добър човек и е способен да ръководи работата в наше отсъствие; еманципант, изгонен от земята си от Корпуса на рома, когато не могъл да си плати дълговете.
— Ще се справим — увери го Кейси, докато сръчно събираше храна за пътуването им и внимателно я нареждаше в пътната торба.
— Пази се, Кейси — извика Бен през рамо, бързайки към вратата с торбата, която беше пъхнал под мишница.
— Довиждане… Бен…
Думите й замряха в гърлото, задавени от болезненото съзнание, че това може би е последният път, когато вижда усмихнатото лице на Бен.
Кейси се забави в кухнята, надявайки се Деър да дойде да се сбогува с нея, но когато звукът от конски подкови, нетърпеливо тупащи по земята, отекна в ушите й, тя разбра, че желанието й няма да се изпълни. Деър Пенрод си беше отишъл завинаги от живота й.
Отне й малко време да опакова скромните си вещи в една калъфка от възглавница и да се върне в кухнята, за да се порови в запасите храна, складирани в килера. Сякаш сетила се за нещо, тя прибави към тях и един остър кухненски нож, кремък и тежко мъжко наметало, което висеше на кука зад вратата. Хвърляйки последен тъжен поглед към мястото, за което вече беше свикнала да мисли като за свой дом, тя се обърна, готова да тръгне.
— Кейси, какво правиш?
Когато Марта я видя с тежката торба в ръце, помъкнала и наметало, тя не знаеше какво да мисли.
Изчервявайки се, Кейси се обърна с лице към Марта. Беше се надявала да се измъкне незабелязано, за да избегне всякакви въпроси.
— Аз… аз си тръгвам, Марта.
— Тръгваш? — повтори неразбиращо по-възрастната жена. — Къде ще идеш? Какво ще правиш? Какво се е случило, Кейси? Да не би Деър или Бен…
— Не! — отрече разгорещено Кейси. — Това няма нищо общо с тях.
— Тогава какво? Да бягаш? Не ти е присъщо, Кейси. Изобщо. Моля те, кажи ми какво има. Може да има с какво да ти помогна.
— Никой не може да ми помогне — завайки се Кейси. — Трябва да се махна, Марта. Замесена съм в… в неща, които не разбираш.
— За какво говориш? Какви неща? Неприятности ли имаш?
— Неприятности? Да, предполагам, че може и така да се каже — призна унило Кейси. — И нямам представа къде ще ида, освен че ще е далече оттук.
Всъщност, тя се канеше да отиде при Робин. Не можеше да замине, без да го предупреди за Мег и за заплахите й, че ще го издаде. Иначе тя нямаше ни най-малка представа къде ще отиде. Вероятно в гъсталака, за да чака, докато Тим се поправи достатъчно и се присъедини към нея, предположи тя. Двамата заедно биха могли да оцелеят.
Преглъщайки сълзите си, Кейси се измъкна през вратата, а в ушите й още звучаха енергичните протести на Марта. За неин късмет наоколо нямаше никой и тръгването й остана незабелязано за всички други с изключение на потресената Марта.
— Отиде ли си?
Марта се извърна, за да се озове лице в лице с Мег, която лениво се подпираше на рамката на вратата.
— Какво е твоето участие в това? — запита Марта с възмутен тон.
Тя никак не обичаше Мег и изобщо не го криеше. Мег се усмихна многозначително.
— Всичко, което знам, е, че Кейси има големи неприятности.
— Какви глупости дрънкаш, Мег?
— Бях в кабинета на господин Рой да почистя и намерих сейфа, където държи парите си и скъпоценностите на покойната си съпруга, разбит. Всичките пари липсваха, както и повечето от скъпите украшения.
— Да не обвиняваш Кейси в кражба? — изсъска враждебно Марта. — Тя не би направила подобно нещо.
— Но се махна, нали? Какво още доказателство ти е необходимо?
Хвърляйки пронизващ поглед към Мег, Марта мина покрай нея и без да спира никъде, се озова пред сейфа в кабинета на работодателя си. Точно както беше казала Мег, ключалката беше разбита и съдържанието на сейфа — разпиляно наоколо. Марта можа да прецени само от един поглед, че вътре не е останало нищо ценно.
— Сега вярваш ли ми? — запита Мег от прага.
Макар че доказателството изглеждаше неоспоримо, Марта не можеше да се застави да обвини Кейси. Тя не беше човек, който да открадне ценностите на работодателя си и да избяга с тях. Много повече имаше тук — много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед, и Марта беше решена да стигне до дъното на загадката.
— Къде ще иде Кейси? За какво са й парите и украшенията? — запита остро Марта.
— Може с тях да си откупи пътя до Ирландия — подхвърли коварно Мег. — Някой безскрупулен капитан не би се поколебал да помогне на избягала затворничка, която има средства да си плати пътя.
Челото на Марта се набръчка съсредоточено. Ами ако Кейси толкова много беше искала да се върне в Ирландия, че да се е решила да открадне? Познаваше ли я тя достатъчно добре, за да каже със сигурност, че Кейси не би направила именно това, в което я обвиняваше Мег? Доказателството беше наистина уличаващо.
— Никога няма да ме убедиш, че Кейси е крадла — настоя упорито Марта.
— Нека господин Рой да отсъди — отвърна Мег, готвейки се да излезе. — Ако бях на твое място, щях да оставя нещата така, докато не се върнат мъжете — подхвърли тя през рамо.
Останала насаме в тясната си стаичка, Мег заключи вратата, коленичи и изсипа съдържанието на джобовете си в малка кутия, скрита под леглото. Прекара няколко мига да се наслаждава на обсипаните със скъпоценни камъни пръстен, брошка и колие, преди да затвори капака и да пъхне кутията отново под леглото. Малкото пари, които беше намерила в сейфа на господин Рой, бяха скрити в джоба й, намерението й беше да ги похарчи в Парамата. Много хитър ход беше от нейна страна да разбие сейфа, за да направи нещата да изглеждат така, сякаш Кейси е откраднала ценностите на семейство Пенрод.
По-късно през деня Мег побърза към обора, впрегна бивола във фургона и тръгна по утъпкания път към Парамата. Тя знаеше, че сержант Граймз ще прояви интерес, като научи, че Кейси О’Кейн и Робин Флечър са се замесили в бягство на затворник. Смяташе да му разкаже и за кражбата. И тъй като за нея не беше необичайно да ходи сама до Парамата, за да купува провизии за домакинството, никой не й зададе никакви въпроси.
Именно при едно такова пътуване Мег се беше запознала със сержант Граймз, чийто гарнизон беше в Парамата — взвод войници, пратени там да налагат ред. И тъкмо към канцеларията на Граймз в новите казарми се запъти Мег — веднага щом пристигна в града.
Макар че Кейси никога не беше ходила в къщата на Робин, бе чувала достатъчно, за да тръгне покрай река Хоксбъри на север и в крайна сметка да стигне до фермата му. С каруца или на кон пътят беше по- малко от час. Но пеша щеше да отнеме доста повече време. Кейси не само беше плувнала в пот, но беше и изтощена. След първите няколко мили торбата се превърна в такова тежко бреме, че тя поиска да я захвърли, но мъдро премисли решението си, когато си припомни всичките ценни неща, които се съдържаха в нея.
Едва в късния следобед Кейси най-накрая забеляза къщата на Робин. Тя беше много по-невзрачна от фермата на семейство Пенрод и се състоеше от конюшня, краварник и колиби за осъдените, скупчени около малка къща насред двор, потънал в гъста кал.
Къщата — малка според всякакви стандарти — беше построена от греди и заоблени колове. Покривът беше направен от разцепени и кръстосани летви, поддържащи плътно наредени слоеве дървесна кора. Над нея имаше прехвърлени други летви, закрепени при стряхата, за да държат кората на място, и това осигуряваше водонепроницаемостта на покрива.
