плът на Девън. На върха на симетричните възвишения, каквито представляваха гърдите й — налети, но не прекалено големи — стърчаха две коралови зърна като напъпили цветни пъпки. Те сякаш подканваха да ги вземе в уста и Диабло насочи мислите си на друго място, докато очите му продължиха пътя си надолу по тялото й.
Слабините на Диабло набъбнаха, а сребристосивите му очи се разшириха възторжено, когато се спряха на златистото гнездо от косми между гладките бедра на Девън. Капки пот се появиха по челото му и той усети, че е паникьосан. Някакво шесто чувство, което никога не го лъжеше, му нашепваше, че тази жена притежава силата да промени живота му. Дори докато прогонваше глупавата мисъл, че тази — или която и да е друга жена може да означава за него нещо повече от кратка сексуална наслада, погледът на Диабло продължи чувственото си пътуване, като изпиваше дългите стройни крака на Девън, добре оформените й бедра, тънките глезени. Дори стъпалата й бяха тесни и изящни. Всъщност всичко у Девън му харесваше, но тя не бе за него — съзнаваше го и го приемаше.
Бе привикнал с леки жени, платени любовници и вдовици със съмнителен морал, а не с възпитани благородни дами. Мястото на знатните бе зад стените на именията, където раждаха деца на аристократичните си съпрузи. Може Диабло някога да е принадлежал към този свят, но сега вече бе прекалено късно. Безмилостно бе захвърлен в пиратския живот, а по-късно доброволно избра този занаят, като предпочете да действа извън закона — точно според повелите на пиратската традиция.
На Диабло и нему подобните се гледаше като на врагове на човечеството. Те не дължаха вярност на никого, не принадлежаха към никоя държава. Всеки кораб имаше право да плени пиратския, да го докара до пристанище, да осъди целия екипаж, независимо от националността и да ги обеси. Подобно на своите братя по съдба, Диабло следваше пътя, известен като Кръговрата на пиратите — маршрут от Северна Америка през южния нос на Африка, за да плячкосва из източните води и да се завърне — както в неговия случай в Насо на Бахамските острови — с натъпкани с плячка кораби.
Пиратите бяха диви хора, но въпреки това помежду си страстно се застъпваха за една, макар и груба, форма на демокрация. Високо ценяха справедливостта и правата на индивида, и проявяваха нетърпимост към тиранията и неуважението към вътрешната власт. Можеха да са великодушни към онези, които харесват и на които вярват, често дори им правеха щедри подаръци. На моряци, загубили крайник или око, им се разрешаваше да останат на борда и да припечелят своя дял от плячката.
Макар строго да следеше за дисциплината. Диабло бе честен мъж и се отнасяше към жените пленници по-добре от другите пирати. Припомни си онези отдавна отминали дни, когато съдбата бе по-благосклонна към него и животът му можеше да протече по друг начин. И докато се взираше с копнеж в Девън, осъзна, че няма как да я вземе насила, независимо колко силно желаеше да проникне в съблазнителното й тяло. Ако му се отдадеше възможност, в никой случай не би се нахвърлил отгоре й, а щеше грижовно и ласкаво да я въведе в женствеността. С въздишка на съжаление — сякаш е изневерил на избрания занаят, Диабло закри с чаршафа голото тяло на Девън. Никой от неговите познати, с изключение на Кайл може би, нямаше да се лиши от възможността да се възползва от толкова силно желана жена.
— Съжалявам, Кит. Мислех, че са затворили момичето в някоя каюта — започна да се извинява Кайл, влизайки при Диабло. — Никога нямаше да допусна да я хвърлят в трюма. Как е тя?
— Надявам се, ти да ми кажеш, Кайл. И, по дяволите наричай ме Диабло.
— Извинявай, Диабло — промърмори Кайл. — А сега се отмести, за да погледна.
Диабло се подчини, като наблюдаваше внимателно прегледа на Кайл.
— Обезводнена е и е изтощена — поясни той най-накрая. — Давай й обилно течности, остави я да си почине и ще се възстанови. Вече си наясно колко много сме се отклонили от курса и сега нямаме възможност да я оставим на Ландс енд, нали?
Диабло кимна мрачно.
— Подозирах нещо подобно. Прегледахте ли картите?
— Да. Намираме се на около осемстотин възела западно от Франция. Би било прекалено опасно сега да се върнем в английски води.
— Имаме ли повреди?
— Рулят пострада и се понапълнихме с вода, но Акбар стегна мъжете да оправят нещата. Други кърпят платната и приготвят нова мачта. Утре можем да се отправим на път. Какъв курс ще поемем?
Дълго време Диабло мълча, а очите му често-често се спираха върху Девън, все още блажено несведуща относно неговата дилема. Бе човек, който държи на думата си, бе обещал да я остави на брега, но съдбата се намеси и повели друго. Дълбоко в себе се бе доволен, че не се наложи лично да направи избора, защото инстинктът му го тласкаше да задържи Девън, докато тя не влезе доброволно в леглото му.
— Ще отплаваме за Насо — отсече той и с неохота откъсна очи от неподвижната фигура на Девън. — Имаме достатъчно плячка, а и момчетата си заслужиха малко време на сушата. Налага се основен ремонт на кораба, а ще е добре да изчезнем за известно време.
— А какво ще правим с момичето?
— Засега ще остане под моя закрила.
— Какво? — смая се Девън, която, будна от няколко минути, слушаше разговора. При последните думи на Диабло тя се надигна гневно, без да си дава сметка, че е гола под чаршафа.
Двамата мъже се обърнаха към нея едновременно и сепнатото поемане на дъх на Кайл съвпадна с простенването на Диабло. Два чифта очи се приковаха в набъбналите гърди на Девън. Едва тогава тя схвана какво става. Погледна надолу и с писък придърпа чаршафа плътно към брадичката си.
— Сатанински изчадия! Убийци! Изнасилвачи! И двамата сте такива. Къде са ми дрехите? Защо съм гола? Кой си ти?
Последният въпрос бе насочен към Кайл.
— Лейди Девън, позволи ми да ти представя Кайл О’Банън, моят лейтенант и дясната ми ръка — разясни Диабло ръкомахайки. — Не сме те докосвали, милейди. Дрехите ти бяха мокри и мръсни, съвестта не ми позволи да те оставя с тях.
— Надявах се да съм те убила — подметна Девън кисело, като не искаше да проличи колко е доволна, че е жив.
— Разочарована ли си? Имах късмет, куршумът ме е пронизал отстрани. Усещам раната, но тя далеч не е смъртоносна. Преживявал съм и по-тежки.
— Жалко — промърмори Девън все така здраво стиснала чаршафа. — Настоявам да ми върнеш дрехите и да ме оставиш на брега, както обеща.
— Дрехите ти не стават за нищо. Наредих да ги изхвърлят през борда, но ще ти набавя други — отвърна Диабло широко усмихнат. — Що се отнася до другото… — Той безпомощно сви рамене. — Няма да мога да изпълня обещанието си. Засега ще останеш при мен.
— Трябваше да се досетя, че няма да удържиш думата си, лъжлив мошеник.
— Виж Девън…
— Ще ви оставя — обади се Кайл, полагайки усилие да прикрие усмивката си. — Имам работа. Радвам се, че се чувстваш по-добре милейди.
И излезе: не желаеше да е на мястото на Диабло, дори за капитанския пай от плячката. Госпожицата имаше хаплив език — направо сдъвкваше човека и очевидно не се страхуваше да го използва.
