След като попита как да стигне до главния щаб на генерал Джаксън, Филип започна усилено да мисли. Едва не загуби живота си за трети път, откакто бе започнала мисията му. Двама души вече бяха мъртви — трепна, когато си спомни за Габи — и един мъртъв повече нямаше да означава нищо за човека или хората, които не биха се спрели пред убийство в желанието си да не му позволят да даде на генерал Джаксън документа, който носеше у себе си.
Филип се разхожда няколко минути из преддверието на канцеларията на Джаксън, когато накрая вратата се отвори и един едър мъж с побеляла коса и уморени очи се насочи към него.
— С нетърпение ви чакахме да пристигнете, Сен Сир. — В следния миг той забеляза кръвта по главата на Филип и състоянието на дрехите му. — Господи боже, Сен Сир, какво ви се е случило? Седнете, седнете, човече. Сега ще викна доктора да ви прегледа.
— Няма нищо, генерале — протестира Филип, но въпреки това седна на стола, предложен му от Джаксън. — Стана нещастие отвън; едни подплашени коне без малко да сложат край на живота ми.
Джаксън се вгледа в него и вдигна едната си рошава вежда, докато Филип описваше случката.
— Цялото пътуване беше белязано от безсмислени злополуки. Дори времето беше срещу нас. Капитан Жискар загина и… и… съпругата ми падна зад борда по време на урагана, който ни застигна преди няколко дни. — Прекъсващият се глас на Филип разтревожи Джаксън, но той не каза нищо, изчака Филип да продължи. — Убеден съм, че инцидентите, които доведоха до смъртните случаи и до покушението срещу живота ми, са дело на шпионин, който иска да се добере до документите, предназначени за вас.
Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оттам пакета, който бе опазил с цената на големи лични жертви.
Дълбоки бръчки прорязаха и без това набразденото лице на генерал Джаксън, докато търсеше думи, с които да изрази благодарността си, като знаеше, че нищо, което би могъл да каже или да направи, няма да върне съпругата на Филип или капитан Жискар.
— Какво мога да ви кажа, Сен Сир — изрече генералът с искрена симпатия, — освен че имате вечната признателност на американския народ и френското правителство. Благодарение на сведенията от този документ ще знаем дали британците възнамеряват да нападнат Ню Орлиънс, или са си набелязали други цели.
Той разкъса обвивката на пакета, прегледа набързо няколко страници и мрачното му лице се разведри.
— По море. И то скоро — обяви той с блеснали очи. — Тук се казва също, че британският план предвижда да се иска помощ от Жан Лафит. Баратарският залив е важен подстъп към Ню Орлиънс и за да получат достъп до него, им е необходима помощта на Лафит.
— Знам съдържанието — каза Филип. — И капитан Жискар, и аз го прочетохме, за всеки случай. Но Лафит не е ли пират?
— Наричат го с много имена и „пират“ е едно от тях. Ако той обаче се съгласи да помогне на британците, загубени сме.
— Мислите ли, че ще им помогне?
— Няма да го обвиня, ако постъпи така — изсумтя Джаксън. — Губернатор Клейбърн наскоро заповяда на американски военни кораби да навлязат в Баратария, убежището на Лафит. Обсадили острова, потопили няколко негови кораба и пленили част от хората му. Любопитното е, че той не отговорил на огъня. По-късно пратил съобщение до губернатора в смисъл, че се смятал за американец и нямало да стреля срещу корабите на собствената си страна. После предложил да помогне срещу британците, когато дойде време.
— Губернаторът приел ли е предложението на Лафит?
— Тоя глупак още не вярва на Лафит, но аз възнамерявам лично да говоря с него и да преценя дали наистина има желание да ни помогне. Един от неговите лейтенанти се съгласи да заведе двама мои хора до Баратария, за да разберат към кого е лоялен Лафит.
— Градът готов ли е да се бие? — запита Филип. — Какво казват гражданите?
Повечето от тях не вярват, че британците представляват заплаха. Сигурен съм, че биха предпочели да са под британско управление, а не под американско. Но сега, щом като имам доказателства за предстоящото нападение, ще удвоя усилията си да вдигна хората под тревога и да ги подготвя да защитават града си.
— Идвайки насам, видях купчини оръжия и боеприпаси. Според мене, започвате добре.
— Де да беше така — въздъхна уморено Джаксън. — Запасите ни от някои видове оръжия са извънредно малки, липсват също мускети, търсим да се снабдим с тях от околните градове. Ако се съди по това тук — и той посочи тайните документи, които държеше, — нямам много време, за да укрепя и да въоръжа града и да подготвя гражданите за бой.
Той въздъхна отново и прокара дългите си кокалести пръсти през оредяващата бяла коса. Филип усети, че генералът е много загрижен за предстоящите сражения, и се накани да си тръгне. Джаксън забеляза движението на Филип и сякаш се стресна, виждайки го да стои още в канцеларията му — сякаш мисълта за войната бе прогонила всичко друго от ума му. Генералът протегна приятелски ръка към Филип.
— Отново ви благодаря, Сен Сир, от името на американския народ. Само да можех да върна съпругата ви… Ако мога да направя нещо за вас, моля, само ми кажете.
Филип стисна набръчканата ръка, развълнуван от искреното чувство на великия човек, и каза:
— Има едно нещо, генерале.
— Стига да е в моите възможности, Сен Сир — отвърна искрено Джаксън.
— Има някаква малка възможност морето да е отнесло съпругата ми на някое от островчетата в устието на реката и тя да е още жива. Ако можете да изпратите ваши хора да я потърсят, ще съм ви извънредно благодарен. Готов съм да дам пет хиляди долара награда за сведения, които ще помогнат да я открия, ако е жива, или тялото й, ако е мъртва.
Хлътналите очи на генерал Джаксън се изпълниха със състрадание. Той знаеше, че шансовете на горката жена да оцелее не са дори едно на един милион. Дори да е била изхвърлена жива на брега, неминуемо е станала плячка на алигаторите. Но не му даде сърце да изрече това на глас. Само каза:
— Много щедро от ваша страна, Сен Сир. С радост ще разпространя описание на съпругата ви сред моите хора. Бъдете уверен, че ако тя се появи в града, аз веднага ще узная.
Макар в гласа му да звучеше оптимизъм, очите го издаваха. Дълбоко в сърцето си знаеше, че усилията на Сен Сир да открие жена си са безполезни.
Филип описа на един лист отличителните черти на Габи и го предаде на Джаксън. Той го прочете мълчаливо.
— Няма как да объркат съпругата ви с друга — отбеляза той. — В Ню Орлиънс със сигурност няма друга жена, която да притежава отличителните белези на вашата съпруга. Предполагам, ще останете известно време в града?
— Да, ще спя на борда на „Наветрен“, докато трае ремонтът му. Когато стане отново годен да плава, ще реша дали да се установя в града или да се върна в Мартиника. Разбира се, до голяма степен всичко зависи от това, дали ще намеря съпругата си… или тялото й.
— Дръжте връзка с нас, Сен Сир — настоя Джаксън, който вече бе започнал да прелиства купчината книжа на бюрото си. — Ако имам някакви новини, ще знам къде да ви намеря.
Срещата бе приключила. Филип излезе навън, под палещото слънце, и върху раменете му внезапно се стовари огромна умора; струваше му се, че срещата с генерал Джаксън и всичко, което се бе случило по време на пътуването, е само лош сън. Но не беше. И сега, когато документът бе отишъл на сигурно място, умът му бе зает единствено с мисълта за Габи. Ясно виждаше предизвикателно вирнатата й брадичка — първия път, когато я бе взел; шокът и оскърблението, когато й бе описал какво възнамерявала прави с нея, и реакцията на топлото й тяло, когато най-накрая бе разчупил леда на нейната съпротива и бе отприщил една страст, която никога нямаше да забрави. Чувстваше разкошните и гъсти къдрици, нежните извивки на тялото й, копринената мекота на плътта й и тялото му закопня за нея. Когато се бе оженил за нея, бе очаквал да намери едно нежно и послушно момиче, което да му ражда деца и да не му поставя никакви изисквания. Това, което бе получил, бе една омагьосваща, неукротена дива котка, която го бе изненадала и ядосала с неукротимия си дух и дива пламенност.
От първия миг, когато Филип бе спрял погледа си върху Габи, бе му станало ясно, че тя ще представлява сериозен проблем. Но, господи, колко я искаше! Нито суровото отношение, нито унижението можеха да я накарат да се смири. С това само бе успял да я подтикне към още по-голямо неподчинение,
