— Няма ли да видиш кой е?
Притеснение обзе Фийби. Появата на Рам тази вечер беше повече от неуместна.
— Да, разбира се.
Предпазливо завърта дръжката и отвори вратата, въздъхвайки облекчено, когато видя Дейвид Филипс застанал на прага. Възпитаният му външен вид и сериозното му поведение бяха добре дошли след всепоглъщащата мъжественост на Рам и заплашителния му чар.
— Какво те забави толкова? — запита Дейвид, пристъпвайки през прага. — Добре ли си? Имаш ли вести от… — Думите му затихнаха, когато видя Рам.
— Здравейте, Филипс — каза Рам.
— Какво прави той тук? — хлъцна Филипс.
— И аз се радвам да ви видя — отвърна Рам. — Мина много време.
— Лорд Бракстън точно си тръгваше, Дейвид — намеси се Фийби.
— Идеята беше твоя, не моя — отбеляза Рам. Обърна глава и изрече тихо, по-скоро само за нейните уши: — Мислех, че каза, че не ти е любовник.
Фийби пребледня, но бързо възстанови увереността си.
— Довиждане, милорд.
Рам мина покрай нея, без да бърза.
— Ще дойда пак друг път, да се видя с баща ти — изрече той, без да спира.
Филипс затръшна вратата зад него.
— Какво искаше Бракстън? Как те е намерил? Не се движите в едни и същи кръгове.
Все още треперейки от срещата, Фийби се помъчи да си поеме дъх, за да отговори на Дейвид. Повторното сблъскване с Рам я беше зашеметило и объркало. Трябваше да е последният човек, когото той би искал да види. Тя поне със сигурност се мъчеше да го отбягва.
— Не знам какво искаше — отвърна искрено Фийби. — Прибирах се от срещата в дружеството по египтология и той ме пресрещна. Сякаш е знаел, че ще бъда там. Ти къде беше? Мислех, че имаш намерение да присъстваш на лекцията.
Филипс отмести поглед.
— Задържаха ме. Ти вече си беше отишла, когато пристигнах там. Не си си паднала отново по тоя негодник, нали? Мислех, че си го забравила. Ако се беше омъжила за мене, когато ти предложих, щеше да бъдеш твърде заета с децата ни, за да се занимаваш с мъж като Бракстън.
Фийби изфуча негодуващо:
— Не съм се занимавала с Бракстън. Той си тръгваше, когато ти дойде. Остави го. Научи ли нещо за татко? Не мога да понасям тази неизвестност, да не знам жив ли е или мъртъв.
— Не сме единствените, които го търсят — напомни й Филипс. — Външното министерство подозира, че е откраднал амулета. Сигурна ли си, че не знаеш къде е? Ако го криеш, това не помага на баща ти, Фийби, скъпа.
— Заклевам се, нищо не знам — повтори Фийби. — Как можеш да подозираш баща ми в престъпление? Познаваш го от години. Той не е човек, който ще открадне ценно произведение на изкуството. Целият му живот е посветен на изучаването на антики; паричните печалби не го интересуват.
— Съгласен съм — заяви Филипс. Поколеба се. — Но е възможно амулетът да е бил изпратен в Англия по погрешка заедно с одобрени от правителството предмети.
— Татко не допуска такива грешки — изсумтя Фийби. — Два пъти проверих всичко. Единия път сама, другия път заедно с тебе и не намерихме нищо, което не трябваше да бъде там. Защо не искат да ме оставят на спокойствие, Дейвид? Всичко, което искам, е татко да се върне у дома жив и невредим.
— Ще го намерим, Фийби — увери я Дейвид докато я отвеждаше към приемната. — Добре щеше да бъде, ако имахме амулета. Сигурна ли си, абсолютно сигурна, че не си го намерила сред предметите?
Фийби премига, за да потисне напиращите в очите й сълзи.
— Можем пак да го потърсим, ако искаш. Предметите бяха разопаковани и сега са изложени на рафтовете в кабинета. Татко смяташе да ги подари на музея по египтология.
— Просто още не давай нищо на музея — предупреди я Дейвид. — Трябва да изчакаме баща ти.
— Ами ако той… Ако те… Трябва да го намерим, Дейвид. Може би трябва да покажа бележките, които получих от похитителите, във външното министерство. — Изтри една сълза. — Толкова се страхувам за него.
— Не можем да въвличаме никого в това — каза Дейвид с паническа нотка в гласа. — Животът на баща ти е заложен на карта. Това трябва да си остане между нас.
Твърде разстроена, за да отговори, Фийби кимна. Баща й представляваше всичко за нея.
— Бракстън знае ли какво става?
— С татко ли? Мисля, че не знае. Вярвам, че появата му тук е съвпадение.
Прокарвайки пръсти през оредяващата си руса коса, Дейвид изрече:
— Не го харесвам. Не мога да забравя как те накара да се влюбиш в него, как те излъга, че си единствената жена в живота му. Ако не те бях предупредил какъв е, можеше да те нарани ужасно. Слава богу, че се намесих, преди да беше станало прекалено късно.
Вече беше станало прекалено късно, помисли Фийби с тъга. Никой не знаеше колко далече бяха отишли нещата, преди тя да беше осъзнала грешката си и да беше предприела действия, за да я поправи. Дейвид беше силното рамо, на което се беше облегнала, но той не знаеше истината за нея и Рамзи.
Вземайки ръката й в своите, Дейвид отправи искрен поглед в право в очите й и изрече:
— Обичам те. Трябваше да се омъжиш за мене още преди години. Не е прекалено късно, нали знаеш. Баща ти първи ще ни поздрави. Кажи „да“ и още утре ще ида да купя лиценза.
— Не мога — отвърна Фийби. Поради повече причини, отколкото са ти известни. — Не сега. Трябва да се съсредоточим върху намирането на баща ми. Научи ли нещо? Получи ли известие от похитителите?
— Съжалявам, Фийби, не съм научил нищо значимо, откакто говорихме за последно. С баща ти слязохме заедно от кораба, точно както ти обясних. Отидох да взема багажа и когато се върнах, го нямаше. Изчезна безследно. Търсих го часове наред, докато тъмнината не ми попречи, после дойдох направо тук с надеждата да го намеря при тебе. Тогава ти вече беше получила бележката, че е отвлечен.
— Знам, знам. Вече говорихме за това. Вече не знам какво да мисля. Похитителите губят търпение, външното министерство също. Искат амулета и отказват да повярват, че не е у мене.
— Ще продължим да го търсим — обеща Дейвид. — Уморена си. Ще дойда пак утре. Междувременно, ти си почини и се опитай да не се тревожиш. И ако Бракстън се върне, нищо не му казвай. Дори не му позволявай да влиза вътре. Само ще те нарани отново.
Целуна я по челото.
— Лека нощ, скъпа. Не си прави труда да ме изпращаш. Знам пътя.
Фийби изправи рамене и кимна. Трябваше да се държи заради баща си. Слава богу, че имаше Дейвид. Той беше нейната сила и нейната утеха, но колкото и да искаше да го обикне, не можеше. Въпреки многото му предложения за брак тя продължаваше да му отказва. Щеше да постъпи несправедливо, ако се беше омъжила за него. Можеше да приеме предложението му, но поради съвършено неуместни причини.
Макар че Дейвид беше приличен на вид, надежден и устойчив, всеки път, когато го погледнеше, правеше сравнение между него и Рам, което не беше в негова полза. Четирите години не бяха замъглили образа на Рам. Докато Дейвид беше слаб и жилав, Рам беше мощен и мъжествен. Оредяващата руса коса на Дейвид и кафявите му очи се губеха в сравнение с ярката златисто кестенява коса на Рам и зелените му очи. Най-голямата разлика между тях обаче беше това, че Дейвид я обичаше, докато Рам не можеше да се интересува от нея след онова, което му беше причинила.
Рам чакаше в сенките до предната врата на Фийби, когато Дейвид Филипс излезе от къщата. Свирепото изражение на лицето му се поотпусна, когато осъзна, че Филипс не е стоял вътре достатъчно дълго, за да спи с Фийби. Не беше сигурен защо това го интересува. Искаше да я мрази, но не можеше. Не можеше и да й прости. Не успяваше да намери прошка в сърцето си. Но чувствата му трябваше да останат двусмислени, докато не я съблазнеше. Трябваше да бъде обаятелен и достоверен, иначе тя щеше да стане подозрителна, преди да е успял да извлече от нея информацията, която му беше необходима.
Рам излезе от сенките, за да пресрещне Филипс. Другият трепна забележимо, но остана на място.
— Още ли си тук, Бракстън? — изрече Филипс. — Губиш си времето, Фийби не иска да има нищо общо с
