Кайл се хилеше по целия път до квартердека. Заложницата създаваше достатъчно грижи на Диабло и Кайл не му завиждаше. Когато екипажът узнае, че Девън ще остане на борда, неминуемо щяха да последват нови тревоги. Доста време бе минало, откакто моряците за последен път бяха стъпвали на сушата, а Девън бе прекалено голямо изкушение за зажаднели за женско присъствие мъже. Кайл се молеше да стигнат до Насо преди положението да стане неудържимо.
Останала насаме с Диабло. Девън продължи да фучи, но напразно. Прокарвайки дълги пръсти през гарвановочерните си къдрици и несъмнено раздразнен, Диабло отбеляза:
— Искрено те съветвам, милейди, да се отнасяш предпазливо с мен. Моментът не е подходящ да предявяваш претенции. С обиди към мен или моите хора няма да постигнеш нищо. Вече вкуси от справедливостта на Акбар и трябва да си благодарна на Бога, че оцелях след твоето нападение.
— Акбар! Така ли се нарича варваринът, който ме захвърли в трюма? Нищо друго и не съм очаквала от кръвожадни отрепки — не се спираше Девън. — Трябва да си наясно, че и баща ми, и годеникът ми ще те преследват накрай света. Никой няма да е по-доволен от мен, когато най-после увиснеш на бесилото.
— О, милейди, дълбоко ме нараняваш — възкликна подигравателно Диабло и с престорена болка се хвана за сърцето. — А и колкото и да ми е приятно да се припирам с теб, ме чака кораб за управление. Ще се погрижа да ти донесат храна, вода и дрехи, но ако съм на твое място, няма да излизам от тук. Момчетата ми са доста грубички, а и не са виждали жена от известно време.
След тази зле прикрита закана той се поклони доста сковано, заради болезнените пулсации в главата, усмихна се лукаво и напусна каютата.
Вторачена в затворената врата, Девън се чувстваше озадачена от странното привличане, което възникна между нея и пирата. Дълбоко в сърцето си със сигурност знаеше, че той няма да я нарани и че за нея наистина е най-добре да остане в помещението. Девън не се съмняваше, че Диабло е толкаво безскрупулен и находчив, колкото предполагаше името му, но независимо от всичко не изпитваше никакъв страх.
Какво ли щеше да й се случи, зачуди се Девън. Дали някога щеше отново да види баща си и Уинстън? Знаеше, че баща й би преобърнал земята, за да я открие и предполагаше, че и Уинстън би го сторил. Дори в момента може би бяха на борда на „Делфиний“ и кръстосваха океаните с надежда да я намерят. Мисълта донякъде я успокои.
След малко побелял пират на грубо издялан дървен крак изкуцука в каютата и внесе поднос с храна и вода. Девън умираше от глад и макар сервираното да не беше никак привлекателно, се нахвърли сякаш бе изискано блюдо. Едва преглътна последния залък и пристигна сандък, пълен със скъпи модни дамски дрехи. Девън посвети доста време да разглежда великолепните и разнообразни тоалети. Бегло си зададе въпроса какво ли е станало с дамата, на която са принадлежали, но мисълта се оказа толкова обезпокоителна, че я изхвърли от главата си.
Най-накрая избра семпла дневна сива рокля. Не желаеше по никакъв начин да възбужда похотта на Диабло или на хората от екипажа. Искаше да прилича на малка сива мишка, недостойна за внимание. Ала не постигна никакъв успех. Елегантната копринена рокля идеално подчертаваше младото й тяло. Високата якичка само още по-добре очертаваше смело изпъкналите й гърди, тънката талия и добре оформените й бедра. Бели копринени чорапи, дантелени жартиери и пантофки с ниско токче дооформиха скромния според нея тоалет.
След това Девън се захвана с разрошените златисти къдрици. С четката намерена в сандъка, разреса косите си, докато тежката маса се разля по раменете и гърба й на лъскави копринени вълни. И най-после седна и зачака озадачена каква ли ще е съдбата й, опитваше се да анализира мъжа на име Диабло.
Мина известно време и Девън се почувства отегчена. Чевръсто отиде до вратата. Пробва топката и установи, че лесно се върти в ръката й. Първоначалният й инстинкт бе да се втурне навън, но предупреждението на Диабло изплува в съзнанието й. В същото време потребността да огледа къде се намира и да узнае какво точно я очаква я заля като стихия. Енергично отвори вратата и констатира, че каютата излиза направо на основната палуба. Няколко минути остана на прага, заслепена от яркото слънце.
Навсякъде кипеше усилен труд. Едни работеха приведени по основната мачта, други изкърпваха огромното платно, разстлано на палубата, трети сновяха напред-назад и оправяха кораба. Не зърна нито Кайл, нито Акбар, но видя Диабло на капитанския мостик, откъдето наблюдаваше всичко. Девън неволно се загледа в мускулите, очертани под бялата разкопчана риза.
Защо мъж като Диабло е станал пират, чудеше се Девън, а очите й изучаваха лицето му, покрито с голяма черна брада. Изглеждаше доста свиреп с изобилната четина и Девън си помисли колко по- привлекателен щеше да е без тези косми, макар че и с тях не изглеждаше зле. Смел, силен, упорит, арогантен. Всяка от тези думи характеризираше Диабло. А може още да се прибави безскрупулен, настойчив и жесток.
Девън интуитивно усещаше каква лудост е да се появи сред сбирщината ненаситни пирати — мъже, които не питаят уважение към никого и нищо. Алчността бе тяхна повелителка, а похотта двигателната сила. Девън рязко се обърна, за да се прибере бързо в каютата, но съдбата се намеси.
— Ей, апапи, ами това е курвата на Диабло!
Неочаквано един от пиратите застана пред Девън и й препречи пътя.
— Дъртия Дървен крак хич не излъга. Грешка няма страшно готино парче.
Нисък, набит и невероятно мръсен, мъжът имаше превръзка на лявото око, а косата му, доколкото бе останала, висеше върху врата му във вид на сплъстена опашка. Той се ухили на Девън, готов да я глътне на един залък и се пресегна да погали златистите й къдрици.
— Не ме докосвай, гадино! — просъска Девън. Вече съжаляваше, че не послуша съвета на Диабло да остане на сигурно място в каютата.
— Едноок, не се ли видиш колко си сплескан за тая хубавица — обади се грубо един от свидетелите на сценката. — Тя е важна курва, само за кап’тана.
— Да не би да не сме делели винаги всичко на „Танцуващия дявол“, Дейви? — сряза го Едноокия, докато пронизваше Девън със здравото си око. — Защо ще протестира кап’тана, ако речем всички да й се изредим?
Всякаква работа замря и десетки очи се насочиха към Девън, разтреперана като подплашена кошута. Тя изпищя, когато Едноокия я прихвана през кръста и я извлече напред, за да я видят всички мъже. Налагаше го по масивните гърди с юмручета, без ни най-малко да го впечатли, но заради виковете си изпроси удар по главата, който почти я зашемети. Някои от мъжете погледнаха към Диабло — той още не бе забелязал суматохата, защото бе напуснал мостика, за да провери как напредва работата по оправянето на руля.
— Обаче аз съм пръв — обяви Едноокия и я понесе на ръце към разгърнато платно на палубата. В следващия миг Девън се озова по гръб, а Едноокия се навеждаше над нея.
Набрала кураж от обзелия я гняв, тя успя да се надигне на колене — Едноокия вече разкопчаваше панталона си. С крайчето на окото си Девън зърна как Диабло се обръща, най-после дочул шумотевицата. Инстинктивно осъзна, че само той може да я спаси. Вярно — и той беше пират, но у него тя не долавяше заплахата, излъчвана от всички тези отчаяни, готови да я изнасилят по най-брутален начин мъже. Наблюдаваше как Диабло се приближи към кръга около нея, но в същото време държеше под око Едноокия, който се готвеше да се нахвърли отгоре й.
Стъпила на крака Девън реагира инстинктивно и отправи добре премерен ритник към слабините на Едноокия. Мъжът изрева кански и залитна назад, а Девън хукна през тълпата пирати, крещейки името на Диабло. Едноокия все още стоеше приведен, когато Девън достигна безопасността в ръцете на Диабло и се учуди как всякакъв страх я напуска.
— Какво правиш тук? — сопна се Диабло, като я обърна с лице към себе си. — Глупаво дете! Не те ли предупредих какво ще стане, ако се появиш на палубата?
— Мислех да… — запелтечи под строгия поглед на Диабло.
Леко разтърсвайки я, Диабло я отмести зад гърба си и се обърна към Едноокия, който все още не се бе съвзел от жестокия удар на Девън.
— Какво значи това, Едноок? Нали чу? Обявих, че жената е моя.
— Чух, Диабло, ама не е често! — възрази Едноокия с горчивина. Няколко души от екипажа кимнаха в знак на мълчаливо съгласие. — Че кои от нас е видял жена след двете френски курви при Барбадос? Защо
