причинява болка. Едва когато тя изохка, изражението му се смекчи, а хватката се разхлаби. — Кокали Господни! Скъпа, моята история само ще те отегчи.
Девън се съмняваше. Този мъж продължаваше да е загадка. Около него витаеше някаква тъмна, неразгадаема тайна, която противоречеше на здравата логика. Дявол ли бе, или човек? Джентълмен или негодник? Убиец? Девън усещаше, че истината е забулена в миналото му. Кой всъщност бе Диабло? Какво ужасно нещо от ревниво пазения му произход го е накарало да стане пират?
Дните се нижеха с монотонно еднообразие. Макар Девън по никакъв начин да не се чувстваше застрашена от екипажа поради абсолютния авторитет на Диабло, тя се боеше от еротичното въздействие, което той упражняваше върху чувствата й. Всяка вечер той се събличаше и лягаше до нея на койката сякаш това бе най-естественото нещо на света. Продължаваше да я милва, гали и целува, но не посягаше на девствеността й. Тя започна все по-силно да храни надежда, че има шанс да застане пред олтара с Уинстън все още непорочна, но ако бе дочула разговора между Диабло и Кайл, след като Диабло си обръсна брадата, нямаше да мисли така.
— Благословена Майко! — възкликна Кайл, а думите издаваха огромната му изненада. — Какво стана? Да не би момичето да ти оскуба брадата.
— Обръснах се — подхвърли небрежно Диабло. — Време беше.
— Ти наистина си увлечен по момичето!
— Не — отрече дяволът. — Просто не ми се ще да се разделя с моя дял от плячката.
Очите му светеха порочно и издаваха причината.
— Да не си спечелил, Кит? Загубих ли своя дял?
— Не, той е в безопасност… засега, но скоро, съвсем скоро…
— Играта току-що започва, Диабло. Продължавам да залагам на момичето.
— Ще си получа своето — арогантно предсказа Диабло.
Девън бе на палубата с Диабло, когато на хоризонта се появи първият от Бахамските острови — наниз от блестящи скъпоценни камини, вградени в ослепителен тюркоаз. Девън бе очарована от чистите, прозрачни води, кораловите рифове, стотиците видове риба и белите пясъчни плажове.
— Разбойническа общност процъфтява в Насо на остров Ню Провиданс. Над хиляда пирати живеят тук сега — осведоми я Диабло.
— Няма ли заселници? — попита Девън.
— Едва ли повече от четиристотин семейства, а и те не ни създават проблеми. Закътаното пристанище е идеално за нашите цели. Прекалено плитко за големите военни кораби, но достатъчно дълбоко за плавателните съдове, предпочитани от пирати и корсари. А високите коралови хълмове предоставят възможност отдалеч да се забележат враговете или потенциалната плячка.
Разказа й за рифовете пълни с раковини, риби и раци. Плодове и зеленчуци растели в изобилие и имало множество извори с питейна вода. Не липсвали и диви свине, и гургулици, с които доволно да се нахраниш. Бахамските острови представлявали идеалното убежище във всяко отношение.
— А губернаторът? — попита Девън колебливо. — Какво е неговото мнение за превръщането на Бахамските острови в пиратско убежище?
— Всички губернатори ни посрещат добре — засмя се Диабло, — тъй като участват в подялбата на плячката. Ще останем в Насо за малко, преди да отидем на Рай.
— Рай?
— Да. Малко, закътано островче, където построих къща, прибирам се там, когато не кръстосвам моретата. Сред това множество от острови и носове, малцина знаят за него, но там разполагам с всичко необходимо. Някои от моряците ми имат жени на острова, а други дори вече са бащи.
Девън се зачуди дали някои от децата не са на Диабло, но реши да не пита. Скоро след това тя бе прибрана в каютата. Чак в късния следобед Диабло дойде и й каза да си приготви пътната чанта. На свечеряване лодка ги отведе до брега.
— Къде отиваме?
— Трябва да се срещна с един човек в Насо. Ще отидем в странноприемницата „Колелото на съдбата“, докато се появи.
Девън се развълнува. Странноприемница означава хора, а сред хората може да се намери някой, склонен да й помогне да избяга от тази дяволска бърлога. Скоро лодката стигна брега и Диабло поривисто грабна Девън на ръце и я свали на сушата. Тя се огледа и остана шокирана от гледката.
Градът ако можеше да се нарече така — бе изграден предимно от палатки, опънати на плажа с бял пясък и върху издигащите се над водата коралови образования близо до пристанището. Почти не се забелязваше по-солидна постройка, ако не се броят кръчмите, където пиратите пиеха и се биеха. Когото тя и Диабло прекосяваха селището, Девън забеляза мъже се въргалят с проститутки в палатките, а някои дори се сношаваха невъзмутимо на плажа. Други стояха скупчени пред изпокъсани чергила и проиграваха цели състояния на хазарт. Девън нямаше откъде да знае, че Насо представлява най-голямото свърталище на пирати в Новия свят. Освен хилядата на брега, поне още толкова обитаваха разпръснатите из целия залив кораби. Това бе рай за пиратите и тук важаха единствено законите на юмруците и сабите.
— Не е много привлекателно — призна Диабло, като посочи към копторите и обитателите им, очевидно неспазващи закона. — Може би трябваше да те оставя на борда на „Танцуващия дявол“, но исках да те държа под око. След като се разчуе, че си моя, никой няма да те закача. Дори ние, пиратите имаме морален кодекс и го спазваме.
— Но аз не съм твоя! — възпротиви се Девън разпалено. — И никога няма да бъда.
— Въпросът е спорен — засмя се Диабло и показа трапчинката, доскоро скрита от гъстата му брада. — За твое добро те съветвам да се държиш като моя любовница. По-късно ще уговорим подробностите.
Девън се готвеше да направи унищожителна забележка, но Диабло се спря пред разкривена дървена постройка. Висналата накриво табела гласеше, че това е странноприемницата „Колелото на съдбата“.
— Пристигнахме — обяви Диабло и въведе Девън. В мига, в който прекрачи прага, Девън се спря, убедена, че е попаднала в Ада. Само ръката на Диабло през кръста й я задържа да не се обърне и да не побегне.
Огромното помещение бе претъпкано с хора — предимно мъже: високи, ниски, дебели, слаби, млади, стари. Повечето бяха грозни, дори гротескни, но някои можеха да минат за привлекателни. Никой обаче не бе обикновен. Бяха облечени всячески, повечето в мръсни изсивели дрехи, но някои — с ярки. Оръжието по тях сигурно щеше да стигне да се въоръжи цяла армия.
— Ей, я глейте, апапи — провикна се някакъв мъж и размаха халба бира. — Вижте кой ни довя вятърът. Ако не ме лъжат старите ми зъркели — самия дявол.
— Да, както и мадамата на дявола — добави друг. — Коя е жената, Диабло? То последно за теб се чу, че чакаш да ти опънат врата. Рекохме си край, няма да те видим вече. Ама без брада — бая си оголен.
— Здравейте, момчета! — поздрави Диабло. — Както виждате, смъртта не плаши дявола. Той няма да се срещне с нея, преди да е готов. — При последната реплика възторжени възгласи изпълниха претъпканата кръчма. — А що се отнася до брадата — без нея съм по-хубав, нали?
Думите му предизвикаха изблик от смях.
— Жената, Диабло! Коя е жената?
— Е, добре, ще ви кажа, момчета: моя е и никой да не я закача, иначе ще си има работа с мен.
— За жената на дявола! — отсече един от пиратите, вдигайки халбата си за тост.
— Да! — присъединиха се като ехо и останалите. — За жената на дявола! Дано да стопи сърцето на дявола!
От разнородната сбирщина най-презрени мъже на света до един завиждаха на Диабло за красивата награда. А и нямаше проститутка, която да не завижда на дамата, защото никой друг на острова не можеше да се сравнява с Диабло.
Девън буквално изпадна в шок. Множеството въоръжени, зли мъже и наплесканите по лицето, безвкусно облечени жени сковаваха не само сетивата й. Как щеше да намери някой, който да й помогне да избяга от тази измет? Та това бяха отрепките на човечеството — мъже и жени, недостойни да живеят заедно с почтената част на обществото. Неволен стон се откъсна от устните на Девън.
