ги леко между палеца и показалеца си.
— Добре ли е така?
Еме не можеше да издаде и звук.
— Искаш ли да продължа?
Тя поклати глава — „не“.
— Сигурна ли си?
Тя кимна енергично.
Изведнъж ръцете му потърсиха нежната цепнатина между бедрата й, посрещайки сълзящата влага, която дразнещият му масаж беше предизвикал. Многозначителна усмивка се появи в ъгълчетата на устата му. Без да прекъсва изтънчения съблазняващ масаж, той пъхна един пръст в нея. Еме подскочи и извика.
— Сигурна ли си, че искаш да спра?
Еме преглътна конвулсивно.
Той дръпна пръста си бавно, мъчително бавно и зачака тя да каже какво иска. Беше се заклел да не се люби с нея, ако тя не го поиска.
Еме изпъшка:
— Не, не спирай! Моля те, не спирай!
— Какво искаш, скъпа?
Пръстът му се върна в горещата й, влажна ножница, започна отново да навлиза и да се отдръпва, дълбоко, още по-дълбоко…
— О, господи, искам…
— Кажи ми, Еме. Ако не ми кажеш какво искаш, ще те оставя и ще спя в друга стая. Може би тогава ще разбереш какво е да искаш ужасно много някого, когото не можеш да имаш.
— Люби ме, Ник. Моля те.
— На драго сърце, скъпа. Заслужаваш истинска брачна нощ. Но преди това искам да те чуя да ми кажеш, че ме обичаш.
Хлипайки отчаяно, Еме извика:
— Обичам те, Ник Дръмънд. Господ да ми е на помощ, обичам те.
19
— Сякаш половин живот съм чакал да те чуя да казваш това — изстена Ник, когато тежестта на тялото му се премести върху нея.
Беше напълно възбуден, напрегнат и натежал от желание. Беше се въздържал толкова дълго, че искаше да влиза и излиза от нея отново и отново, докато стигне до блажената кулминация.
Но не го направи. Отдавна се беше научил да се въздържа. Затова я затисна под себе си, притисна се плътно към нея, за да я накара да почувства възбудата му и колко отчаяно я иска.
— О, господи, Ник, побързай.
— Имаме цяла нощ, скъпа. И всички нощи пред нас. — В тона му се долови изненадваща уязвимост, когато добави: — Този път се предавам завинаги.
Еме не започна да спори, твърде заета да го докосва и да го прегръща. Чувстваше топлия му дъх, усещаше напрежението в него. Мускулите му се свиваха под допира на пръстите й и тя разбра колко много й е липсвал. Колко е имала нужда от него.
Когато дръпна главата му към своята и го целуна, разтваряйки крака в несъмнена покана, самообладанието на Ник рухна. Тя пъхна ръка между краката му и го насочи към себе си, а после го притисна плътно. Хълбоците й се разлюляха подканващо, засилвайки нежния огън дълбоко в тялото й. Ник изстена, овладян от непреодолима страст, и вече не успя да сдържи напиращата в него жажда.
Тласъците му бяха силни, но не задоволяваха Еме, затова тя го подканваше да прояви още повече усърдие, като издаваше леки викове и заглушени въздишки. Ръцете й не спираха да бродят по тялото му, стремейки се да запомнят всеки инч от плътта му. Запомняше разположението на всеки белег по него, запаметяваше всяка извивка и хлътнатина, инстинктивно разбираше къде да го докосне, за да му даде най- много наслада. Затвори очи, когато ласките му я докараха до ръба.
— Отвори очи, скъпа — изпъшка отчаяно Ник. — Искам да виждам изражението ти, когато те отведа в рая. — Очите й, с цвета на топъл мед, бавно се отвориха срещайки напрегнатия изумруденозелен поглед на Ник. — Хайде, Еме, о, господи, хайде.
Тласъците му станаха още по-силни.
— Ник!
Еме се държеше здраво за раменете му, сякаш пометена от стихия, докато задъханите му тласъци едва не я отделяха от леглото. Обвила крака около хълбоците му, тя го стискаше здраво и насладата ставаше непоносима и за двамата. Кулминацията дойде експлозивно, точно когато Ник се изви и за момент остана неподвижен дълбоко в нея. Тя усети горещата струя на семето му и чу виковете му миг преди да се разпадне на милиони късчета.
Потта, струяща по челото му, заслепяваше Ник, когато се опита да сдържи собствената си наслада, докато не се увери, че Еме е получила своята докрай. Едва когато усети, че трептенията, които го изстискваха, лека-полека престават и тялото й започва да се отпуска, той се отдаде на повика на бушуващата си кръв.
Еме заспа почти веднага, задоволена за първи път от много дни насам. Ник остана буден, загледан в нея, молейки се никога повече тя да не го предизвиква да й отказва насладата на тези възхитителни мигове. Независимо дали го знаеше или не, Еме го обичаше и се нуждаеше от него толкова много, колкото и той се нуждаеше от нея и я обичаше. Един ден, закле се той, щеше да я накара да забрави, че е янки, и да помни, че месторождението му няма нищо общо с любовта. Значение имаше само това, което се таеше в сърцата им. Наистина, нещата между тях бяха започнали трудно, но всичко това беше останало в миналото. Бяха женени, имаха син и той щеше да покаже на Еме какво може да направи за нея в името на любовта.
Еме прие с почти фаталистично примирение вестта, че шестдесетте хиляди войници на Шърман са излезли от Савана, за да потеглят за втори път през сърцето на Юга. Ник й беше казал, че Джеферсън Дейвис е отхвърлил безусловното предаване като нещо деградиращо и унизително. Обясни й, че походът на Шърман през сърцето на Южна Каролина и Алабама има две стратегически цели: да унищожи всички военни ресурси по пътя и да се приближи към ариергарда на Лий, като притисне армията на Северна Вирджиния в клещи между две големи армии на Съюза, за да унищожи Ли.
Еме нямаше с какво да се занимава в дните на отминаващата зима на 1865 година. Знаеше със сигурност, че е бременна, но още не беше казала на Ник. Страхуваше се, че като му каже, ще се предаде окончателно и нищо няма да остане от предишното й „аз“. Всичко щеше да принадлежи на Ник. Бранд, новото бебе, самата тя. Това беше искал той от самото начало, нали да притежава тялото и душата й?
Един ден през март Ник се прибра възбуден.
— Майка ми идва във Вашингтон да се срещне със снаха си — обяви той.
Еме знаеше, че Ник поддържа връзка със семейството си в Чикаго, но досега не беше мислила за евентуалната си среща с тях. Знаеше, че един ден ще трябва да се стигне и до това, но мислеше, че ще е след войната.
— Мама идва сама. Сестра ми очаква първото си дете след два месеца и не смее да пътува в такива обстоятелства.
— Колко… хубаво! — възкликна Еме донякъде неубедително.
— Не се тревожи, скъпа, тя ще те обикне, също като мене. Толкова много съм й писал за тебе, че реши да дойде сама във Вашингтон, за да се запознае с тебе. Имаме много място за нея.
— Колко време ще остане?
— Не повече от две седмици. Иска да се върне навреме за раждането на внучето си.
— Кога ще дойде?
— Вдругиден. Получих телеграмата.
— Знам толкова малко за семейството ти — каза замислено Еме.
— Защото никога не си се интересувала да ме поразпиташ.
