даже да я тласне в ръцете на Дювал. Само да знаеше Габи, че всичко, което той правеше, бе породено от мисълта за Сесили и за това, което се бе случило. Още виждаше как от очите й изскачат виолетови пламъци, които после се превръщат в разтопена лава, когато неговите целувки и ласки увличаха тялото й в единственото подчинение, с което някога го бе удостоявала. Да можеше добрият бог да му я върне — би се задоволил дори само с това!
7
Габи видя надигащата се вълна в последния момент — пречеше й дъждовната пелена. Нямаше време за нищо друго освен за кратичка молитва. После усети как нещо я вдига на гребена на вълната и всички наранявания, получени в усилията й да спаси живота на Филип, се стопиха в едно странно успокояващо приливно движение. Тя потъваше под него. Все по-дълбоко и по-дълбоко…
Беше мъртва. Нямаше друго обяснение, Възнасяше се на бял облак и дори един ангел я гледаше снизходително. Ангел с невероятно черни, гъсти мигли и абаносова коса.
— Госпожицата се събуди.
Това беше по-скоро констатация, а не въпрос; гласът на ангела бе не по-малко странен от външността му. В меките, леещи се звуци се долавяше загриженост. А думите бяха произнесени на чист френски език.
Габи се раздвижи и по тялото й мигновено пробягна болка. Едва сега разбра, че не е мъртва. Мъртвите не ги боли, а нея я болеше цялото тяло. Надигна се, но красивата жена, която се бе надвесила над нея, нежно я възпря и тя пак се отпусна на мекото легло.
— Къде… къде съм?
— Вие сте сред приятели, госпожице. Тук никой няма да ви стори нищо лошо.
— Корабът… Филип… — заекна Габи, стиснала глава в дланите си; болката не й позволи да каже нищо повече.
Когато вдигна глава, видя, че в стаята е влязъл един мъж. Беше висок и строен, с грациозни движения. В държанието му се долавяше огромна сила. Имаше дълга, гарваново черна коса, очите му искряха като антрацит, мустаците и бакенбардите също. На Габи й се стори странно, че носи дълга, полюшваща се обица на едното ухо. Високите ботуши, които обгръщаха мускулестите му прасци, издаваха ясен звук, когато той се приближи към леглото.
Гласът му бе изненадващо мек.
— Хубаво е да видя цвета на очите ви, госпожице. Известно време се бояхме, че никога вече няма да ги отворите, а би било жалко, тъй като не съм виждал такива прекрасни очи. Виолетови очи не се виждат всеки ден в Ню Орлиънс.
Той се засмя, показвайки здрави бели зъби. Габи се усмихна неволно.
— Господине, можете ли да ми кажете къде се намирам и как съм попаднала тук?
— Разбира се, госпожице. Вие сте на Баратария. Аз съм Жан Лафит и това е моята островна крепост. А как сте попаднали тук… е, мога да отговоря само приблизително. Явно вълните са ви отнесли в морето по време на урагана и добрият бог не е пожелал да ви вземе, затова те са ви изхвърлили на брега на Баратария, а там ви намериха моите хора. Останалото, малката ми, ще трябва да допълните вие.
— Пътувах на кораб, който отиваше към Ню Орлиънс, когато бурята ни връхлетя — каза Габи. — Знаете ли дали корабът е потънал или е стигнал до Ню Орлиънс? — Важно беше да разбере дали Филип е жив.
— Как се казва корабът? — запита Лафит.
— „Наветрен“.
— Не видяхме следи от корабокрушение, затова предполагам, че корабът е стигнал невредимо Ню Орлиънс. Ще пратя някого от моите хора да провери. А сега, госпожице, ако мога да узная името ви…
Габи се поколеба, после сви рамене.
— Аз съм госпожа Габриела Сен Сир.
— Значи сте омъжена. В такъв случай трябва веднага да осведомим съпруга ви, че сте жива и здрава. Сигурно се е побъркал от мъка, мислейки, че сте мъртва.
— Не, не! — извика развълнувана Габи. — Моля ви, не искам да се връщам при него. Не ме пращайте при него. Умолявам ви.
— Госпожо Сен Сир, успокойте се. Сега няма да говорим за това. Свободна сте да останете на Баратария колкото искате. Макар че някои ме наричат пират, контрабандист и убиец, вие няма да пострадате, щом сте под покровителството на Жан Лафит.
— А има ли нещо вярно във всичко това? — запита Габи в пристъп на страх.
Той се изсмя гръмогласно.
— Всичко това е вярно, госпожо, всичко. Но аз съм преди всичко любезен домакин и вие сте моя гостенка за толкова време, колкото пожелаете. Оставям ви в нежните ръце на моята Мари — и той отправи ослепителна усмивка към дребничката, приятна жена до себе си.
Когато той се оттегли, Габи погледна въпросително към Мари.
— Наистина ли е пират?
— О, може и така да се каже — отговори тя, макар че любовта, която блестеше в очите й, подсказваше, че в нейното сърце той е всичко друго, само не и това. — Но напада само галеоните на ония проклети донове, испанците. В Ню Орлиънс всички търсят Жан, за да купуват съкровищата, които е взел от испанците. Никога не е нападал американски кораби — закле се тя, — но американците отхвърлят помощта му.
Думите на Мари смутиха Габи и момичето явно го разбра, защото бързо смени темата.
— Но това няма значение, госпожо Сен Сир, важното е вие да си починете и да оздравеете. По-късно ще поговорим.
— Моля, наричайте ме Габи — настоя тя.
— Благодаря. Значи, Габи.
— От колко време съм тук, Мари? — запита Габи, докато Мари се суетеше около нея.
— Една седмица.
— Една седмица! — възкликна Габи невярващо.
— Да, и не бяхме сигурни, че изобщо ще се свестите. Но слава на бога, събудихте се и сега трябва да възстановите силите си — настоя Мари. — Ще ви оставя и ще се погрижа да ви приготвят нещо за ядене. А вие междувременно си починете.
Когато остана сама, Габи не можеше да мисли за друго освен за Филип. Очите й потъмняха, когато се запита дали се е спасил и дали изчезването й го е натъжило. Не, реши тя, това не може да му е причинило чак толкова голяма мъка. И ако успееше да постигне своето, той никога нямаше да научи, че тя е жива. По- късно щеше да стигне до Ню Орлиънс, да намери сестрата на Марсел. Но сега щеше да остане на Баратария с Жан и Мари, докато не разбере със сигурност, че Филип се е върнал жив и здрав в Мартиника.
Изминаха почти две седмици, преди Габи да се почувства достатъчно здрава, за да се осмели да излезе навън. По-голямата част от това време тя прекара в компанията на Мари в стаята, която свикна да смята за своя. Жан Лафит я посещаваше толкова често, колкото позволяваха задълженията му, и винаги бе учтив и внимателен. Вече не стана дума да се изпрати известие на Филип къде е съпругата му, макар че неговите хора бяха узнали, че „Наветрен“ е акостирал в Ню Орлиънс.
Един ден Мари се появи с купчина красиви рокли и бельо — коприна, сатен, батиста и брокати във всички цветове на дъгата.
— Това е за вас — каза тя, усмихвайки се на смущението й.
— Всичко? — удиви се Габи. Никога не беше виждала нещо по-красиво от дрехите, пръснати по леглото й. Сандъкът, с който бе тръгнала от Франция, със сигурност не съдържаше нищо подобно.
— Подарък от Жан. Той желае да вечеряте днес с нас. Идват ни гости и ние двете трябва да бъдем домакините. Тоест, ако чувствате сили да го направите — добави Мари.
— Разбира се, на драго сърце. Вие и капитан Лафит бяхте толкова мили с мене, че с радост ще направя нещо за вас.
— Добре — каза Мари. — Сега нека ви изберем внимателно рокля. Нали не искаме да се каже, че любовницата и гостенката на капитан Лафит не са изглеждали великолепно?
Габи невярващо загледа красивото, жизнерадостно момиче. Поради някаква причина тя мислеше, че
