време.
— Така е. А какво става с момичето? Къде…
Въпросът замря на устните на Кайл — точно в този миг корабът потрепери и последва шумен трясък.
— Аллах да ни е на помощ! — възкликна Акбар, готов да се втурне обратно при яростната стихия. Кайл се накани да го последва, но той поклати глава: — Погрижи се за Диабло, приятелю.
В следващия момент вече излизаше през вратата с приведена глава срещу вятъра и силния дъжд.
— Какво става?
Кайл се извърна рязко, за да открие, че очите на Диабло са отворени, макар в тях все още да личеше известна обърканост.
— Ти се събуди?
— Очевидно. И защо съм привързан към койката?
— Заради бурята. Да не пострадаш.
Корабът се наклони застрашително, после се изправи: мяташе се като коркова тапа по вълните.
— Освободи ме, Кайл. Нужен съм горе.
— Ще останеш, където си, Кит. Раната ти зараства и очевидно сътресението също минава, но все още си прекалено отмалял, за да се бориш със стихията. Акбар се справя добре.
Диабло се намръщи.
— Аз… Какво стана? Каква рана?
— Не си ли спомняш?
— Не… Или поне не всичко. Стреляха ли по мен?
— Да. Надявах се, че ще ми разкажеш по-подробно. Спомняш ли си лейди Девън?
Бавна усмивка преобрази лицето на Диабло.
— Кой може да забрави малката дива котка? — Очите му бързо обходиха стаята. — Къде е тя?
— Тя стреля по теб, нали знаеш?
— Не беше нарочно, Кайл. Убеден съм, че нямаше да натисне спусъка, ако не я бях предизвикал. Вярно, заплаши ме с пистолета, но аз малко или много си го заслужих. — Ужасна мисъл му мина през главата. — Какво сте направили с нея?
Кайл определено изглеждаше неловко.
— Аз… вероятно с момичето всичко е наред, Диабло.
— Вероятно? О, кокали Господни! Кайл, не си ли сигурен?
— Бях зает да се погрижа за раната ти и не съм мислил много-много за нея. Акбар се захвана със задачата, но нямах възможност да го разпитам, тъй като малко след това ни връхлетя бурята.
— Колко време бях в безсъзнание?
— Двадесет и четири часа.
Диабло започна да проклина бясно: успя да освободи ръцете си и посегна към омотаните въжета, които все още го възпираха. Резултатът от трескавите му движения бе остра, пронизваща болка, последвана от замайване. Победен, той се облегна върху възглавницата, прекалено немощен, за да продължи.
— Дяволите да те вземат, Кайл. И Акбар да вземат, ако е наранил момичето.
Кайл реши, че капитанът е прекалено разстроен и за негово добро е по-уместно да не реагира. Извърна се и се залови с каната с вода.
— Ето, изпий това — подкани той, без да обръща внимание на заплахите на Диабло, докато поднасяше чашата към устните му.
— Какво е това? — попита Диабло, а очите му подозрително се присвиха.
— Вода — отвърна Кайл, ала избегна да срещне погледа на ранения.
Мърморейки, Диабло отпи голяма глътка, но моментално я изплю, като същевременно изби чашата от ръцете на Кайл.
— Кокали господни! Опиева тинктура! Мислех, че мога да ти се доверя.
— Можеш. А сега престани да буйстваш и си почини. Обещавам да проверя какво е станало с момичето при първа възможност.
— Кажи… на Акбар… че ще му… откъсна главата… ако… нещо й се е случило — пророни Диабло, докато му ставаше все по-трудно и по-трудно да се съсредоточи.
— Ще го сторя, приятелю — врече се Кайл. И си помисли — „Само дано не е прекалено късно.“
За зла участ Кайл успя да говори с Акбар едва на следващото утро. На зазоряване бурята най-после отмина и огромният турчин веднага нареди на екипажа да поправи основната мачта и повредения рул. Справка с картите и уредите посочи, че доста са се отклонили от курса и сега се реят някъде из Атлантическия океан. Докато не зърнеха някакъв ориентир, никой не можеше да определи къде точно се намират.
Преди Диабло да се събуди, Кайл го освободи от въжетата и отиде да набави топла храна за себе си и за капитана — първата им от два дни насам. В негово отсъствие Диабло се пробуди, разкърши крайници и макар, и несигурно, се надигна. Откри, че може да се задържи прав, независимо от болката около раната и е в състояние да се движи свободно, ако не обръща внимание на тъпата болка в главата. Стискаше зъби при всяко пробождане в ребрата, но положи усилия да се измие и облече чисти дрехи. Констатира, че ако се изключи къркоренето на червата и тревогата за Девън, се справя забележително добре със задачите.
Дяволите да вземат Акбар, укоряваше го той наум. Този мъж бе прекалено усърден, когато защитава. Не допускаше, че Акбар е в състояние да си отмъсти на момичето, но човек никога не знае какво се върти в главата на свирепия турчин. Диабло реши, че е крайно време да се захване с кораба и да докаже на екипажа, че е напълно годен да командва.
Точно в този момент обектът на гневните му размишления влезе в каютата, без да чука и се сепна, когато видя изправения Диабло, който никак не изглеждаше зле.
— Слава на Аллаха! Преди двадесет и четири часа мислех, че си на прага на смъртта.
— Да, а преди това за малко да не разтегнат врата ми — промърмори Диабло. — Може би е по-добре да се прекръстя на Котарака, защото очевидно притежавам девет живота. — В следващия миг устните му се свиха в гневна гримаса. — Къде е тя, Акбар?
В първия момент Акбар се озадачи, но в следващия се сети.
— Момичето! По време на бурята имах толкова работа и грижи за кораба, че тя съвсем ми излезе от главата.
— Забравил си? Не си я наранил, нали? — разфуча се Диабло, а сребристосивите му очи проблясваха гневно. — Къде точно е лейди Девън?
— Затворена е в трюма — призна някак боязливо Акбар. — При всички тези вълнения напълно ми излезе от ума.
— О, кокали Господни! Човече, та това са цели два дни! — изкрещя Диабло. — Никои ли не е проверил как е тя? Давахте ли й храна и вода?
— Нали ти казах — бурята…
— Искам моментално да я извадиш оттам.
— Да — отвърна Акбар и се обърна, за да изпълни заповедта на капитана си. — Ще се погрижа веднага.
Той излезе, мърморейки за нещастията, които сполетяват пиратските кораби заради присъствието на жена.
Дълбоко в търбуха на кораба Девън, не си даваше сметка, че бурята е преминала. Почти в несвяст, лежеше злочеста и подгизнала върху балата. Ужасно изцапана и с невъобразимо оплетени златисти кичури. В резултат на неколкократните прилошавания през последните два дни, в момента тя бе опасно обезводнена поради острата жажда. Чувстваше се по-скоро умряла, дори мечтаеше да е така. Затова, когато люкът се отвори и вътре се прокрадна първата светлина, която Девън виждаше от два дни насам, това се оказа прекалено много за нея. Всяваща ужас, наведената над нея огромна фигура приличаше на нещо излязло от най-лошите й кошмари и тя изпадна в безсъзнание.
Диабло се разбесня страхотно, когато Акбар внесе на ръце невероятно мръсната, припаднала Девън,
