има един старейшина. Той ще извърши церемонията.
Фиона се дръпна от него, разтревожена от това неочаквано развитие на събитията. Трябваше да говори с Бран. Не можеше да повярва, че викингът наистина смята да се ожени за нея. Беше толкова смайващо.
— Не. Аз съм християнка. Ако свещеник не благослови брака ни, няма да се съглася.
Чу го да изругава полугласно.
— Нямам нужда от твоето позволение, за да легна с тебе, Фиона. Нито пък съм длъжен да се оженя за тебе. Не ме е страх от тебе като от жена, но не мога да отмина заплахите ти към семейството ми. Ако трябва да се оженя за тебе, за да те имам, така да бъде… Искам те, Фиона. Магьосница или не, аз те искам. Убеден съм, че си ме омагьосала. Затова ще се оженя за тебе, за да запазя семейството си от твоята черна магия и да утоля тази непоносима жажда, която ме изгаря.
Фиона не можеше да пророни и дума. Стори й се дори смехотворно, че Торн ще се ожени за нея само за да задоволи страстта си. Бран със сигурност не е имал това предвид, когато й бе казал, че Торн е нейната сродна душа. Тя знаеше, че много малко жени имат щастието да избират съпрузите си по любов и че повечето жени изобщо нямат думата по този въпрос, но винаги бе смятала, че ако се омъжи, то ще е по любов. Не само щеше да обича съпруга си, но и той щеше да я обича. Този варварин не знаеше какво означава любов. А докато не се научи, тя няма да се омъжи за него, независимо какво бяха казали звездите за бъдещето й.
— Няма да се омъжа без свещеник — настоя Фиона.
Чувстваше се в безопасност, предявявайки това изискване, защото знаеше, че в тази забутана страна няма свещеници. Торн трябваше да научи много неща за жените, преди тя да се съгласи да стане негова съпруга.
— Ами ако намеря свещеник? Ще се омъжиш ли за мене и ще ми позволиш ли да спя с тебе, без да хвърляш проклятие върху семейството ми?
— Да — отвърна Фиона с лекота. Беше абсолютно сигурна, че на стотици левги наоколо няма свещеник. — Може би ще можеш да ме върнеш на Ман. Свещеникът на нашето село може да ни ожени. Бих искала баща ми да присъства, когато се омъжа.
— Няма да присъства никой друг освен твоят мъдрец — каза Торн с по-доволен тон, отколкото би трябвало при това положение. — Облечи се. Ей сега се връщам с Бран.
Фиона го изгледа втрещена. Не можеше да си представи какво си е наумил. Но преди да успее да го попита, той навлече туниката си и излезе от банята. С треперещи ръце тя облече грубата си дреха, а мислите й се въртяха в безпорядък. Нямаше представа какво е замислил Торн и беше решена да отхвърли всичко, което той предложи. Щеше…
— Бран! Слава на бога. Влез. Срещна ли Торн?
— Да, тук съм по негова заповед.
— Не разбирам. Защо иска да се ожени за мене? Вярва, че съм магьосница, а и не ме обича. Ти ми каза, че той ще се научи да ме цени, дори ще ме обикне, но той изпитва само страст към мене. Няма да се оженя за него, ако свещеник не благослови брака ни. Страх ме е, като си помисля какво ще кажат бащата и братът на Торн, когато научат. Нищо няма ги убеди, че не съм го омагьосала. А Брита! Тя ще побеснее!
— Да — отвърна Бран и кимна замислено. — Ще има опасности, точно както предвиждах.
— Защо, Бран? Нищо не разбирам.
Старецът затвори очи. Когато ги отвори, като че ли беше изпаднал в транс, не виждаше и не чуваше нищо, само гласовете, които му говореха на древен език. Фиона го беше виждала такъв и преди, затова зачака търпеливо той да заговори.
— Викингът е силен. Подходящ за жена с твоята смелост и способности. Никой мъж от остров Ман не беше достоен за тебе. Бъдещето ти се разкри пред мене още преди да се родиш. Викингът го знае дълбоко в себе си, но се съпротивлява. Вашите съединени сили ще родят здрави деца, които ще управляват остров Ман и ще го пазят от врагове.
— Искам да бъда обичана, Бран. Толкова ли е нередно?
— Любовта вече я има.
— Какви безсмислици говориш? — изръмжа Торн, влизайки в помещението. — Любовта е за мечтателите. Насладата е всичко, което викингът иска от жената. Готова ли си, Фиона?
Той се приближи към огъня и тя видя, че е сменил облеклото си. Беше прекрасен в дългата до коленете туника с цвета на светлосините цветя, които цъфтяха на хълма над нейното село. Тя беше изтъкана от най-фина коприна и прикрепена на рамото с изкусно изработена тока. Чудесно изкован меч лежеше в ножницата, висяща от кожения колан, който опасваше кръста му. Дръжката му беше от злато, украсена със скъпоценни камъни. Тънкото вълнено наметало в яркочервен цвят бе закопчано с проста златна катарама. Той беше наистина великолепен.
— Не, не съм готова. Няма свещеник.
— Елате с мене. И двамата.
— Къде отиваме? — поиска да узнае Фиона.
— В селото. Не е далече. Конят ми чака. Доведох муле за Бран.
Фиона излезе навън. Любопитството започваше да надделява над страха й.
— Вземи — каза той и й подаде вързопа, който носеше. — Дръж го, ще ти потрябва по-късно.
Торн вдигна Фиона на коня и се качи зад нея. Бран възседна мулето и потегли след тях. Макар че часът за вечеря отдавна беше минал, все още бе достатъчно светло. През лятото дневната светлина се задържаше по-дълго време в северните земи.
Стигнаха до селото без произшествия. Торн се насочи право към пристанището, където няколко дракара бяха вързани за каменните стълбове, забити край кея.
— Чакайте тук — каза той и слезе от коня.
Фиона загледа учудена как Торн се приближава към единия дракар и вика капитана. След миг на палубата се появи един свиреп гигант. Беше по-едър дори от Торн. Червеникава коса, прошарена с бели косми, се спускаше в объркани валма по раменете му, брадата му едва скриваше жестокото изражение на лицето. Той слезе на кея и заговори с Торн. После Торн пъхна нещо бляскаво в ръката на капитана и зачака, а гигантът отново се качи на кораба.
След малко един мъж в парцаливи монашески дрехи, с окован в тежки вериги крака, слезе по дъската и се приближи към Торн. Двамата поведоха оживен разговор, Фиона видя как мъжът поклаща глава няколко пъти, а след това, въпреки протестите му, Торн го повлече към мястото, където бе застанала тя. Гласът му пробуди у нея някакъв спомен и тя ахна смаяна.
Окъсаният монах беше отец Деймиън от манастира на Ман. Беше отслужвал литургия много пъти в малкия селски параклис. Фиона му се беше изповядала малко преди викингите да опустошат острова. Тя знаеше, че дивите воини са нападнали манастира и са отвели монасите в плен, но не беше очаквала да види някого от тях тук.
— Отче Деймиън!
— Добре ли си, чадо?
— Да, добре съм.
Тя се обърна към Торн и очите й метнаха виолетови пламъци към него.
— Така ли се отнасяте към светите мъже? Как смеете?
— Улм ограби манастира — каза Торн. — Когато слязох на Ман, търсех само един човек… една жена, която ме бе омагьосала. Щом стигнахме пристанището, монасите бяха продадени на роботърговеца. Ще ги откарат в Византион, там винаги търсят роби.
— Но те са християнски свещеници. Не можеш да ги изпратиш в езическа страна.
— Всичко е наред, чадо — каза отец Деймиън. — Аз се примирявам със съдбата си. Господ в своята милост ще ме запази. Може би той има планове за мене и за другите от манастира. Ще покръстваме езичниците. Не оплаквай съдбата ми; по-скоро аз се тревожа за тебе. Викингът ми каза, че желае да те вземе за своя жена и иска аз да извърша християнската церемония. Това ли е и твоето желание, чадо?
Фиона поклати отрицателно глава, но в същия момент Торн казваше:
— Да, свещенико, това е желанието на Фиона, да се оженим според християнските ритуали.
— Вярно ли е, Фиона?
