бяха широко отворени, а устата застинала безмълвна.
— Докосни я и си мъртъв — обяви Диабло заплашително, вдигнал сабята. — Май пристигнах навреме.
Едноокия мислено изрече порой ругатни и прокълна съдбата, довела Диабло да спаси Девън. Смяташе, че прякорът на капитана е напълно подходящ, защото нещо повече от късмет го бе довело тук точно в този момент. Дали Диабло наистина не бе продал душата си на дявола, както твърдяха всички? Хвърляйки изпълнен с копнеж поглед към Девън, Едноокия отстъпи от койката, проклинайки деня, в който реши да плава на борда на „Танцуващия дявол“. Не за пръв път се сблъскваше с Диабло, нямаше да е и последен, но следващия — той щеше да е победителят!
— Хич нямаше да я нараня, Диабло — изхленчи Едноокия раболепно. — Що да не споделиш момето с нас. Нали се тъй прайш?
— Знаеш правилата, Едноок, както и наказанието. Акбар! — провикна се Диабло високо, уверен, че огромния турчин е наоколо и чака повикването. Почти нищо не ставаше на борда без знанието на Акбар.
И наистина след минути Акбар влезе в каютата с къса сабя в ръка.
— Тук съм, Диабло.
Мускул не трепна по строгото лице на Акбар и не бе ясно за какво мисли, докато гледаше страховито Едноокия. После премести неодобрителен поглед към Девън.
— Хвърли този негодник в трюма! Първата работа утре сутринта ще бъде налагането на наказанието. Двадесет удара с камшик, мисля, че са достатъчни.
— Разбрано — отвърна Акбар, повеждайки Едноокия към вратата. Провинилият се оказа известна съпротива, но убождането със сабята на Акбар го накара да промени поведението си.
Седемдесет любопитни мъже стояха на палубата, когато Едноокия и Акбар се появиха. Застаналите най-близо до каютата проточиха шии, за да разберат какво става вътре, но вратата се затръшна пред погледите им.
Скоро обаче се изясни какво се е случило и новината се разпространи като горски пожар — Едноокия бе нарушил правилата и си бе заслужил бой с камшик.
— Стресна ли се? — попита Диабло със суров израз. Приближи се бавно към койката, без да сменя изражението си, като се стараеше да не изплаши Девън допълнително. Напразно се тревожеше, защото тя притежаваше по-силен характер, отколкото крехката й фигура предполагаше. Бе по-скоро ядосана, отколкото изплашена.
— Този отблъскващ червей ни най-малко не ме е стреснал — заяви тя, но тръпката, която премина през тялото й, опроверга смелите й думи.
Диабло потисна усмивката си. Трябваше да признае, че пламенното момиче е доста смело — повече смелост, отколкото здрав разум. Всъщност всичко у нея го възхищаваше, а очевидно и екипажът изпитваше същото, в бъдеще ще трябва да вземе предпазни мерки, дори ако това означаваше да ляга до Девън всяка вечер, за да я защитава, независимо от мъките, които щеше да му струва.
— Време е да ти обясня какво е твоето място на борда на „Танцуващия дявол“, лейди Девън — подхвана Диабло, стараеше се да не се засмее, докато си представяше как ще реагира на думите му.
— Моето място?
— Да, за да няма претенции от страна на екипажа към теб или недоразумения между нас относно ролята ти. Сбърках, като те оставих сама тази вечер, но това няма да се повтори.
— И какво точно е моето място, Диабло? Нали знаеш колко щедро ще плати баща ми, ако се върна жива и здрава в къщи. Обърни и ме отведи у дома — замоли го Девън искрено.
— Трябва да помисля за екипажа си, милейди. Седемдесет живота зависят от умението ми да избегна среща с английския флот или с други кораби, които биха желали да ни унищожат. Бях достатъчно наивен да се оставя да ме хванат веднъж, но това няма да се повтори. Обещавам, че ще те изпратя при близките ти, щом намеря начин да го сторя, без обаче да заплашвам живота на хората си. Междувременно ще ми бъдеш любовница.
Изведнъж усети непреодолимо желание да докосне Девън, не се въздържа и протегна ръка, за да я погали леко с върховете на пръстите по бузата. Помилването, макар и нежно, бе и еротично, така че дъхът на Девън секна. Погледът в очите му й подсказваше, че го е възбудила. Наложи й се да се пребори с растящото чувство на взаимно привличане, което се зараждаше помежду им.
— Ти си луд, ако си въобразяваш, че ще стана твоя любовница — изсумтя Девън подигравателно. Сините й очи блестяха предизвикателно и Диабло си помисли, че никога не я е виждал по-красива. Несъзнателно, тя излъчваше смесица от невинност и кипяща страст — една променлива комбинация, която Диабло мечтаеше да погълне.
— Нямаш избор по въпроса, милейди — говореше бавно, провлачено и някак чувствено.
Девън се загледа в него безмълвно — напълно си даде сметка, че не бива да се предаде на този привлекателен негодник.
— Няма да се дам без бой — предупреди тя, но гласът й издаваше някакъв нов страх. Дали ще я предостави на екипажа си, ако му противоречи?
— Утре ще го обсъдим, Девън — каза Диабло уморено, с което я изненада. — Спи сега. Няма да те закачам тази нощ. Раната доста ме боли, а и съм изтощен.
— Къде ще спиш? — В гласът й ясно се долавяше паника.
— Ей тук, до теб.
Той дари Девън с онази измамна усмивка, която я правеше напълно безсилна.
— Аз ще легна на пода — обяви Девън. Скочи от койката и посегна да вземе одеялото.
Диабло я хвана за ръката и я придърпа към себе си.
— Ще спиш на койката до мен, дори ако се наложи да те вържа.
— Няма да посмееш!
— Опитай, милейди. Успя да изчерпиш търпението ми. Знаеш на какво съм способен и те съветвам да престанеш да ми противоречиш.
Диабло искаше единствено да сплаши Девън, но му бе така приятно да я държи в обятията си, че копнееше да я целуне, да усети вкуса на устните й, да докосне всичките й прелести. Протестът й заглъхна в гърлото, когато устните му се впиха в нейните. Целувката бе бавна, ленива и учудващо невинна — нещо, което Диабло възнамеряваше да промени веднага.
— Отвори си устата — прошепна той.
В следващия миг устните му леко докоснаха нейните и той повдигна брадичката й, за да стане допирът още по-дълбок. Тя потрепери и някакво дяволче в нея я накара да си отвори устата. Езикът му докосна нейния. Потрепери в ръцете му — той ги стегна още по-плътно около талията й и тя усети цялото му тяло притиснато към нейното, нещо огромно и твърдо я натискаше безжалостно по корема.
Девън замря. Никой никога не я бе целувал по такъв неприличен начин. На Уини и през ум нямаше да му мине да я обиди така унизително, но какво можеше да очаква от този сатанински син, чиято силна прегръдка я оставяше без дъх? А и не можеше да отрече, че тялото й изпитваше нужда да отвърне на целувката с не по-малка страст от неговата. В следващия миг усети, че той леко я отдалечава от себе си, Диабло отстъпи назад и я загледа странно, а черните му вежди се бяха извили озадачено.
— Целувката бе възхитителна като се има предвид твоята невинност.
— Ти ме насили!
— Ако бях джентълмен, щях да се съглася с думите ти. За съжаление… — той сви рамене и остави Девън сама да си направи заключение. После спокойно се излегна на койката като подчертано внимателно й остави място. Затвори очи, но напрегнатото му тяло подсказваше на Девън, че е нащрек и изчаква.
Предпазливо седна на ръба на койката и продължи бдително да наблюдава Диабло. Той обаче не предприе някакво заплашително действие и тя легна, придържайки се към края. Тялото й бе опънато като струна на лък, но постепенно, след като се убеди, че Диабло не представлява заплаха — поне в момента — се отпусна и най-накрая заспа. Диабло не извади същия късмет.
Лежането до Девън бе истинско мъчение. Просто бе необходимо само да се пресегне и… Не… Не по този начин, реши той. Някои ден, скоро, Девън щеше да е негова, но той нямаше да я обладае насила. Той я желаеше… Господи, колко я желаеше, но същевременно му се искаше тя да го пожелае и приеме. Реши, че
