сме във „Високите дъбове“. Предполагам, скоро някой ще дойде да ни отведе оттук.
Малко след това Дил си тръгна по молба на Еме, която го беше предупредила да не стои дълго при Ник, за да не го уморява.
Слънцето провираше лъчите си през листата на огромния дъб, растящ на поляната пред къщата, и правеше весели петна по стълбите на верандата. Ник седеше на един разнебитен люлеещ се стол на широката веранда, наслаждавайки се на пресния въздух и дъха на отиващото си лято. Беше минала пяла седмица, след като той отвори очи и се върна към живота под погледите на Бранд и Еме. Оттогава започна да се възстановява, бавно, но сигурно и това радваше Еме. Ник вече можеше да слиза по стълбите с нейна помощ и да отива до верандата. Още беше доста слаб и щяха да са необходими много седмици почивка и грижи, за да може белият му дроб да се оправи, но беше абсолютно сигурно, че здравето му ще се възстанови.
Еме се появи на верандата и Ник й се усмихна.
— Седни при мене.
— Не ти ли е омръзнало да ме гледаш? — пошегува се тя.
— Никога няма да ми омръзне, Еме. И винаги ще съм ти благодарен.
— Няма защо, Ник, не можех да те оставя да умреш. Както не можех да откажа помощ на лейтенант Дил.
— Ако не знаех каква е работата, щях да си помисля, че вече не ме мразиш.
Еме замълча. После проговори с едва чут глас:
— Никога не съм те мразила, макар господ да ми е свидетел, че се опитвах.
— Почти успя да ме заблудиш. Надявам се, че си ми повярвала, когато ти казах, че не съм разбрал, че си девствена, първия път, на борда на „Дикси Бел“. След това наистина се опитах да те намеря, но ти беше изчезнала от лицето на земята. Сигурен съм, че съдбата ни срещна повторно.
— Аз… вече съм ти простила за онази нощ на кораба.
— И че те имах против волята ти, докато бях тук, във „Високите дъбове“? Ужасно много те исках, скъпа. Толкова, че да те накарам да повярваш, че ще те пратя в затвора, ако не ми позволиш да те любя.
— Мразех те заради това.
— Тази ли беше причината да избягаш от „Високите дъбове“?
— Една от причините. Но въпреки това ми харесваше да се любя с тебе. В действителност, аз не те мразя. Не ми харесва, че си янки, но вече не намирам в сърцето си омраза към тебе.
— Какво всъщност изпитваш към мене, Еме?
Тя още не беше готова да признае какво всъщност чувства. Най-напред трябваше да знае със сигурност как Ник възнамерява да използва тази информация. Ако искаше да я накара да признае, че Бранд е негов син, трябваше да почака, преди тя да се убеди, че той няма намерение да й го отнеме.
— Знаеш, че не си ми безразличен… иначе нямаше да стигна чак дотам, че да те издирвам на бойното поле.
— Не са ти безразлични домашните любимци, приятелите… Надявах се на нещо повече.
— Съжалявам, Ник, не… не съм готова да ти дам нещо повече от това.
— Не ти вярвам, Еме, но засега няма да настоявам. Това, което наистина искам от тебе, е да ми кажеш истината за Бранд. Вече трябва да си разбрала, че имам причина да подозирам, че той е мой син, заченат онази нощ на борда на „Дикси Бел“.
Противоречиви чувства разпъваха душата на Еме. Искаше й се да каже истината, да признае, че Бранд е син на Ник, но ужасно я тревожеше това, че не знаеше как ще използва той тази истина. Засега беше достатъчно това, че възнамеряваше да му каже в близко бъдеще.
— Ник, аз…
Думите й бяха прекъснати от появата на Бранд, който изхвръкна отвътре и се настани до стола на Ник.
— Как се чувстваш, Ник? — запита той весело.
— По-добре съм сега, когато и ти си тук — отвърна Ник, говорейки съвсем сериозно.
Между него и Бранд се беше установила здрава връзка. Връзка, която никога нямаше да бъде прекъсната, независимо чий син беше това дете. Можеше ли Еме да разбере това? Но ако Бранд беше негов син, той искаше да поеме отговорност за него, да осигурява живота му, да го възпита като един Дръмънд.
— Ще ви оставя — каза Еме, благодарна, че не се налага да отговаря на настоятелните въпроси на Ник.
Един ден щеше да бъде готова да признае истината, но не сега, не и преди да получи обещанието на Ник, че няма да й отнеме Бранд. Най-голямата грижа на Еме в следващите дни беше бързото намаляване на запасите от храна. Притокът от войници на Конфедерацията, които се отбиваха във „Високите дъбове“, беше престанал, но Еме щедро беше делила с тях храната си, докато не започна да усеща недостиг. Запасите, които доктор Белоус беше пратил, отиваха към привършване и тя се чудеше как ще изхранва Ник, Бранд и лейтенант Дил.
Дил пое известна част от бремето и, когато каза, че се чувства достатъчно добре, за да се върне на фронта. Три седмици, след като беше докаран във „Високите дъбове“ с куршум в бедрото, той замина за Атланта. Още понакуцваше, но раната беше достатъчно заздравяла, за да му позволи да язди.
За съжаление, заминаването му не се отрази особено много върху недостига на храна. Еме и Савана почти не докосваха ястията, които приготвяха, оставяха ги предимно за Ник и Бранд. Ник се възстановяваше забележително бързо. Сега вече можеше да обиколи цялата къща, преди умората от усилието да го накара да си легне. Накрая, една нощ той помоли Еме да спи в леглото до него, но тя категорично отказа.
— Ник! Смяташ ли, че си достатъчно добре за… за това!
— Просто искам да спиш до мене, скъпа. Много ли искам?
— Твърде много — беше непреклонният й отговор.
— Моля те, Еме, ще си почивам много по-добре, ако ти си до мене. Освен това, нямаме представа кога ще дойде някой да ме отведе в Атланта.
Това беше истина. Еме се чудеше, че още никой не е дошъл да потърси Ник и да го откара в болница в Атланта. За него войната вече беше свършила и двамата го знаеха. Щом пристигнеше в Атланта, веднага щяха да го изпратят на север да се възстановява. Това можеше да означава, че вече никога няма да се видят. Тъкмо тази мисъл я накара да отстъпи пред настойчивата му молба.
Внимавайки да не навреди на раната му, Еме се вмъкна в леглото до него. Бранд вече беше заспал, а Савана само я беше изгледала неодобрително, чувайки от устата на бившата си господарка, че тя ще прекара нощта при Ник. За да бъде сигурна, че Бранд няма да нахлуе в стаята при тях рано сутринта, Еме се погрижи да спусне резето на вратата на Ник. А той побърза да я прегърне. Тя се сгуши в ръцете му, доволна, че ще прекара нощта в такава приятна компания. Затвори очи и потъна в дрямка. Почти беше заспала, когато усети ръката на Ник да гали гърдите й.
Отвори очи и се извърна да го погледне.
— Ник, не си в състояние да правиш това.
— Нищо няма да правя, скъпа — обеща той.
Забулени от тъмнината, зелените дяволчета в очите му танцуваха в сладостна възбуда. Доволна, Еме утихна. Когато ръката на Ник се плъзна към корема й, тя потръпна, предусещайки какъв ще бъде следващият му ход. Знаеше, че никога не би му позволила да я люби, но толкова отдавна не беше чувствала ръката му, че не можеше да не се наслади на усещането.
— Свали си нощницата, скъпа. Искам да те почувствам гола до себе си.
— Аз не…
Но той вече надигаше нощницата над кръста й и търпеливо изчака тя да вдигне ръце, за да я измъкне през главата й.
— Така е по-добре. Иска ми се да беше оставила лампата да свети.
Но щеше да се наложи да се задоволи с бледите лунни лъчи, които обливаха тялото й със сребристи и златисти отсенки.
Когато ръката му се плъзна надолу между бедрата й, Еме ахна и изрече задавено:
— Какво правиш?
