— Тази земя е плодородна и ще дава богата жътва — каза той. — Горите са богати на дивеч, а морето гъмжи от риба. Някой ден може да реша да се заселя тук и ще имам нужда от васали, които да обработват земята и да плащат данъци. Така че има смисъл да пощадя тези селяни и селото им. Ще призова доброволци да останат на Ман и да управляват земята ми, докато бъда готов да се върна… А колкото до Фиона Учената — и той й се усмихна само с устни, — тя ще стане моя робиня. Съмнявам се, че робството ще й понесе, но ще се научи.
Фиона стреснато си пое дъх. Ако станеше робиня на този викинг, това щеше да я убие. Как щеше да я използва той? Щеше ли да й заповяда да споделя леглото му? Щеше ли да отнеме невинността й и да я направи курва на своите хора? Не би могла да понесе това. И тя обърна към него мрачното си лице.
— Убий ме сега, боецо. Не искам да стана твоя робиня.
— Свали магията си и ще размисля.
— Не съм те омагьосвала с нищо. Аз съм християнка. Питай монасите от манастира.
Улм се изсмя страховито.
— Страхувам се, че монасите сега не са в състояние да отговарят на въпроси. Не искаха да се разделят с богатствата си и трябваше да използваме сила.
Вик на потрес отекна сред стълпилите се на прашната улица селяни. Само Фиона прояви достатъчно безразсъдство да изрази гласно чувствата си:
— Убийци! Разбойници! Как посмяхте да вдигнете ръка срещу светите мъже?
— Достатъчно! — изрева Торн. — Ще видим колко умееш да носиш робските вериги. Робът винаги се подчинява на господаря си. Заповядвам ти да премахнеш магията.
— Дяволите да те вземат! — изсъска Фиона. — Само глупак без капчица разум може да ме смята за магьосница. Аз съм лечителка и нищо повече!
— Глупак, така ли? — избухна Торн.
Обърна й гръб и изрева някаква заповед на родния си език. Двама яки викинги сграбчиха Фиона и я издърпаха настрана. Баща й направи слаб опит да ги спре.
— Не я вземай, господарю, умолявам те. Фиона е добра дъщеря. Само нея имам на този свят.
— Достатъчно млад си, за да създадеш още една дъщеря — каза Торн. — Най-добре е да забравиш за Фиона. Сега тя е моя робиня и ще правя с нея каквото си поискам. Бъди благодарен, че пощадих селото ти, вместо да го унищожа и да продам селяните в робство. Моите хора ще се държат с тях добре, стига да зачитат законите, които ще установя.
Фиона се опита да прогони паниката, но вероятността да напусне родния си дом й се струваше ужасна. Хвърли отчаян поглед към Бран, макар да знаеше, че той не може да направи нищо, за да я спаси.
— Чакай! — Фиона се стресна, когато старецът пристъпи пред Торн Безмилостния, крехка фигурка пред мощния златокос воин. — Вземи ме със себе си, господарю викинг!
— За какво ми е потрябвал такъв грохнал старец? — озъби се Торн, — когато мога да си избера няколко яки селяни?
— Защото аз имам сили, които никой от селяните тук не притежава. Един ден ще имаш нужда от мене, Торн Безмилостни, знам го със сигурност.
— Магия! — каза Улм и се дръпна от брадатия старец. — Не ни трябват такива като него.
— Да, ти ще
— Защо искаш да оставиш дома си, старче? — запита подозрително Торн. — Ако искаш да ни навредиш, сам ще те убия.
Бран погледна към Фиона и изражението му се смекчи.
— Основанията ми са ясни, господарю викинг. Никой не бива да наврежда на Фиона. Не мога да ти попреча да я отведеш, но ще направя всичко по силите си, за да се погрижа тя да е в безопасност. И ти казвам съвсем уверено: ще дойде ден, когато ще имаш нужда от моите необикновени способности.
— Много добре. Тогава вземи отварите си, магьоснико. Но ме чуй добре — няма да се отнасям по- различно нито към тебе, нито към Фиона. И двамата сте роби, нищо повече, и ще бъдете третирани като останалите ми роби.
— Бран, недей да се жертваш заради мене — обърна се Фиона, докато воините на Торн я отвеждаха.
— Бъди спокойна, всичко ще бъде наред — увери я Бран. Гласът му бе така искрен, че тя почти престана да трепери. — Ще бъда винаги до тебе — каза той и се отдалечи с бързи стъпки.
На лицето на Торн се четеше загрижено изражение, докато воините отвеждаха Фиона към неговия дракар. Интуицията му казваше, че прави огромна грешка, че сам предизвиква неприятностите. И то такива, каквито досега не бе познавал. Осъзна, че семейството му нямаше да посрещне добре този развой на събитията. Те очакваха, че той ще убие магьосницата и ще се върне у дома освободен от магията. Но не стана така. Напротив, беше омагьосан по-силно от преди. Надяваше се заробването на Фиона да разруши магията, защото не можеше да се застави да я убие.
Тогава в ума му възникна друга мисъл. Ако вземеше тялото й и получеше удовлетворение от нежната й плът, това нямаше ли да разпръсне магията? Струваше си да го обмисли. Один и всички богове знаеха колко отчаяно я иска. Единственото, което го възпираше, беше увереността, че само веднъж…
Няма да е достатъчно.
Разяждаше го страхът, че щом един път удовлетвори жаждата си, Фиона ще го обсеби още по-силно, докато не завладее…
Душата му.
3
Фиона се гушеше, измръзнала и отчаяна, на дъсчената палуба на дракара, под слабата защита на палатката, която Торн бе наредил да направят за нея и Бран. Корабът на Торн беше най-големият от петте, дълъг седемдесет и шест фута и широк около седемнадесет. От двете страни на пейките имаше достатъчно място за шестнадесет гребци, Фиона бе научила доста неща за корабите на тези свирепи викингски воини, откакто бе отвлечена от родното си село и закарана на дракара на Торн.
Тя научи, че викингите струпват плячката и запасите си под подвижната палуба, в пространство, дълбоко около шест и половина фута. По време на плаване ядяха сушени и солени храни и пиеха вода от кожени мехове, също натрупани под дъските.
Фиона не знаеше какво да очаква, когато сушата се изгуби от погледа й. Никога преди не се бе отдалечавала толкова много от брега, и то заедно с мъже, които се страхуваха от нея и същевременно я мразеха. Беше благодарна, че Бран също е тук, защото Торн почти не я беше погледнал, след като отплаваха. Тя бе очаквала да я нападнат и да я изнасилят, но никой не я бе докоснал, макар понякога да улавяше втренчения поглед на Торн, чието изражение говореше, че с радост би й извил врата. Много се зарадва на палатката, защото в нея можеше поне малко да се усамоти.
Плаваха вече пет дни, когато ги застигна първата буря. Корабът се люшкаше насам-натам, подмятан като тресчица от поривите на капризния вятър, Фиона и Бран се сгушиха един до друг под слабата закрила на платнището, молейки се вятърът и вълните да не ги отнесат изпод него. Бран беше пребледнял като призрак. Когато бурята се разбушува, той едва се добра до ръба на борда и започна да повръща. После се върна и се строполи до нея, като стенеше и притискаше с ръце стомаха си.
Макар че сама едва се държеше на крака, Фиона знаеше, че трябва да направи нещо, за да облекчи страданията на Бран. Тя се зарови в неговото сандъче с лекове и намери малко стъкълце с валериан — лекарство, което се даваше за успокояване. После излезе от убежището си и тръгна да търси прясна вода.
Подпрял се на кърмата на подмятания от ветровете кораб, Торн забеляза, че Фиона излиза от палатката си, и за момент изпита страх. Знаеше, че крехкото й тяло не може да устои на яростните стихии, и усети как трепва, когато тя започна да си проправя път през брулената от вихрите палуба. Но изведнъж долови как сред воините, които я видяха, се надигна глух ропот.
— Това е работа на магьосницата! Тя ни е проклела! Хвърлете я през борда!
