когато намериха амулета. Беше смайващо откритие, но още от самото начало знаеха, че египетското правителство няма да допусне този ценен предмет да излезе извън страната. Неговото историческо значение беше неоценимо.
Само някой, който не познаваше баща й, би повярвал, че той го е откраднал.
Фийби дочу стъпки и ускори крачка. Някой я преследваше. Правителствен агент ли беше, или нещо по- страшно? Къде беше стражата, когато й трябваше? Осмелявайки се да хвърли още един поглед през рамо, тя зърна силует, очертан в слабата светлина на уличните лампи. Затича се. Още една пресечка и щеше да стигне у дома.
Едва не изхлипа на глас, когато смътните очертания на къщата й се извисиха сред призрачната мъгла, която почти беше забравила през годините в слънчевия Египет. Бръкна в чантичката за ключовете си, стисна ги здраво и се приготви да пъхне ключа в ключалката, когато една ръка се пресегна от мъглата и докосна рамото й.
Ключът изпадна от треперещите й пръсти, когато тя се обърна, за да се защити от безликия ужас.
— Здравей, Фийби. Много време мина.
Тя пребледня и затрепери, когато осъзна, че най-лошият й кошмар стои пред нея, изглеждайки точно толкова елегантен и самоуверен, както си го спомняше. Самонадеян, арогантен и по-красив, отколкото имаше право да бъде. Като го видя отново, това й напомни за целия емоционален багаж и вина, които носеше непрестанно през всичките тези четири години. Той беше причината тя да напусне Англия, причината да не се връща.
— Бракстън! Изкара ми ангелите. Откъде знаеш, че съм се върнала?
Рамзи Дънсмор, граф Бракстън, спокойно вдигна ключа, който Фийби беше изпуснала, и го пъхна в ключалката.
— Имам си начини да узная. — Завъртя ключа и отвори вратата.
Гласът й беше забележително безразличен за жена, чиито вътрешности кипяха.
— Благодаря. Мога и сама да си вляза.
— Не мисля така.
Минавайки край нея, Рам влезе във фоайето на сивата къща, която Фийби беше наела на Маунт Стрийт, недотам почтен квартал, състоящ се от магазини, сгради с жилища под наем и частни домове. В този квартал хората водеха тих живот и Фийби се бе надявала това да я спаси от хорското любопитство. Очевидно не беше станало така, защото Рамзи я беше намерил.
Тя го последва вътре.
— Как се осмеляваш да нахлуваш в дома ми без покана!
— Осмелявам се на много неща, Фийби — изрече той провлачено, — а очевидно и ти.
— Ако намекваш за зле започналото…
— Мисли каквото си искаш.
— Какво правиш тук?
— Затвори вратата, Фийби.
Фийби затръшна вратата и се извърна рязко, за да застане с лице към него… и да загуби способността да диша. Очертан от светлината от лампата на масичката в преддверието, той беше още по-внушителен, отколкото си го спомняше. След завръщането си от Египет тя беше научила много за лорд Бракстън и скандалните „Лондонски женкари“ от клюкарските статии и знаеше, че необузданият начин на живот на Рамзи го води към гибел. Но като го гледаше, това събуди у нея спомени, които напразно се беше опитвала да заглуши.
— Къде е прислугата ти?
Неговият въпрос я върна към настоящето.
— Идва само денем. Джобовете ни не преливат като твоите. Ние с татко вложихме всичките си средства в изследванията.
— Не знаеше ли, че е опасно да се разхождаш нощем из лондонските улици? Къде е баща ти?
Фийби внезапно намери, че ноктите й са й особено интересни.
— Той… замина.
— Къде е любовникът ти? Той трябваше да те изпрати.
Тъмните вежди на Фийби се събраха в недоволна гримаса.
— Нямам представа за какво говориш. Освен това, какво правя или не правя не е твоя работа. Ние вече не сме…
Рам я изгледа с подигравателна усмивка.
— Не сме ли? Сигурна ли си?
Всички останки от цвят се отляха от лицето на Фийби.
— След това, което направих, аз… мислех, че… си се погрижил за подробностите.
Рам вдигна рамене.
— Не виждах причина да го правя.
— Съжалявам.
Горчивина се надигна в гърлото на Рам, но той се насили да я потисне.
— Късничко е за това, не мислиш ли?
Изражението му трябва да беше свирепо, защото Фийби се дръпна като ударена.
— Мразиш ме.
— Можеш ли да ме обвиняваш?
— Аз… не, всъщност не. Предполагам, че е доста късно за извинения.
Неотклонният му поглед се забиваше в очите й и я държеше в плен. Тя си пое остро дъх, когато очите му се плъзнаха по лицето й, търсейки отговори.
— Доста късно е — изрече той.
— Защо си тук? Какво се надяваш да спечелиш, като ме преследваш?
Веждите на Рам се стрелнаха нагоре.
— Да те преследвам? Едва ли. Не си се променила много за четири години, Фийби. Все още си така красива, както си те спомням.
Тенът й, позлатен от египетското слънце, ярко контрастираше със сините й очи и дългата черна коса. Погледът му се съсредоточи върху пищната й уста и пълните устни, неканени мисли се надигнаха в ума му. Спомни си вкуса й, формата и усещането за устните й под неговите, спомни си как я чувстваха ръцете му и се прокле, задето е такъв глупак. Тя не означаваше нищо за него. Беше имал четири години, за да забрави унижението, което беше изтърпял от ръцете й. Всичко, което искаше от нея сега, беше информация, и ако трябваше да я съблазни, за да се добере до сведенията, така да бъде.
Нямаше никакви угризения да съблазни Фийби. Не чувстваше нищо, нито вина, нито разкаяние, защото не беше същият човек, който беше преди четири години. Беше научил много неща оттогава и не беше позволил на никоя жена да се доближи достатъчно до него, за да го направи на глупак, както Фийби. Много дълго беше отлагал отмъщението си.
— И двамата знаем какви са чувствата ти към мене, затова се откажи от комплиментите, Бракстън — каза Фийби.
На Рам не му беше трудно да изобрази чаровната усмивка, която омайваше и заблуждаваше жените. Съблазняването беше игра, която той и приятелите му Уестмор и Батхърст бяха усъвършенствали.
Той посегна и погали златистата й буза, после дръпна ръка, сякаш се бе опарил. Какво, да му се не види, не е наред с него, запита се, взирайки се в ръката си. Тръпките плъзнаха от пръстите нагоре по дланта. Намръщи се и пъхна ръка в джоба си.
— Защо го направи? — запита Фийби, докосвайки бузата си.
— Исках да видя дали кожата ти е толкова мека, както я помня.
Страх разшири сините очи на Фийби.
— Какво искаш, Бракстън? Още ли съм предизвикателство за тебе?
Рам вдигна рамене.
— Ни най-малко. Помислих, че трябва да поговорим. Няма ли да ми предложиш да пийна нещо?
— Не. Уморена съм и искам да си почина. Освен това, не мога да си представя защо се интересуваш от нещо, което бих могла да ти кажа.
