Първият англичанин, който влезе в стаята, веднага се представи. Поклони се сковано и каза:
— Мистър Лафит, аз съм капитан Ричард Тримейн от флотата на негово британско величество. Моят помощник — и той махна към младия мъж зад себе си — лейтенант Джон Локли, и капитан Уилям Джоунс от армията. С нас пътува и кралският пратеник господин… Смит. Той обаче се разболя от треска и не можа да слезе с нас на брега. Дойдох да ви предам послание от нашия главнокомандващ, а господин Смит ни даде документ, който идва направо от британското правителство.
Капитан Тримейн извади два пакета, увити в пергамент. Лафит ги взе, но ги хвърли небрежно на масата, без да си даде труда дори да счупи печатите.
— В Баратария гостоприемството винаги има предимство пред работата. А Жан Лафит никога не поставя работата над удоволствието. Моля, седнете, джентълмени, но най-напред ми позволете да ви представя две прекрасни дами. Моята домакиня и моята гостенка.
И той представи подред Мари и Габи.
Габи усети любопитството на англичаните. Да не би да смятат, че те двете с Мари са любовници на Лафит? Двете момичета размениха дяволити усмивки, защото знаеха, че объркват британците с присъствието си. Една красива любовница — това е разбираемо… но две?
Едва след като и последната чиния бе вдигната от масата, Жан взе пакетите, които лежаха пред него, счупи печатите и ги прочете с подчертано внимание. Изражението му бе абсолютно непроницаемо. Габи бе извън себе си от напрежение. Щеше ли Жан да накара нея и Мари да излязат от стаята, преди да почне деловите преговори? Ясно беше, че англичаните очакват от него точно това.
Но Жан учуди всички, като се обърна към гостите си, без да помоли двете дами да излязат.
— Струва ми се, капитан Тримейн, че вашият главнокомандващ и правителството ви изведнъж много са започнали да ме ценят. Толкова много, че ми предлагат капитански чин във флотата ви срещу моето сътрудничество. — Той разпери многозначително ръце. — Но защо, капитане? Каква нужда имате от един контрабандист и пират?
Капитан Тримейн нервно се изкашля.
— Както знаете, контролът над Баратарския проток е от съществено значение за завладяването на Ню Орлиънс. Той е удобен подстъп към града. Вашето сътрудничество ще ни осигури успеха.
В този момент капитанът млъкна стреснато, когато Жан подаде документа на Мари.
— Какво мислиш, скъпа? — запита той нехайно. — Да позволим ли на британските кораби да влязат в Баратария?
Мари прегледа набързо двата документа.
— Тридесет хиляди долара са много пари, Жан — съгласи се тя. — Но са нищо в сравнение с печалбата от доходния ти бизнес с американците в Ню Орлиънс. Съкровищата, които отнемаш от доновете, красят най-хубавите домове в Ню Орлиънс.
— Не забравяйте капитанския чин, господин Лафит. Ще бъдете уважаван член на кралската флота. Вече няма да бъдете пират, от когото всички се страхуват.
Жан отметна глава и се разсмя гръмогласно.
— Ако не вярвате, че ме уважават, питайте гражданите на Ню Орлиънс. Те ще ви кажат, че не само ме уважават, но и съм на почит в града им.
— Значи не приемате предложението ни? — изрече сковано капитан Тримейн.
— Не съм казал това — бе нехайният отговор на Лафит.
Сърцето на Габи се сви. Нима Лафит ще се присъедини към англичаните? Но думите му подсказваха, че по-скоро обмисля предложението. Лицето й стана така сериозно, че Мари я бутна под масата и прошепнала не се безпокои, Жан знае какво прави.
— Ще размисля над предложението на вашата държава, капитан Тримейн — обяви Жан. — Как да се свържа с вас, когато взема решение?
— Можете да контактувате пряко с мене, но пратеникът, за когото споменах, ще бъде в Ню Орлиънс. Той има къща на улица „Дюмейн“ номер тридесет и можете да му пратите съобщение на този адрес.
Скоро след това англичаните отплаваха към кораба си. Повече не стана дума нито за тях, нито за документите, които лежаха на масата.
— Благодаря, Габи — каза Жан, обръщайки се свойски към нея, — че почетохте трапезата ни с вашата очарователна красота. — После продължи сериозно. — Мари ми обясни защо не искате да се върнете при съпруга си и аз съм напълно съгласен. Можете да останете тук като наша гостенка колкото пожелаете. Сега, когато се възстановихте от преживяното в морето, чувствайте се свободна да опознаете нашия малък остров. Разхождайте се където искате. Никой няма да ви стори нищо лошо.
— Благодаря, капитан Лафит — изрече мило Габи. — Ще остана само докато бъда сигурна, че съпругът ми вече не е в Ню Орлиънс. След това ще се погрижа за бъдещето си.
На другата сутрин английските кораби бяха отплавали, само флотата на Лафит стоеше закотвена в залива. След закуска Мари разведе Габи из огромната къща на любовника си. Тя бе обширна, но не и хаотична, защото Лафит я бе планирал да бъде удобна и приятна. Беше великолепна, с дълга веранда, която я заобикаляше отвсякъде и я пазеше от лятното слънце и зимните ветрове. Тежки дървени капаци защитаваха остъклените прозорци.
Ключовата дума тук беше „изобилие“ — изобилие от сребро, стенни облицовки, орнаментирани мебели, изящни статуетки и ценни килими. В кухнята имаше всевъзможни храни, а студената изба за вина, изкопана под самата къща, приютяваше бутилки бренди и вино от десетина страни.
Понякога сама, но повечето пъти придружавана от Мари, Габи опознаваше Баратария. Островът беше добре укрепен, макар че някои от насипите бяха унищожени от обстрела на американската флота. Тя научи, че хората, живеещи тук, се ръководят от строг кодекс на честта. Жените имаха същите права като мъжете. Макар че бяха най-различни по цвят — от най-бели до абаносово-черни, — бяха свободни да живеят и да се омъжват за когото си искат. По белия пясък, заобикалящ ниските хълмове, се виждаха пръснати колиби, преобърнати лодки и дълги скари за сушене на месо и риба.
Повечето контрабандисти бяха сурови мъже, които изглеждаха като пирати и се държаха като такива. Макар че доста от тях я заглеждаха скришом, никой не се осмели да се приближи до нея, особено когато биваше в компанията на Мари. Някои от жените завиждаха на положението й и тя усещаше враждебността им, докато се скиташе из острова.
Мари разказа на Габи, че Лафит е заблуждавал англичаните, докато в същото време е пратил спешни писма до губернатор Клейбърн и генерал Джаксън. Напоследък той беше толкова зает, че едва я забелязваше и все повече от неговите хора започваха открито да се зазяпват в нея. Тя разбра, че на престоя й в Баратария идва край.
Един ден, скоро след идването на англичаните, Мари й каза, че пак ще имат важни гости за вечеря.
— Този път са американци — допълни Мари. — Представители на самия генерал Джаксън. Може би сега ще повярват на Жан и ще приемат помощта му.
— Отхвърлил е предложението на англичаните? — запита Габи.
— Боже господи! — възкликна Мари. — Та той изобщо не смяташе да го приеме! Освен тридесетте хиляди долара и капитанския чин, който му предлагаха, англичаните искаха от Жан да обещае, че няма да напада никакви испански кораби. Във втория документ от кралската флота имаше директна заплаха — или ще им помогне във войната срещу американците, или Баратария ще бъде разрушена от английските кораби. Жан толкова се ядоса, че едва се сдържа да не ги изхвърли от острова.
— Мислиш ли, че ще нападнат, ако Жан се съюзи с американците? — запита Габи.
— Възможно е, защото дори сега английските кораби дебнат някъде наоколо — каза тя и махна към околностите на залива. — Но по-големият проблем е, че някои от хората на Жан са арестувани в Ню Орлиънс и губернаторът не отговаря на писмата му. Той е под огромен натиск. Затова отиде направо при генерал Джаксън. Не може да се споразумее с губернатор Клейбърн, а вече няма никакво време.
— Значи генерал Джаксън смята предложението му да помогне за много сериозно, щом праща свои хора да се срещнат с него.
— Така се надява и Жан — въздъхна замислено Мари. — Той може да е французин, но е преди всичко луизианец и американец.
Двете жени се бяха погрижил да блеснат с външността си и тази вечер. Дългите сребристи къдрици на
