тебе.
— Нямаше да съм толкова сигурен, ако бях на твое място.
— Какво правиш тук?
— Чакам да видя колко време ще останеш вътре. Какво се обърка? Дамата имаше главоболие тази вечер, така ли?
— Имаш мръсно подсъзнание, Бракстън. Знам всичко за тебе и за недостойната ти репутация. Радвам се, че убедих Фийби да не направи най-голямата грешка в живота си. Ти не я интересуваш.
Рам му се ухили хищно.
— Така ли? Защо не се е омъжила за тебе? Доколкото си спомням, беше готов да я направиш своя съпруга.
— Какво искаш?
— Чух, че сър Андрю се е върнал от Египет, и помислих да го посетя, Фийби каза, че е извън града. Знаеш ли къде е отишъл?
— Не съм пазач на сър Андрю — каза Филипс, минавайки покрай Рам. — Не се набърквай, където не те искат. Лека нощ, Бракстън.
Рам загледа как Филипс се отдалечава по улицата и любопитството му се разпали. Какво знаеше Филипс за амулета и изчезването на Томпсън? Рам беше убеден, че е повече, отколкото даваше да се разбере. Също толкова очевидно беше и че Фийби знае повече, отколкото казва. Нещо странно се разиграваше тук и от него зависеше да го разкрие.
Изпаднал в съзерцателно настроение, малко по-късно Рам влезе в „Брукс“. Видя Лукас виконт Уестмор да говори с граф Ашкоум и се запъти към тях.
— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от приятел — каза Люк вместо поздрав. — Нещо те безпокои ли, Бракстън?
Рам се принуди да се усмихне. Макар че Люк беше най-добрият му приятел, не би могъл да му разкаже за разследването, свързано с липсващия амулет, защото Филдинг го беше заклел да пази тайна. Много хора знаеха, че е работил за външното министерство през войната, но никой не знаеше за сегашните му отношения с институцията.
— Нищо, което няколко питиета и една жена не биха могли да поправят — каза Рам. — Първо вечеря, после мадам Бела. Как ви се струва?
— Мене не ме бройте — отвърна лорд Ашкоум. — Съпругата ми е поканила гости за вечеря и се очаква да присъствам. Женитбата е ужасно глупаво нещо. Не знам защо родителите ми ме уговориха да си вържа краката.
— Поредният недоволен съпруг — подсмихна се Люк, след като Ашкоум си отиде. — Като говорим за съпрузи, чувал ли си нещо за Батхърст?
— Двамата с Оливия живеят в Батхърст Парк. Не очаквам скоро да доведат близнаците си в Лондон. Доколкото разбирам, са неприлично щастливи в провинцията.
— Всекиму своето — отбеляза Люк. — Слава на бога, че сме достатъчно умни, за да избегнем попския капан.
— Амин — измърмори Рам — Да отиваме ли в трапезарията?
— Чувах, че си се захванал с току-що овдовялата лейди Селест. Подозирам, че е била във възторг, че се е отървала от този стар съпруг. Внимавай, Бракстън; тя несъмнено си търси нов съпруг.
— Добре ще бъде да потърси другаде — каза Рам. — Не съм мъж за женене и никога няма да бъда.
Благодарение на Фийби, помисли той. Без ничия помощ беше унищожила вярата му в брака и верността. По едно време тя беше означавала всичко за него. За съжаление, нейните чувства към него не бяха такива. Беше го направила на глупак и сега беше неин ред да стане жертвата.
— Сигурен ли си, че си добре? — запита Люк, когато двамата с Рам влязоха в трапезарията и седнаха на една маса. — Не искаш ли да ми разкажеш?
Рам се замисли за миг, после запита:
— Някога съблазнявал ли си жена, която не харесваш?
— Господи! Защо да го правя, когато има толкова други, които харесвам? — Очите му се присвиха. — Това ли планираш?
— Сложно е, Уестмор. Но да, предполагам, че това ще направя.
— Защо…
— Не мога да ти кажа.
— Млада ли е? Красива ли е?
— И двете.
— Мистерията става все по-голяма. Изненадан съм да науча, че има жена, която не харесваш. Не беше особено придирчив в миналото, стари приятелю. Щом жената е красива, не би трябвало да имаш проблем да накараш соковете си да потекат. Може ли да запитам защо?
— Не, още не, но ти пръв ще научиш какво съм замислил, когато дойде време за изповеди.
Тъмните вежди на Люк се вдигнаха.
— Звучиш ми зловещо, Бракстън. Поне ще ми кажеш ли как се казва жената?
Рам вдигна рамене.
— Ако я ухажвам открито, името й няма да остане тайна, затова мога да ти кажа коя е. Това е Фийби Томпсън. Баща й е сър Андрю Томпсън, известен египтолог. Може да си го чувал.
— Дума да няма, приятелю, изненадваш ме. Откога познаваш дамата и какво ти е направила, че да не я харесваш?
— Познавам нея и баща й по-отдавна, отколкото бих искал да си призная. Последната ни среща не беше особено приятна и няма да кажа нищо повече. Ще поръчваме ли? Прегладнял съм.
Рам се опита да не мисли за Фийби, докато проучваше менюто. Не искаше да си припомня как я беше усещал в ръцете си, пищната мекота на устата й. Единственото, за което искаше да мисли, беше колко сладък е вкусът на отмъщението.
2
Някакъв шум събуди Фийби. Тя се беше оттеглила с обезпокоен ум след посещението на граф Бракстън и тъкмо се унасяше в сън, когато я разбуди неясен шум от долния етаж. С диво разтуптяно сърце тя стана, навлече един пеньоар и надникна в коридора. Лампата на масичката във фоайето беше угаснала, потапяйки пространството в дълбоки, обезпокоителни сенки, Фийби се върна в стаята си и внимателно заключи вратата.
С треперещи ръце откри една кибритена клечка и запали лампата на нощното си шкафче. Разсеяната светлина се разстла из стаята. Облекчение се разля из тялото й, когато установи, че е сама. Ако в къщата бяха влезли крадци, още не бяха стигнали горния етаж.
Проклетият амулет, помисли Фийби. Пожела си баща й никога да не беше намирал този безценен предмет. Нов приглушен звук отдолу затвърди решимостта й и й вдъхна смелост да разбере какво става. Нямаше да допусне някой негодник да се рови в личните й вещи. Освен това, ако той не намереше каквото търси на долния етаж, вероятно щеше да започне да претърсва и спалните.
Ръженът, опрян до камината, привлече вниманието й и тя го взе; успокоителната му тежест й вдъхна още смелост. Страхувайки се да не би светлината да привлече вниманието на неканения гост, тя угаси лампата и я постави на шкафчето. После отключи вратата и излезе в коридора.
Молейки се дано някоя дъска не изскърца, Фийби стисна здраво ръжена и полека заслиза по стълбите. Стигна най-долното стъпало само с едно издайническо проскърцване и спря, за да се подготви. Видя слаба светлина да се процежда изпод затворената врата на кабинета и сърцето й се разтуптя трескаво.
Посегна към дръжката, отвори полека вратата и провря глава в стаята. Това, което видя, смрази кръвта във вените й. Находките, които беше каталогизирала с толкова любов и подредила на лавиците, се търкаляха в безредие, бюрото беше изтърбушено, чекмеджетата зееха отворени и на пода се валяха листове хартия. Но още повече я уплаши видът на мъжа, облечен в черно, който като че ли търсеше някоя охлабена тухла над камината.
Сякаш усетил присъствието на Фийби, мъжът се извърна рязко и се озова с лице към нея. Долната част
