— Знам, че не мога да те любя както трябва, но още мога да ти дам удоволствие.
— Не, Ник, не е необходимо, удоволствието ми може да почака, докато се оправиш.
— Нека направя това за тебе, скъпа. — Пръстът му се пъхна в нея и протестът й заглъхна, когато той полека се надигна и започна жадно да я целува. — Исках да те целувам навсякъде още като отворих очи и те видях надвесена над мене в полевата болница.
Започна да целува влажните ъгълчета на устата й, ушите, брадичката, чувствителната ямка в основата на шията. Макар че енергичността му беше намаляла, още имаше властта да обръща вътрешностите й в разтопена лава.
— Ще се нараниш — протестира Еме, страхувайки се, че той може сериозно да увреди заздравяващата си рана.
— Не се тревожи за мене, лежи и ме остави да те любя както искам. Има много начини да любиш една жена и ти обещавам, че това изобщо няма да ми навреди.
Устата му продължи надолу към връхчетата на гърдите й. Поемайки тръпнещите зърна в устата си, той ги засмука, сякаш беше бебе, наслаждавайки се на реакцията й. Пъхна още един пръст в нея, докато палецът му масажираше миниатюрната пъпка на нейната женственост, скрита в нежните гънки на влажната й плът.
— Ник!
— Харесва ли ти, скъпа? Не се дърпай, наслаждавай се на това, което мога да направя за тебе.
— Но ти…
— Не се тревожи за мене, радвам се, че мога да ти дам наслада.
Пръстите му се пъхнаха по-навътре, разпъвайки я нежно. Той усети как соковете й го овлажняват, улеснявайки пръстите му да се движат с лекота напред-назад. Ритъмът на палеца му и движенията на пръстите я възбуждаха все повече, карайки я да се задъхва, докато пред очите й не остана нищо друго освен звездно небе, към което тя се устреми, за да се разбие в следващия миг на милиони късчета, изкрещявайки върховния изблик на кулминацията си. Ник се отдръпна едва след като тя притихна неподвижна под ласките му.
— Спи, скъпа. Сънувай деня, когато ще се слея с тебе в този свят, където току-що те отведох. Може би не е далече денят, когато ще разбереш, че не желая да ти навредя, и ще ми кажеш истината за Бранд.
Думите му потънаха в мрака. Еме вече беше заспала.
13
След два дни във „Високите дъбове“ пристигнаха посетители. Беше към средата на следобеда. Ник и Бранд бяха легнали да спят. Еме беше в градината, ровейки за последните остатъци от картофи и цвекло, а Савана седеше в кухнята, оплаквайки се от липсата на прясно месо. Предния ден беше застреляла един заек, но той беше съвсем малък и вече изяден. Днешната вечеря щеше да се състои от постни задушени зеленчуци — каквито Еме успееше да изрови от градината. Ако имаха пари, мислеше мрачно Савана, щеше да впрегне стария дръглив кон и да отиде с фургона до Атланта. Но май нямаше да намери храна и там, беше унилото й заключение.
Савана първа чу конниците. Втурна се към задната врата, за да предупреди Еме. Грабна пушката и пистолета, които държеше винаги заредени, и излезе в градината при нея. Двете заедно се запътиха към алеята. Оттам се задаваха десетина въоръжени конници. Униформите им бяха сини. Еме загледа уплашено как спират на няколко крачки от нея. Нямаше никакъв офицер, най-старшият по чин беше сержант. Дали не са ги пратили да вземат Ник, запита се тя, но това й се видя съмнително. Ако идват от Атланта, трябваше да знаят, че Ник не може да язди след такова тежко раняване.
— Вие ли сте собственичката на тази плантация? — запита сержантът.
Изгледа я от височината на седлото с присвити очи и пусна бавна, мазна усмивка. Еме изтръпна, усещайки, че я съблича с очи.
— Аз съм госпожа Тревър — изрече тя със стиснато гърло. — Какво искате?
— Имаме заповед да изгорим всички постройки. Смятам, че се отнася и за тия тук. Имате пет минути да излезете със семейството си.
— Не, почакайте! — извика Еме. — Не можете да направите това! Горе има ваш офицер, който се възстановява след тежко раняване.
Сержантът се изплю с арогантност, която порази Еме.
— И очаквате да ви повярвам? — Обърна се към хората си, стълпени зад него. — Хайде, момчета, започвайте.
Мъжете слязоха от конете. Един извади факли от един конопен чувал, друг започна да ги пали.
— Предупредих ви, госпожо, най-добре изкарайте семейството си от къщата.
С предизвикателно блеснали очи Еме вдигна пушката, докато Савана се целеше с пистолета.
— Само да мръднете, и сте мъртви. Вътре има малко дете и един от вашите капитани. Никой няма да подпалва „Високите дъбове“.
Сержантът се ухили мрачно.
— Кой казва това? Може би ще се позабавляваме малко с вас, след като свършим, щом се държите така лошо.
Хвана дулото на пушката и го бутна настрана. Куршумът изхвърча, без да нарани никого. Пистолетът на Савана беше обезвреден по същия начин. Но изстрелът на Еме все пак успя да събуди Ник.
— Може пък първо да се позабавляваме, а после да се занимаем с къщата — каза сержантът, хващайки Еме, и я притисна плътно към себе си.
Допирът на тялото й събуди други, по-настоятелни нужди. Мъжете наоколо се спогледаха алчно.
— Не я пипай! — изкрещя Савана, борейки се да се освободи от стискащия я войник.
Старата негърка получи силен удар по главата, който я просна в безсъзнание.
— Савана! — изпищя отчаяно Еме, когато я видя да пада. Дори ако Ник се събудеше от шума, какво би могъл да направи един мъж срещу десет?
— Няма й нищо, госпожо — каза сержантът. — И на вас няма да ви се случи нищо, ако ни дадете това, което искаме.
Грубите му ръце започнаха да мачкат гърдите й и се спуснаха надолу към корема.
— Махни си мръсните ръце от нея.
Десет глави се обърнаха към гласа. Ник стоеше на прага, стиснал зареден пистолет, със свирепо изражение на лицето. Беше успял да си облече униформата и Еме разбра, че сигурно му е струвало огромни усилия.
— Кой сте вие, по дяволите?
— Капитан Никълъс Дръмънд от федералната армия. Вие кой сте?
— Сержант Уейн Пурди от федералната армия. Откъде да знам дали казвате истината? Може да сте смъкнали униформата от някой умрял.
— Ако не искате да ви пратя на военен съд, предлагам да се махнете оттук заедно с хората си. Госпожа Тревър е дала подслон на ранени войници от федералната армия и не заслужава домът й да бъде изгорен.
— Заповедите са си заповеди, капитане… ако сте капитан. Не трябва да остават никакви постройки. Шърман смята, че преди да спечелим войната, трябва духът на противника да бъде пречупен, а това означава да бъдат изгорени домовете и посевите.
— Не и този дом, сержант Пурди. Горе в стаята ми има заповед, с която се забранява разрушаването на този дом, докато в него има федерални войски.
— Не виждам войски — възрази намусено сержантът.
— А аз какво смятате, че съм? — отвърна студено Ник. Лицето му беше изтощено и пепеляво, Еме се уплаши, че всеки миг ще припадне, преди да е успял да убеди войниците да си тръгнат.
— Еме — повика я Ник. Гласът му беше достатъчно уверен, макар тя да знаеше, че силите всеки момент могат да го напуснат. — Иди горе и донеси заповедите, за които казах на сержант Пурди. В бюрото са, в една кожена папка.
Пурди не възрази, когато Еме мина с рамото напред покрай него и побърза да влезе в къщата, за да
