Тя се бе хванала здраво и водата плискаше ръцете й; лодчицата обезпокоително се клатушкаше, но скоро се успокои.
На места заливът беше извънредно плитък и осеян с блатисти островчета, чиито брегове образуваха понякога лъжливи протоци. Сега Габи разбра защо имат нужда от водач. Само хората на Лафит можеха да се ориентират тук — другите лесно щяха да се загубят сред безбройните тресавища.
Влажният студен въздух проникваше през тънките дрехи на Габи и тя трепна, когато наблизо се обади бухал. Беше сигурна, че чува пляскането на тежки опашки във водата и се сви по-близо до Роб, докато водачът им сръчно направляваше лодката в тесните протоци. Габи едва не изпищя, когато един кичур мъх опря лицето й. Роб я прегърна през раменете и я задържа така, докато тя не престана да трепери.
Сякаш бяха пътували часове, когато далече пред тях блесна една светлинка. Когато наближиха, Габи видя, че е лагерен огън. Въздъхна облекчено, когато пирогата безшумно опря до твърдата почва. Роб й помогна да слезе и тя зачака трепереща в тъмнината, докато водачът им говореше припряно с петимата мъже около огъня. Един от тях се скри в тъмното и се върна след малко, водейки прекрасен черен кон с ярка бяла звезда на челото.
Роб пристъпи към коня и му заговори тихо, а после се върна при Габи. Настани я на гърба на коня, подаде й вързопчето с дрехи и се качи зад нея. Сбогуваха се с мъжете около огъня и потеглиха в тъмното. На Габи й се стори, че ще вървят вечно по виещата се пътека, но накрая излязоха на пътя. Едва тогава Роб се обади:
— Студено ли ти е, скъпа? — запита той загрижено и я притисна до себе си.
— Малко — отговори Габи и се сгуши в топлата му прегръдка.
— Светкавица скоро ще ни откара до Ню Орлиънс — каза той, потупвайки гальовно стройните хълбоци на животното. — Впрочем — добави той с палаво блеснали очи, — ти си едно привлекателно момче.
Габи се изчерви силно, но бе благодарна, че той е в такова весело настроение.
— Светкавица твой кон ли е? — запита тя.
— Да, хората на Лафит се грижеха за него, докато аз бях в Баратария.
Продължиха да яздят мълчаливо и след известно време Габи запита:
— Колко път имаме още до Ню Орлиънс?
— Не е много. Моята квартира е в старите казарми на улица „Роял“. Там ще прекараме остатъка от нощта. Ще те вмъкна тайно през задната стълба, а утре ще потърся друга квартира, щом предам на генерал Джаксън писмата от Лафит.
— Лафит ще се присъедини ли към американците?
— Убеден съм, че има искрено желание да ни помогне. Само иска неговите хора да бъдат освободени от затвора, както и пълно опрощение за него и хората му.
— Генерал Джаксън ще се съгласи ли с това?
— Сигурен съм — особено след като получи пълния ми доклад и прочете писмата от Лафит.
Скоро пред тях блеснаха светлините на града и те тръгнаха по пустите улици. Минаха под една арка и влязоха в някакъв вътрешен двор; Роб подкара Светкавица към конюшнята, слезе от седлото и помогна на Габи. Сложи пръст на устните си, хвана я за ръка и я поведе по една желязна стълба към втория етаж на двуетажната постройка. Когато се качиха, Роб спря пред една врата, извади ключ и я въведе в стаята.
Запали лампата и Габи се огледа любопитно. Стаичката беше безупречно чиста, но обзаведена доста оскъдно. Тя погледна с копнеж към леглото, беше уморена, но бързо извърна очи, когато усети Роб да я гледа със странно изражение.
— Габи, сигурно си уморена — каза той, вземайки вързопчето от ръцете й. — Ела, трябва да си починеш.
Без да й даде време да възрази, той я вдигна на ръце и внимателно я положи на мекото легло. Свали качулката и загледа омаян дългите сребристи къдрици, които се разпиляха по раменете й. Хвана копринените кичури с две ръце, вдигна ги към лицето си и вдъхна лимоновия аромат, който се носеше от тях.
— Габи, аз… — започна той с дрезгав глас.
— Не, Роб — въздъхна Габи, осъзнавайки какви чувства се надигат у него. — Не го казвай. Моля те. Ние сме добри приятели; между нас не може да има нищо повече.
Болката замъгли ясните му сини очи, но той не възрази.
— Съжалявам, Габи. Наистина съжалявам. Обичам те и те искам отчаяно, но няма да те насилвам. Когато дойде време, ти ще станеш моя и да вървят по дяволите брачните клетви.
След това той дръпна покривката от леглото и се приготви да си постели на пода. Габи бе смаяна от това, колко лесно приема той нейните желания. Ако можеше Филип да прояви поне малко от търпението и любовта на Роб…
Събуди се в стая, преливаща от слънчева светлина. В миг си спомни къде е, а в следващия миг осъзна, че Роб го няма в стаята. Покривката, на която бе спал, беше грижливо сгъната и сложена в долния край на леглото. Върху нея имаше едно листче. От бележката Габи разбра, че той е отишъл при генерал Джаксън. Молеше я да го чака и да не излиза навън.
Като видя на умивалника кана с вода — без съмнение, Роб бе помислил и за тоалета й, — тя се изми, после се облече в скромна рокля. Мари се бе погрижила да й приготви достатъчно дрехи, за да й стигнат, докато си намери работа. После седна до прозореца и се зае да разглежда с огромен интерес картината, която се откриваше пред нея.
Градът, толкова тих снощи, се бе оживил. Продавачи хвалеха стоките си, надвиквайки се с тропота на теглените от мулета колички. Откъм насипа се дочуваха дори протяжните гласове на негрите, жители на крайбрежието.
Габи насочи вниманието си към по-близкото обкръжение и се възхити на красивия малък двор, в който бяха влезли късно снощи. В дъното беше конюшнята. Хибискуси растяха на воля заедно с палми и олеандри. Една бугенвилея разсипваше кървавочервените си цветове над кованото желязо на балконския парапет, който обикаляше от всички страни втория етаж, надвиснал над тясната павирана уличка.
Когато в двора влезе малък закрит екипаж, Габи не му обърна особено внимание, преди да види, че кочияшът е Роб. Нескритата й радост, че го вижда, накара лицето й да светне от удоволствие, когато той влезе в стаята. На него му беше все едно, че тя е съпруга на друг мъж, бе решен да я убеди да дойде с него в плантацията му в Южна Каролина и да го чака, особено след като току-що бе научил, че скоро трябва да напусне града с поредната мисия от името на генерал Джаксън.
— Донесох ти кроасани — каза Роб и сложи един пакет на масата. — Хапни, докато си приготвя нещата. Наех стая с кухня в пансиона „Паталба“ на улица „Шартр“.
Докато Габи хапваше доволно от кроасаните, Роб опакова нещата си и заедно с вързопчето на Габи ги отнесе в каретата. Вече се бе видял с хазайката и бе платил, като нарочно не бе оставил новия си адрес. След като Габи се нахрани, той я поведе по задното стълбище и двамата влязоха в каретата. След като пътуваха известно време по тесните улички, Роб вкара каретата в един двор, много подобен на онзи, който току-що бяха напуснали. Също както снощи, Роб я поведе бързо по стълбите и я въведе в една голяма, светла стая, която служеше за спалня и гостна. Кухнята беше малко по-малка. Според Габи апартаментчето беше доста приятно. Огромна врата-прозорец извеждаше към балкона, надвиснал над оживената улица. В другия край на стаята друга врата-прозорец водеше към друг, по-голям балкон и към стълбите, по които се бяха качили дотук.
— Кога си имал време да направиш всичко това? — запита Габи, разхождайки се из стаята.
— Снощи не спах добре — каза Роб с дяволита усмивка, — затова тази сутрин станах много рано. За щастие и генерал Джаксън става рано, така че когато срещата ни приключи, тръгнах да търся апартамент. Харесва ли ти?
Момчешкият му ентусиазъм беше заразителен. Желанието му да й се хареса накара Габи да се почувства виновна. Нямаше как да му се отплати за любезността.
— Прекрасен е — каза тя.
Възхитената му усмивка се разля по лицето му като слънчево сияние.
След като известно време мълчаливо се занимаваха с подреждането на скромните си багажи, Габи се обади:
— Разкажи ми за срещата си с генерал Джаксън. Какво е решил за Жан Лафит?
