нея. Смушка коня и той тръгна.
Пътуваха в мълчание чак докато Торн даде заповед да спрат за нощувка. Можеха да продължат, но мъжете бяха уморени, защото бяха вървели цял ден до имението на Роло, без никаква почивка. Торн слезе от коня и подаде ръка на Фиона. Тя се спусна без усилие, но веднага се дръпна от него.
— Сърдита ми се виждаш — каза той, озадачен от държанието й.
В края на краищата, нали я беше спасил!
Фиона се взря в очите му, в които танцуваха ледени пламъци, и усети как я поглъща водовъртежът на тъмните му желания. Сякаш всяко събитие в живота й водеше до този момент — да попадне в плен на жаждата си за този мъж. Тя бързо отмести поглед, преди гневът й да се превърне в изгарящо желание.
— Какво очакваш? — нападна го тя. — Вече не сме женени. Сега твоя любовница ли ще ставам?
— Значи Брита ти е казала. Трябваше да се досетя. Нямах друг избор, освен да се разведа с тебе. Бях убеден, че ти си се опитала да ме убиеш.
— И докъде стигнахме сега с тебе, господарю викинг?
Той се замисли, но не намираше отговор на въпроса й, затова умело смени темата.
— Какво си сторила на Роло? Намекна, че си му направила магия. Изглеждаше облекчен, че се отървава от тебе.
— Не съм направила нищо, което да не е заслужил — изсумтя Фиона.
Торн кимна.
— Точно както подозирах. Ти
— Още не съм решила — каза загадъчно Фиона и тръгна.
Торн я сграбчи за ръката и я накара да се обърне към него. От изсечените черти на лицето му лъхаше нещо мрачно.
— Хареса ли ти Роло? По-добър любовник ли е от мене? По-издръжлив ли е? Наслади ли се на уменията му?
Фиона погледна право в пламтящите му зеници и отговори:
— Не знам. Роло не е спал с мене.
Торн се изсмя сухо.
— Толкова ли те е страх от мене, че да ме лъжеш? Никой мъж, който е с ума си, няма да ти устои. Роло никога не е отричал, че те иска в леглото си.
Думите му я изпълниха с хладен гняв. Тя се опита да се дръпне от него, но той я държеше здраво.
— Отговори ми! Хареса ли ти това, което той правеше с тебе?
Щом я питаше така, Фиона не можеше да отрече истината. Не бе могла да понесе нищо от това, което Роло бе правил с нея. Наистина той не можа да я унижи по най-крайния начин, но и докосването му предизвикваше гадене у нея.
— Не, не ми хареса това, което Роло правеше с мене.
Торн рязко я пусна и тя отстъпи пред яростта, която виждаше да се набира в дълбините на измъчените му сини очи.
— Трябваше да го убия.
— Толкова ли ти харесва да убиваш?
— Аз съм викинг — каза той с гордост. — Това правим ние.
Фиона побърза да се отдалечи, докато още чувстваше сили да го стори.
Викингските бойци спяха около догарящия огън. Фиона се уви по-плътно в наметалото си и се помъчи да не обръща внимание на силното тяло на Торн, долепено до нейното, за да я пази от нощния студ. Освен топлината той не й даваше нищо друго. Но тя и не би приела нищо, независимо какво щеше да й предложи. Нейният гняв и неговата неотстъпчивост, недоверието му в нея бяха като мечове, които ги разделяха. Този упорит глупак по-скоро би повярвал, че Роло е спал с нея, отколкото да приеме истината.
Фиона затвори очи, опитвайки се да заспи. Изведнъж трепна, защото под клепачите й започнаха да се въртят видения. Чувството беше мощно и потискащо, толкова силно, че цялото тяло като че ли я болеше. Поддавайки се на свръхестествената сила, която я разтърсваше, тя се отпусна и остави видението да я овладее.
Видя дома на Торн обсаден от нашественици. Усети отчаяние. Торн беше взел повечето бойци със себе си, оставяйки Улоф с опасно малко хора, почти беззащитен срещу нападение. После тя усети студеното присъствие на смъртта и не можа да потисне вика, надигнал се в гърлото й.
Торн се стресна, скочи и посегна към оръжията си.
— Какво има? Нападат ли ни?
Спящите викинги се събудиха моментално и наскачаха, готови да посрещнат атаката на врага.
— Трябва да тръгваме незабавно! — извика Фиона, готова да хукне.
Трепереше така силно, че думите едва излизаха от устата й.
— Какво има? — запита Торн, след като се увери, че не ги заплашва непосредствена опасност.
— Викинги нахлуват от север — едва изрече Фиона, давейки се в потока от думи. — Домът ти… Трябва да побързаме, преди да са избили всички.
Торн сграбчи раменете й и леко я разтърси.
— Полека, Фиона. Кажи ми откъде разбра.
— Понякога виждам разни неща. Не много често, но се научих да възприемам сериозно виденията си. Трябва да побързаме, Торн. Усещам… усещам смърт.
Торн се вгледа в нея, опитвайки се да реши дали да й вярва, или да приеме видението й за лош сън. Хората му се бяха втренчили в нея така, сякаш я смятаха за обладана от духове. Някои дори отстъпиха страхливо назад. Но колкото повече я гледаше, толкова повече се убеждаваше, че тя наистина е имала свръхестествено откровение. Кожата му настръхна, сърцето му заби силно. Може би беше луд или обладан от духове, както и Фиона. Но й вярваше. Бързо даде разпореждания и метна Фиона на седлото. Когато се качи зад нея, хората му вече потегляха.
Стигнаха имението точно когато слънцето се подаваше иззад планините. Завариха истинско бойно поле. Гръмовният звън на мечове и бойни секири огласяше околностите. Торн погледна озадачено към Фиона, сякаш се опитваше да разбере плашещата сила, която притежаваше тя. Свали я на земята, каза й да го чака до коня, нададе бойния вик на викингите и хукна към хората си, които вече се сражаваха с неприятелите.
Нашествениците видяха приближаващите подкрепления и бавно започнаха да се оттеглят. Торн и бойците му се втурнаха във вихъра на битката и северняците разумно решиха да отстъпят. Разпръснаха се, макар и непобедени в боя, и изчезнаха, но Торн знаеше, че ще се прегрупират и пак ще се върнат.
Туролф потупа Торн по гърба, когато двамата братя се видяха след края на битката.
— Дойде в най-подходящия момент, братко. Без тебе нямаше да имаме достатъчно хора, за да отбием нападението.
— Благодари на Фиона за навременното ни пристигане — отвърна Торн. — Тя имаше видение и ни събуди посред нощ. Тор беше с нас, защото пристигнахме навреме. Къде е татко?
Туролф се огледа из двора, осеян с трупове.
— Биеше се зад гърба ми допреди малко. Може би…
И двамата едновременно забелязаха Улоф наблизо. Лежеше по очи в праха, със забита в гърба му секира, а под тялото му се събираше локва кръв.
— Не! — изкрещя Туролф и падна на колене до баща си.
Обърна предпазливо ранения и с мъка в сърцето видя, че очите му още бяха отворени, но вече бяха започнали да се изцъклят. Не след дълго валкюрите щяха да дойдат, за да го отведат във Валхала.
Торн коленичи в праха до баща си.
— Татко, чуваш ли ме? Аз съм, Торн. Отблъснахме северняците.
— Това е работа на вещицата.
До последния си миг Улоф беше убеден, че Фиона е виновна за всяко зло, което може да им се случи.
— Не, татко — каза Торн. — Тя ме предупреди за нападението. Дойдохме с моите хора навреме, за да
