разполага с достатъчно време, за да сломи съпротивата й. На неговия остров, в дома му, той ще е единственият, към когото тя ще може да се обърне.
Диабло си даваше сметка, че да върне Девън в Англия сега би било пълна лудост — предполагаше, че баща й и годеника й вече са впрегнали целия английски флот да претърсват моретата. А той в никакъв случай нямаше да позволи отново да го заловят или да действа по местата, където флотът кръстосва. Освен това мъжете плаваха отдавна и нямаше да им се отрази зле да слязат за малко на сушата, пък и корабът имаше нужда от ремонт. Плячката, която предстоеше да се разпредели, не бе никак малка, затова Диабло допускаше, че моряците няма да мърморят, ако останат на брега за известно време.
Диабло простена — Девън се извъртя на сън и търсейки топлина, се притисна към него. Колкото и да се стараеше, не успя да се въздържи да не прокара ръка под главата й и да я придърпа плътно към себе си. Сякаш по собствена воля дланта му потърси и намери извивката на гърдата й. Тя не се събуди, не се възпротиви и Диабло въздъхна, благодарен и за тази малка утеха. Затвори очи и се наслади на приятното усещане, което изпитваше само от факта, че я докосва.
Девън се сепна и се събуди. Ярка светлина нахлуваше през двата дълги прозореца и тя премигна няколко пъти. Сърцето й заби ритмично, когато се извърна леко в очакване да открие стройното високо тяло на Диабло до себе си, но за нейно огромно облекчение него го нямаше, никакви следи не говореха за присъствието му, освен вдлъбнатината на възглавницата до нея.
Стана, намери вода в каната и се изми грижливо, като бдително наблюдаваше вратата. Точно приключи с разресването на дългите си руси коси и Диабло влезе с табла в ръце. Изглеждаше току-що изкъпан, обръснат и още по-привлекателен. Бялата риза, обшита с дантели по маншетите и гърдите, бе отворена на врата и безупречно чиста. Тесни черни панталони стягаха мускулестите бедра и не оставиха у Девън никакви съмнения относно неговата мъжественост. Странно, но не се усмихваше с онази влудяваща усмивка, с която вече бе свикнала.
— Яж, Девън, време е — покани я той докато поставяше таблата на масата. Девън погледна твърде неапетитната на вид храна с ледено презрение и вирна нос.
— Време? Време за какво?
— Забрави ли вече? Боят с камшици, ето какво. Всички ни борда на „Танцуващия дявол“ трябва да присъстват при наказанието на Едноокия.
— Бой с камшици? — повтори тя втрещено. — Обичаят е толкова варварски. Не можеш да искаш от мен да присъствам.
— Мъжът ще получи камшичните удари заради теб — напомни й Диабло. — Екипажът очаква ти да си там. Освен това възнамерявам да те обявя за моя любовница, та никой повече да не се съмнява, че си само моя.
— Но аз не съм твоя! — възрази Девън енергично. — Нито някога ще бъда притежание на който и да било мъж.
— О, ти ще бъдеш моя, Девън — усмихна се Диабло безмилостно. — И то по-скоро отколкото предполагаш. Хайде, побързай. Моряците вече са се събрали на палубата.
Хвърляйки му убийствен поглед Девън нагълта храната, без да усети вкуса й и неохотно се изправи.
— Готова съм, но съм сигурна, че няма да ми достави никакво удоволствие.
Докато Девън се придвижваше към вратата, критичният сребрист поглед на Диабло се плъзна по тялото й.
— Къде намери тази безцветна рокля? — попита той и преди да успее да му отговори продължи: — Смени я!
— Да я сменя? Но защо? Останалите са по-разголени.
— Просто я смени. Ще се върна след пет минути.
Напусна помещението без никакви обяснение.
Фучаща от безсилен гняв, Девън бе благодарна, че я остави да се преоблече насаме. Започна да ровичка из сандъка с дрехи и избра привлекателна рокля от тюркоазна коприна с проблясващи сребристи нишки. Тясната талия избута гърдите й толкова нагоре, че имаше опасност да се изсипят от деколтето. При други обстоятелства Девън не би се замислила да сложи такова дръзко творение, но на борда на дяволския кораб роклята далеч не изглеждаше подходяща. Отново се зачуди защо Диабло настоява за подобно подчертано излагане на показ. В последния момент метна дантелен шал на раменете си и се почувства някак си поуспокоена.
— Така е доста по-добре — изкоментира Диабло суховато при появата си след малко. Крайчетата на устните му се извиха в усмивка, когато забеляза прикриващия шал, но нищо не каза, а й позволи тази малка утеха.
Само след минути Девън се озова застанала до Диабло на основната палуба на „Танцуващия дявол“. Едноокия вече бе привързан към стълба, а гърбът му — гол, готов да поеме обещаните двадесет удара с камшик, чийто близо три сантиметра дебел език от сурова кожа бе обилно насмолен. Тълпата се отвори, за да позволи на Диабло и Девън да приближат осъдения мъж. Очевидно Акбар щеше да изпълни наказанието, защото, гол до кръста, той вече стоеше пред Едноокия със здраво стиснат камшик.
— О, Господи! — простена Девън и понечи да се отдръпне, но Диабло бе неотстъпчив.
— Ти започна тази история, милейди, и ще видиш края й. Започвай, Акбар.
Извивайки огромните си мускули, турчинът — великан стовари първия свистящ удар върху гърба на Едноокия. Разнесе се вик на агония и студени тръпки полазиха Девън. Следващите удари последваха бързо — все така безмилостни и без да дадат на пищящия пират секунда отдих. Едноокия не полагаше никакви усилия да преглътне виковете си и Девън запуши уши с ръце. След десетия удар тя не издържа.
— Спрете! Моля ви, спрете! Убивате го.
— Ще оцелее, милейди — увери я Диабло. — Ще оцелее и ще се замисли, преди да оспори отново авторитета ми. Дисциплината е всичко на борда на кораба. Ако отстъпя сега, екипажът няма да ме уважава повече и бързо-бързо ще ме смени. Повярвай ми, Девън, това е единственият начин. Продължавай, Акбар — заповяда той, като отказа да обърне внимание на очевидното страдание на Девън.
Гърбът на Едноокия приличаше на разкъсано месо и Девън усети, че й прилошава от отвращение. Коленете й се подвиха и тя с благодарност прие силната ръка на Диабло, която я прегърна и задържа. Иначе щеше ужасно да се изложи, като се строполи на палубата.
— Дръж се, милейди — прошепна Диабло в ухото й, докато камшикът се вдигаше и стоварваше с безмилостна последователност. — Почти приключи.
И наистина приключи. Някой заля гърба на Едноокия с кофа солена вода и той бе отнесен, по-точно извлечен до място, където Кайл щеше да се погрижи за раните му. Екипажът мълчаливо се разотиде, у никого не остана съмнение, че дамата принадлежи единствено на Диабло и че дяволът ще си потърси възмездието от всяка нещастна душа, дръзнала да пожелае онова, което той смята за своя собственост. Точно на такава реакция се бе надявал капитанът.
Поболяна от видяното, Девън с охота прие Диабло да я отведе в каютата. Едва когато вратата плътно се затвори зад тях, тя проговори:
— Не съм виждала нещо по-отвратителното!
— Да поддържам дисциплината е жизненоважно за кораба. Нямаш представа какви са тези мъже и на какво са способни. Пиратите са особена порода хора. Някои са дезертьори от британския флот, някои са взети от екипажите на ограбени търговски кораби и насила принудени да се присъединят към нас, но женен мъж никога не е бил заставян да се включи в нашето братство. Въображението не стига да си представиш колко жестоки, садистични и безжалостни могат да бъдат. Ако бях отстъпил по отношение на Едноокия, щях да загубя контрол над екипажа. Работил съм прекалено усърдно за мястото си, за да го проиграя заради женски каприз.
— Пиратите били особена порода — предизвика го Девън. — А ти къде се вписваш? Дезертьор ли си? Или си бил пленен и принуден да се присъединиш? От коя държава си?
— Преди много, много време бях принуден — изрече Диабло с отнесен поглед. — Но по-късно свободно и с желание предпочетох този занаят. Това отговор ли е на въпросите ти?
— На всички, с изключение на националността ти.
