изпълни молбата на Ник. Той можеше да се съмнява в претенциите на Ник, но имаше достатъчно разум, за да поиска да види доказателствата. Неподчинение на заповед, издадена от офицер, представляваше сериозно нарушение, а посегателство срещу офицер беше напълно достатъчно, за да го изправят пред взвода за разстрел.
Еме се върна след малко, носейки папката. Ник извади един лист и го подаде на Пурди.
— Можете да четете, нали? — запита той презрително.
Пурди му хвърли поглед, пълен с отровни чувства, и се намръщи, мъчейки се да вникне в съдържанието на документа. Наистина, в образованието му имаше сериозни пропуски, но въпреки това разбра достатъчно думи, за да му стане ясно, че Ник казва истината. Плантацията „Високите дъбове“ трябваше да бъде изключена от заповедта за всеобщо унищожение. Най-малкото, докато там се намират федерални войски. Спорно беше дали един офицер представлява войска или не, но Пурди реши да не насилва късмета си.
— Ако вие наистина сте капитан Дръмънд, съжалявам, че се усъмних — каза сержантът, все още недостатъчно убеден.
Не го беше грижа толкова за опожаряването на плантацията, но искаше жената. Можеше заедно с хората си съвсем лесно да обезоръжи този, който се представяше за федерален офицер, но рано или късно щеше да стане ясно, че са извършили посегателство срещу офицер. Пурди имаше намерение да гради кариера в армията и един такъв инцидент лесно би могъл да съсипе плановете му. Не си струваше да рискува заради една жена.
Ник се облегна на рамката на вратата, изтощен до краен предел. Капчици пот лъщяха на челото му, той отчаяно се мъчеше да прикрие слабостта, която изцеждаше и без това недостатъчните сили от тялото му. Само Еме усети усилията му да се задържи изправен. Само да проявеше слабост, хората насреща му можеха да решат да не му се подчинят.
— Предлагам да се качите на конете и да си тръгнете — изрече той със суров тон. — Когато се върнете в Атланта, споменете името ми в щаба и съм сигурен, че ще потвърдят самоличността ми.
— Да, добре, може би сме направили грешка — призна Пурди, пристъпвайки неловко от крак на крак.
— Кажете им, че се възстановявам след раняването — прибави Ник за всеки случай.
В мига, когато войниците се качиха на конете си, Еме коленичи до Савана, която тъкмо започна да се размърдва. На челото й имаше цицина колкото яйце, но иначе, изглежда, не беше сериозно пострадала. Еме й помогна да се изправи и я задържа, докато конниците се отдалечаваха.
— Добре съм, миличка — каза уморено Савана. — Тръгнаха ли си?
— Ник ги убеди да си отидат — отвърна Еме. Огледа се към него и извика: — Ник!
Главата му беше клюмнала, пръстите му всеки миг щяха да изпуснат оръжието, ръката му висеше безсилно, сякаш изнемощяла под тежестта на пистолета. Облягаше се с цялото си тяло на рамката на вратата, от челото му течеше пот.
— Добре съм, Еме, само да си почина за миг.
Тя го загледа със страх как се бори да овладее неподдаващото се на волята му тяло. Въздъхна облекчено, когато след няколко мига той се отдели от опората си.
— Дай да ти помогна да идеш горе — предложи тя, притичвайки се към него.
Той се облегна с цялата си тежест на рамото й и двамата бавно се заизкачваха по стълбите към стаята му. Тя му помогна да съблече униформата и да си легне.
— Едва не умрях, като видях ръцете му върху тебе — каза Ник. Гласът му беше тих и изпълнен с едва потискан гняв. — Ти беше много смела… да предизвикаш толкова мъже.
— Ти беше смелият — възрази Еме. — Можеше да те убият, когато видяха колко си слаб.
— Това са федерални войници, сериозно се съмнявам, че биха предизвикали един офицер.
— Но те не ти повярваха.
— Остави това, скъпа, вече всичко свърши. Отидоха си, няма да ти досаждат, докато аз съм тук.
— Няма да останеш тук завинаги — изрече Еме с натъжен глас.
— Така е — съгласи се Ник, — но ще се върна. Толкова неща имам да ти кажа, толкова неща имам да те питам. Сигурно знаеш какви са чувствата ми към тебе.
— Ник, трябва да си починеш. Ще говорим друг път за това. Изтощен си, не искам състоянието ти да се влоши, вече си доста оздравял.
Еме се нуждаеше от време за размисъл. Тя отлично разбираше за какво намеква Ник. Вече няколко дни не й беше натяквал за Бранд, но тя знаеше, че не се е отказал. Но може би прекаляваше с предпазливостта или просто инатът й не знаеше граници. Може би беше крайно време да му каже, че е баща на Бранд. Той вероятно подозираше истината, но само тя можеше да я потвърди. И въпреки че не й беше казвал изрично, че я обича, неведнъж й бе повтарял, че не е безразличен към нея. Интересно дали чувствата му стигаха дотам, че да й предложи брак, след като му каже за Бранд. И дали би го направил защото я иска, или само заради детето?
Не беше лесно да вземе решение, но накрая Еме си каза, че ще съобщи истината на Ник. Молеше се всичко да се нареди според надеждите й. Трудно беше обаче да се избере подходящият момент. И тъй като Ник не се още възстановил от нападението на войниците, дошли да запалят „Високите дъбове“, тя реши да изчака още няколко дни, за да може той да се съвземе. Може би просто й се искаше да отложи неизбежното, но след като вече беше решила, сякаш й олекна на сърцето.
Ник проспа остатъка от деня и цялата следваща нощ. Когато се събуди на другата сутрин, състоянието му се беше подобрило значително, а настроението му изглеждаше също така добро. Той обаче помръкна, когато забеляза колко слаба и крехка изглежда Еме. Когато тя му донесе обяд, той реши да я разпита подробно какво я мъчи.
— Добре ли си, скъпа? — изрече той угрижено. — Изглеждаш толкова слаба и бледа. Сигурна ли си, че се храниш добре?
— Добре съм, Ник, въобразяваш си.
— Много грижи ли ти създадох? Сигурно не ти е било лесно да се грижиш за мене и за лейтенант Дил.
Еме прехапа долната си устна, надявайки се Ник да не разбере, че тя не се храни редовно, за да може той и Бранд да имат достатъчно храна.
— Изобщо не си ми създавал никакви грижи — настоя тя.
— Но нещата не ми харесват. — Изведнъж лицето му просветна. — Нали… нали не си бременна? Възможно е да чакаш дете от мене.
— Не! Искам да кажа, не е това. Просто… — Господи, какво да му каже?
— Какво има, Еме? Най-добре е да ми кажеш, защото рано или късно ще разбера.
Наистина щеше да разбере, предположи тя. Скоро нямаше да остане никаква храна.
— Аз… от време на време не ям.
— Защо? — Внезапно лицето му се наля с гъста червенина, когато разбра отговора. — Разбира се, няма достатъчно храна за всички. Колко съм глупав! Имаш ли някакви пари?
Еме поклати отрицателно глава. Малкото пари, които имаше, отдавна бяха похарчени.
— Защо, по дяволите, не ми казваш нищо? Имам малко пари. Не са кой знае колко, но ще стигнат да се купи храна. Савана може да отиде до Атланта. Донеси ми портупея.
Еме го взе от облегалката на стола, където беше преметнат, и му го подаде. Той извади оттам пачка банкноти и ги пъхна в ръцете й.
— Парите сега не ми трябват.
Нуждата от провизии беше огромна, затова Еме не се възпротиви на щедростта на Ник.
— Може би трябва аз да ида до Атланта.
— Не, изпрати Савана. За тебе не е безопасно да се движиш сама из града. Мога да си представя какъв хаос е там в момента.
Тя кимна и се приготви да излезе.
— Еме. — Блестящите му зелени очи я изгледаха сериозно. — Моля те, остани да спиш при мене тази нощ. Имам странното усещане, че скоро ще трябва да си замина.
След моментно колебание тя кимна в знак на съгласие, и на нея й се струваше, че предположението му е вярно. Освен това, тази нощ щеше да бъде идеалният момент да му каже за Бранд. Беше изчакала
