никого и да не разправяте нищо, докато фактите не бъдат внимателно преценени и виновниците не бъдат установени.
— А съпругата ми?
Хайме нямаше представа защо пита за Алета, защото тя беше невярна кучка и без нея му беше по- добре. Само ако сърцето му послушаше главата.
— Съжалявам, че не научих за заговора срещу баща ви, преди лорд Съмърсет да постигне анулирането на брака ви. Имах да се занимавам с много неща напоследък, а пътуването до Франция, за да взема съпругата си, изисква повече време, отколкото бих желал. Ако бях осведомен за анулирането, можех да го спра, но тъй като Грей и лейди Алета вече са оженени, не мога да направя почти нищо. Условията, които посочих, са единствените възможни за сделката, за която говорите.
Хайме нямаше нужда да мисли два пъти, преди да приеме. Щом излезеше от това адско подземие, щеше да си върне Алета, и то по собствени условия. Лорд Грей пак щеше да чуе за него, Алета също. И щом я върнеше в кулата, щеше да я накара да съжали, че го е предала. Наказанието имаше много форми и той щеше да намери такава, която да съответства на прегрешението. Може би щеше да я набие или да я затвори, или… или да я люби до безкрайност, до тя не започне да го моли за милост. Това беше замайваща мисъл, от която сетивата му се разлюляха.
— Съгласен съм с вашите условия, сир — изрече колебливо Хайме.
— Тогава ме последвайте. Ще получите чисти дрехи и ще ви се даде възможност да се изкъпете, преди да отпътувате за Уелс. За да бъда сигурен, че ще спазите вашата част от сделката, ще бъдете ескортиран до дома си от собствената ми охрана, която ще се погрижи съкровището, за което споменахте, да ми бъде доставено невредимо. Ако капитанът на охраната намери, че не сте достатъчно благонадежден, ще бъдете върнат тук за незабавна екзекуция.
— Мисля, че ще бъдете удовлетворен, сир — отвърна Хайме с тиха убеденост. — И съм ви извънредно благодарен.
Разбира се, това щеше да го лиши от цялото му богатство, но животът му си струваше. И един ден, безмълвно се закле той, един ден щеше да си върне всичко, откраднато му от Ивън Грей и лорд Съмърсет.
Преди Хайме да напусне Лондон на следващия ден, той научи от Хенри, че Алета вече не е тук. Била пратена в имението на баща си в Уелс да чака благоволението на съпруга си. Сърцето на Хайме затуптя болезнено в гърдите му. Почти толкова стар и също така отдалечен като неговата кула, замъкът Съмърсет се намираше на по-малко от десет левги от Крисит. Наказание ли беше да има Алета толкова близо, но и толкова далече, знаейки, че вече не е негова?
Хенри беше осведомил Хайме и че е заповядал на Ивън Грей да остане в Лондон по време на разследването на обвиненията срещу Кларънс Мортимър в измяна, тъй като той и Съмърсет бяха основните обвинители по делото. На Хайме му стана много приятно, когато помисли какви мъки изпитва Грей, докато чака резултата от разследването.
Пътуването до Крисит мина без произшествия. Силата на Хайме постепенно се възвръщаше и той беше много благодарен за това, а с дрехите, заети му от Хенри, отново се почувства почти човек. По нареждане на краля той беше плътно охраняван. Но колкото повече се приближаваха към кулата, Хайме все по-ясно осъзнаваше, че скоро ще бъде бедняк, и тази мисъл никак не му харесваше. За съжаление, нямаше какво да направи.
Разположиха се на лагер рано, един ден преди да пристигнат в кулата, и Хайме, трепвайки, осъзна, че са много близо до замъка Съмърсет. Настоятелната потребност да види мястото, където живееше Алета, беше толкова осезаемо, че го чувстваше като болка дълбоко във вътрешностите си. Искаше… Божичко, искаше да види красивото лице на Алета, да чуе сладкия звук на гласа й… да я люби. Но тъй като не беше възможно, щеше да се задоволи с възможността да види мястото, където живееше тя. Намирането на извинение да се изплъзне от хората на краля не беше трудно, тъй като не бяха яли прясно месо в последните два дни, и когато Хайме предложи да иде на лов, за да осигури вечеря, предложението му не беше отклонено незабавно. Капитанът на охраната, опитен войник и проницателен познавач на характерите, го изгледа внимателно и каза:
— Прясното месо ще бъде добре дошло, момче, но мога ли да ти вярвам?
— Познавам тези гори, капитане. Давам тържествена клетва, че няма да се опитвам да избягам. За какво ми е да бягам? Дадох дума на краля и нямам намерение да позоря името Мортимър, като наруша обещанието си. Позволете ми да ида на лов и ще се върна с прясно месо навреме за вечеря.
— Ще пратя някого с тебе.
— Не, ако повече хора тръгнат из гората, ще подплашат дивеча.
Капитанът потърка нерешително брадичка.
— Вярно, но ако не се върнеш на стъмване, ще тръгнем да те търсим.
Въодушевен въпреки строгото предупреждение на капитана, Хайме кимна, пришпори коня си и се отдалечи.
Алета беше плакала толкова нощи, че вече нямаше сълзи. Всеки ден очакваше в неумолимо нещастие да научи, че Хайме е екзекутиран. Но досега никакъв куриер на смъртта не беше пристигнал в отдалеченото имение на баща й. Хайме вече беше ли мъртъв, питаше се тя в агония. Сигурно не, опитваше се да си каже, защото иначе щеше да го почувства със сърцето си. Как ли я ненавиждаше, като мислеше, че го е предала. Как копнееше тя да му каже за детето им, да види лицето му, когато той научи, че ще стане баща. Щеше ли да се зарадва? Или щеше да намрази детето, защото мразеше майката?
Единственото й утешение беше, че не трябваше да стои само в имението. Тъй като Хайме беше в затвора и очакваше смъртта си, лорд Съмърсет не виждаше причина да ограничава движението на дъщеря си. Освен това, разсъждаваше той, ако й позволи да язди, това можеше да помогне тя да се отърве от детето, което лорд Грей смяташе да премахне още щом се роди. Мисълта да убие невинно дете не се харесваше на Съмърсет. По-скоро би предпочел Алета да пометне по естествен път, отколкото да се налага лично да премахне детето. Всъщност, абсолютно би отказал да го направи, когато дойдеше време.
Всеки ден Алета поръчваше да оседлаят коня й и настояваше да излиза сама на езда. Не отиваше далече, не искаше да навреди на детето, което носеше, но прекарваше почти целия ден уединена в една далечна долчинка, припомняйки си всеки скъпоценен момент, който бяха споделяли с Хайме. Тогава никога не мислеше за смъртта му, само за неговия живот, за жизнеността му и за краткия покой, който бяха преживели като съпруг и съпруга. Не мислеше и за бъдещето си като съпруга на Ивън Грей. Ако допуснеше да се съсредоточи върху брака си с Грей, отчаянието сигурно щеше да я убие.
Както беше свикнала, тя заповяда да оседлаят коня й малко след закуска. След като натъпка джобовете на топлото си наметало с плодове, сирене и хляб, тя излезе от кулата, преди баща й, който беше доста ленив, да се беше събудил. За да пази детето си, тя яздеше бавно и полека стигна до любимото си място, където едно ромолящо поточе пресичаше обраслата с дървета долчинка.
Избирайки едно сенчесто дърво край потока, Алета се изтегна на земята под листнатите му клони, мислейки, че скоро листата ще опадат в очакване на зимата. Вече в четвъртия месец на бременността си, тя още беше достатъчно слаба, за да заблуди онези, които не подозираха. Гърдите й бяха понаедрели, а талията с един или два инча по-широка, но тя подозираше, че е една от онези щастливи жени, които не се подуваха и не се обезобразяваха почти до края на бременността.
Поглеждайки към заоблаченото небе, Алета мрачно се замисли за подземието, където чезнеше Хайме. Нямаше ли спасение за мъжа, когото обичаше, запита се тя унило. Никога не се беше чувствала така невероятно безпомощна през целия си живот. Когато слънцето се превърна в пламтяща червена топка високо в небето, Алета изяде разсеяно обяда си, без да усеща глад, но съзнавайки, че трябва да се храни добре, за да роди здраво дете. Не се осмели да се замисли за съдбата на детето си след раждането му. Въпреки че баща й си имаше недостатъци, тя знаеше, че я обича и няма да позволи новороденото й дете да пострада от ръката на Ивън. Дори ако бъде дадено за отглеждане, Алета таеше надежда, че един ден ще могат да се съберат.
Нямаше намерение да живее с Ивън Грей като съпруг и съпруга. Щеше да избяга от него, закле се тя,
