— Лека нощ, Мег — отвърна троснато Деър. — Впрочем, вярвам, че лесно ще си намериш работа другаде. Вече нямаме нужда от услугите ти. Ще обясня на татко защо си сметнала за необходимо да напуснеш.
И той щеше да затръшне вратата в лицето й, ако тя точно в този момент не беше излязла в коридора.
На следващата сутрин Деър и Бен се отправиха към селото на аборигените в подножието на Сините планини. Знаеха къде се намира то, защото собственият им туземен следотърсач Бърлу беше от същото племе. След като отминаха фермата на Робин, те навлязоха в гъсталака и вървяха на запад, докато на хоризонта не се показа група колиби.
Щом разпозна Деър и брат му, Кулонг излезе да ги посрещне.
— Знаеш защо сме тук, Кулонг — каза Деър и тонът му изискваше незабавно подчинение.
Аборигенът кимна.
— Жена и неин мъж не тук. Много опасно. Войници идва търси много пъти, но не намира.
— Къде са те, Кулонг? В безопасност ли са?
— Безопасно, така мисли. Мъж много болен, трябва грижи. Кулонг отведе тях в пещера.
— Къде точно е тази пещера, Кулонг? — запита тревожно Деър. — Ходил ли си там да ги видиш как са?
— Не ходил. Войници гледа, може върви по следи.
— Кажи ми къде се крият. Аз ще ги намеря.
С много жестикулиране и сочене, помагайки си и със своя беден английски, Кулонг обясни къде се намира пещерата, в която беше отвел Тим и Кейси, а после даде на Деър храна и лекарства, които да отнесе на бегълците. Заради гъстата гора, през която трябваше да вървят, те оставиха конете си в селото. Последните му думи, докато наблюдаваше как се отдалечават, бяха предупредителни — не само да внимават за войниците, които още претърсваха околността, но и да се пазят от разбойниците, които със сигурност лагеруваха някъде наблизо.
9
Колкото и да не искаше да излезе от безопасното си убежище в пещерата, Кейси не можеше да не го стори. Водата им вече беше свършила, а храната намаляваше застрашително. Познати звуци подсказваха, че наблизо трябва да има юда, и тя предположи, че идват от някакъв поток. Може би щеше да успее да прониже някоя риба с ножа, който носеше в торбата си, или да хване някое малко животно, дошло на водопой. В този момент дори горските плодове и корени щяха да бъдат добре дошли. Тя смяташе да събере и дърва за огъня, преди да завали. Дъждът беше съвсем реална възможност. Съдейки по вида на плътните черни облаци, които минаваха над главата й, щом се подадеше от отвора на пещерата, Кейси заключи, че се надига буря. И макар че дотук престоят й в Нов Южен Уелс не беше дълъг, тя знаеше, че бурите могат да бъдат извънредно свирепи. Особено покрай река Хоксбъри, която често наводняваше бреговете си в дъждовни години и унищожаваше стотици акри обработена земя.
Тим седеше облегнат на стената на пещерата, все още слаб, но видимо оздравяващ. Наблюдаваше внимателно Кейси, докато тя се приготвяше да напусне убежището им.
— Кейси, момиче, не ми харесва да излизаш сама.
— Нямаше да го правя, ако не беше необходимо — отговори тя, ровейки в торбата за ножа, който беше взела от кухнята на семейство Пенрод. — Няма да отсъствам много време, а ако имам късмет, ще се снабдим с нещо за ядене за тази вечер.
— Кейси — изрече Тим с треперещ глас, — съжалявам, момиче. Никога не съм искал да те поставя в такова положение. Ти направи толкова много за мене.
— Не ставай глупав, Тим — укори го Кейси. — Ако потрябва, отново ще го направя.
— Сега и двамата сме извън закона.
— Знам — прошепна тя разтреперана.
В действителност, почти не беше мислила за нещо друго в последните няколко дни. Какво щеше да стане с тях двамата? Без съмнение, можеха да оцелеят в гъсталака, но какъв щеше да бъде този живот? Живот без Деър, най-малкото. Не че някога бе вярвала, че двамата с Деър ще имат някакъв съвместен живот.
Любовните им нощи бяха чист екстаз, но не бяха доказателство за нищо друго освен че привличането между тях беше изключително силно. Когато се умореше от нея, Деър щеше да се ожени за Марси Маккензи, онази безлика жена, за която беше чувала, но която не бе виждала. Какво щеше да си помисли Деър, когато разбереше, че я няма, запита се тя разсеяно. Дали Робин му е казал защо си е тръгнала, или и този нещастен човек вече е бил привързан на кола за бичуване, а може би обесен? Потънала в тези невесели мисли, Кейси излезе от пещерата, въпреки слабите протести на Тим, че е достатъчно силен, за да отиде сам на лов. Макар че се възстановяваше много бързо, той още не беше в състояние да броди часове наред из гъсталака. Утеха за тях беше фактът, че войниците вече не претърсваха околността, може би насочвайки усилията си в друга посока. В противен случай тя щеше да бъде по-предпазлива, когато напусна убежището им.
Следвайки звука на течаща вода, Кейси скоро намери потока и извика от възторг, когато забеляза красив водопад, който се спускаше от скалите в плитък басейн. Първата й грижа беше да напълни каната за вода, държейки я под искрящата струя, която се спускаше отгоре. Беше толкова освежително, че тя закопня да хвърли дрехите си и да се потопи до шия в студената вода. Бяха изминали много дни, откакто не се беше къпала, и перспективата за една баня й се стори твърде хубава, за да й устои.
Въпреки надвисналите облаци и далечното ръмжене на гръмотевиците, Кейси изостави всякаква предпазливост и бързо съблече дрехите си, като си пожела слънцето да се върне, за да може тя да изпере и изсуши роклята и ризата си, преди да се върне в пещерата. Но усещайки, че няма вероятност това да се случи, тя реши, че една баня ще й е достатъчна.
Водата под струята на водопада стигаше едва до кръста на Кейси, докато тя щастливо се плискаше във влажната й хладина. Едва когато една светкавица раздра тъмните небеса, тя си спомни причината, поради която беше излязла от пещерата, и я обзе вина, когато помисли за Тим и за безпокойството му задето се бави. Освен това трябваше да улови нещо за вечеря и да събере горски плодове или дърва за огъня.
Прекрасно освежена след банята, Кейси излезе на брега към мястото, където беше оставила дрехите си, но тях ги нямаше. Дали някое диво животно не ги е отнесло, докато се е къпала? Тръпка на неясен страх я прониза, събирайки се на стегнат възел в стомаха й. Макар че не беше видяла или чула нищо, тя усещаше някакви невидими очи да наблюдават всяко нейно действие. Повторният бърз оглед на околностите я убеди, че и дрехите й, и ножът, който беше оставила до тях, наистина липсват. Какво да направи? Имаше само един избор и тя се обърна, за да избяга от невидимата заплаха.
Тогава изведнъж изборът й беше отнет, когато двама мъже излязоха дръзко от прикритието на крайбрежните храсти; единият държеше дрехите й в грубите си ръце.
— Това ли търсиш, момиче?
Кейси ахна, изненадана от появата на двамата мъже, които незабавно разпозна. Разбойници!
— Дай ми ги! — извика тя, посягайки към дрехите, които мъжът държеше извън нейния обсег.
— Я чуй, Бърт, тази млада дама си иска дрехите!
— Разбира се, момиче — изхили се Бърт. — Веднага щом ние двамата с Арти приключим с тебе. Много предвидливо от твоя страна да се измиеш за нас. Макар че малко мръсотия нямаше да ни попречи, нали, приятел? — излая Бърт, смушквайки другаря си в ребрата.
— Така си е, мръсотията нямаше да ни попречи — съгласи се Арти с мръснишко подхилване.
— Какво правиш тук самичка, малката? — запита Бърт и мънистените му очички се разшириха, когато позна кой стои пред него. — Ами че аз те познавам. Ти си онова момиче, дето го гонихме из храсталаците, когато ония мериноси дойдоха и ни развалиха удоволствието. Казах ти, че ще имам още един шанс.
— Май си прав, Бърт — съгласи се Арти, присвил очи, докато съсредоточено изучаваше фигурата на Кейси.
Обгърнала голото си тяло, за да се предпази от погледите им, тя трескаво търсеше как да избяга.
